Ато беше бесен.
— Ще ти кажа какво представляваха загадките на Тиракорда и Дулчибени. Първата, онази от вчера вечерта, помниш ли, беше да се отгатне какво общо имат „да влезеш тук ням“ и „четири числа“. Решението е анаграма.
— Анаграма?
— Разбира се. Едни и същи букви от един израз, разположени по различен начин, за да образуват друг. Втората игра беше остроумна уловка: един баща има седем дъщери, ако всяка има по един брат, каква челяд има бащата?
— Седем по две, четиринайсет.
— Нищо подобно. Има осем деца: както и Тиракорда каза, братът на една е брат на всичките. Глупости, всички до една. Това, което Дулчибени прочете тази вечер, дето започва с „От А до Я възнамерявам да ви кажа“, е невероятно лесно — отговорът е „речникът“.
— А другите? — попитах, смаян от познанията на Ато.
— Какво значение има? — изпръхтя той. — Да не съм ясновидец. Интересува ни да разберем защо Дулчибени напи Тиракорда, за да може после да тършува в неговата тайна стая. И щяхме вече да знаем причината, ако не беше пристигнала оная побъркана Парадиза.
Всъщност в този момент се досетих, че на „Улицата на Мечката“, не се знаеше почти нищо за синьора Парадиза. В светлината на това, което чухме и видяхме в дома на Тиракорда, може би не бе случайно, че жената не излизаше почти никога от къщи.
— А сега какво ще правим? — попитах, наблюдавайки бързата стъпка, с която Ато вървеше пред мен по пътя към странноприемницата.
— Единственото възможно нещо, за да хвърлим малко повече светлина върху загадката: отиваме да разгледаме стаята на Помпео Дулчибени.
Единственият риск в подобна операция естествено беше неочакваното завръщане на Дулчибени. Но ние разчитахме на бързината на краката си, както и на бавността на застарелия благородник, който между впрочем трябваше да намери време и начин да се измъкне от къщата на Тиракорда.
— Простете, синьор Ато — заговорих го след няколко минути на напрегнато тичане — но какво смятате, че ще намерите в стаята на Дулчибени?
— Какви идиотски въпроси ми задаваш понякога! Намираме се пред една от най-ужасяващите загадки в историята на Франция, а ти ме питаш какво ще намерим! Как бих могъл да знам? Със сигурно нещо повече за бъркотията, в която сме затънали сега: Дулчибени е приятел на Тиракорда, Тиракорда е лекар на папата, папата е враг на Луи XIV, Девизе е ученик на Корбета, Корбета е приятел на Мария Тереза и на Мадмоазел, Луи XIV е враг на Фуке, Кирхер е приятел на Фуке, Фуке е приятел на Дулчибени, Фуке е пътувал с Девизе, Фуке е приятел на абата, който стои пред теб… не ти ли стига?
Ато имаше нужда да се облекчи и изпитваше нужда да говори.
— И после стаята на Дулчибени — продължи той — е била също и стая на Главния интендант. Или случайно си го забравил?
Не ми даде време да отговоря и добави:
— Бедни ми Никола, съдбата ти е да бъдеш претърсван, дори и след смъртта.
— Какво искате да кажете?
— Луи караше да претърсват постоянно и по всякакъв начин килията на Главния интендант през всичките двайсет години на затворничеството му в Пинероло.
— Какво толкова е търсил?
Мелани спря и подхвана натъжен една печална ария от маестро Роси:
Въздъхвайки, Ато си оправи жилетката, отри челото си и оправи червените чорапи.
— Ако само знаех какво търсеше кралят! — отвърна той натъжен. — Но добре ще е да ти обясня още няколко неща, които трябва да знаеш — добави, след като си възвърна спокойствието.
И така, за да запълни пропуските в познанията ми, Ато Мелани ми разказа последната глава от историята на Никола Фуке.
След като процесът приключва и той е осъден на доживотен затвор, на 27 декември 1664 година Фуке напуска завинаги Париж и потегля към крепостта Пинероло сред огромна тълпа, която го изпраща със сълзи на очи. Придружава го мускетарят Д’Артанян. Пинероло се намира в Пиемонт, на границата на кралството. Мнозина се питаха какъв е мотивът за избора на място, толкова отдалечено, но преди всичко така опасно близо до границата с държавицата на Савойския херцог. Кралят се страхуваше от многобройните приятели на Фуке повече, отколкото от бягство, а Пинероло представляваше единствената възможност да го лиши завинаги от тяхната помощ.
За негов надзирател е назначен един мускетар от отряда, който бе придружавал Фуке из многобройните затвори по време на процеса — Бенин Д’Оверн, сеньор дьо Сен-Мар, лично препоръчан от Д’Артанян на краля. Сен-Мар получава осемдесет войници, за да надзирава един-единствен затворник — Фуке. Ще докладва директно на министъра на войната Франсоа-Мишел Льо Телие, маркиз дьо Лувоа.
Затворничеството на Фуке е изключително тежко: забранена му е всякаква връзка с външния свят, устна или писмена. Никакви посещения, от никакъв род и по никакъв повод. Не може да изявява претенции дори и за глътка въздух, в разходка по крепостните стени. Ще може да чете, но само творбите, които кралят му разрешава, и не повече от една книга наведнъж. Най-вече не ще може да пише: когато бъде върната, всяка книга, прочетена от затворника, ще трябва да се разлисти страница по страница от верния Сен-Мар, в случай, че Фуке е отбелязал нещо или пък е подчертал някоя дума. Ще трябва да се внимава в килията да не попада нищо, което той би могъл да използва за писане. Негово Величество ще се натовари с грижата за гардероба, който ще бъде изпращан в Пинероло при всяка смяна на сезона.
В тази забравена от Бога крепост климатът е суров. Фуке не може да се движи; здравето на Главния интендант, лишен от движение, бързо се влошава. Независимо от това му е отказано правото да бъде лекуван от личния си лекар Пеке. Фуке обаче получава билки, за да се лекува сам. Позволена му е също така компанията на двама от неговите прислужници, които поради верността си приели да споделят съдбата на своя господар.
Луи XIV знае колко очарователен може да бъде Фуке. Не може да му откаже утешението на вярата, но препоръчва често да сменят изповедника му, та да не може Фуке да го привлече на своя страна и да го превърне в своя връзка с външния свят.
През юни 1665 мълния пада върху крепостта и причинява избухването на барутния склад. Истинско бедствие. Фуке и слугите му скачат от прозореца. Възможността да се оживее след скок в празното пространство е съвсем незначителна: при все това тримата се отървават без драскотина. Щом новината пристига в Париж, веднага се разпространят стихове, които обсъждат събитието и всички го обявяват за чудо: Господ е пожелал да спаси живота на Главния интендант и да даде знак на краля за своята воля. „Свобода за Фуке!“, вика множеството. Но кралят не се предава и дори преследва ония, които надигат по- силно глас.
Крепостта трябва да бъде издигната отново и междувременно Фуке прекарва една година в къщата на военния комисар на Пинероло, а после в друг затвор.
По време на строителните работи, от овъглените останки на мебелите на Фуке Сен-Мар разбира на какво е способен интелектът на Главния интендант. На Лувоа и краля веднага са изпратени малките шедьоври на изобретателността, намерени в килията на Катеричката: писма, написани от Фуке, използвал вместо пера кости от петел, а като мастило червено вино, смесено със сажди. Затворникът дори е стигнал
