Печатът

представиш какво бедствие ще настане за целия свят, ако тази тайна попадне в неподходящи ръце.

— Значи е трябвало да изпитва особено уважение към Фуке, за да се довери единствено на него!

— Мога да ти кажа, че бе достатъчно само веднъж да разговаряш с Катеричката, за да бъдеш завладян от него. Кирхер обаче казва, че secretum vitae е скрита от arcanae obices.

— Arcanae obices? Означава „загадъчни препятствия“. Но до какво се отнася?

— Нямам ни най-малка идея. Може би е част от жаргона на алхимиците или на спиритистите. Кирхер познаваше религии, ритуали, суеверия и дяволии от цял свят. Или може би arcanae obices е кодиран израз, който Фуке е могъл да дешифрира след прочитането на писмото.

— Но Фуке не е могъл да получи писмото — възразих, — докато е бил в затвора в Пинероло.

— Правилна забележка. И при все това някой трябва да му го е връчил, след като го намерихме сред вещите на Дулчибени. Значи решението да му бъде предадено писмото е взето от онзи, който лично е проверявал цялата му кореспонденция.

Замълчах, без да дръзна да направя заключенията.

— …тоест Негово Величество кралят на Франция — каза Ато, преглъщайки, почти изплашен от собствените си думи.

— Но тогава — поколебах се — secretum pestis…

— Е това, което кралят е искал от Фуке.

Само това ни липсваше, помислих си аз. Щом като Ато спомена неговото име, сякаш Всехристиянският крал, Първороден и Възлюбен Син на Църквата, през някаква пролука успя да проникне в странноприемницата с леден и яростен полъх и се канеше да отнесе всичко онова, което все още оставаше от бедния Фуке между стените на „Оръженосеца“.

— Arcanae obices, arcanae obices — напяваше междувременно погълнат от мисли Ато, барабанейки с пръсти по коленете си.

— Синьор Ато — прекъснах го, — мислите ли, че Фуке най-накрая е разкрил secretum pestis на краля?

— Arcanae… какво казваш? Не знам, наистина не знам.

— Може би Фуке е излязъл от затвора, защото е признал — предположих аз.

— Ами, всъщност ако беше избягал, новината щеше да се разпространи незабавно. Докато нещата трябва да са се развили така: когато Фуке е арестуван, у него откриват писма от някакъв загадъчен прелат, в които се говори за тайната на чумата. Писмата трябва да са били прибрани от Колбер. Ако имах повече време, когато влязох в кабинета на Змията, по всяка вероятност щях да намеря и тях.

— И после?

— После започна процесът срещу Фуке. И сега знаем защо кралят и Колбер са пречили с всякакви средства Фуке да се отърве с изгнание: искали са го в затвора, за да му измъкнат secretum pestis. Освен това, тъй като не са разбрали кой е авторът на писмото, са можели да се обърнат единствено към Главния интендант. Ако бяха разбрали, че това е Кирхер…

— И за какво би им послужила тайната на чумата?

Много просто, каза Ато, разпалено: контролът върху чумата щеше да позволи на Луи XIV да си уреди веднъж завинаги сметките със своите врагове. Мечтата чумата да бъде използвана за военни цели, добави той, датирала от векове. Още Тукидид разказвал, че атиняните, когато техният град загубил една десета от населението си заради болестта, заподозрели, че враговете им от Пелопонес са причинили заразата, отравяйки кладенците. В по-близки времена, турците се опитвали (но със скромни резултати) да употребят заразата, за да превземат обсадените градове, като катапултирали заразени трупове отвъд крепостните стени.

Фуке държал в ръце тайното оръжие, което Всехристиянският крал щял да може да използва с безпределна радост, за да подчини Испания и Империята, и най-накрая да смаже и Холандия на Уилям Оранжки.

Ето защо затворничеството бе толкова жестоко — само за да бъде Фуке принуден да говори и за да бъдат сигурни, че няма да повери тайната на някой от своите многобройни приятели. Ето защо му бе забранено да пише. Но Фуке не се бе предал.

— А и защо ли му е трябвало? — запита се реторично абат Мелани. — Пазенето на тайната е било единствената му гаранция, че ще остане жив!

По всяка вероятност Фуке дори години наред е отричал да знае как в действителност се разпространява чумата; или пък е подхвърлял поредица половинчати истини с цел да спечели време и да извоюва не толкова жесток затворнически режим.

— Но тогава защо е бил освободен? — попитах.

— В Париж е пристигнало писмото на стария Кирхер, вече слабоумен, и Фуке не е могъл повече да отрича, излагайки на риск собствения си живот и този на семейството си. Може би в крайна сметка Главният интендант се е предал и е обещал на краля secretum pestis в замяна на свободата. Впоследствие обаче трябва да не е спазил уговорката. Ето защо после… после доверениците на Колбер са го преследвали.

— Не може ли да се е случило тъкмо обратното? — осмелих се да попитам.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би именно кралят не е спазил уговорката…

— Стига толкова. Не мога да ти позволя да смяташ, че Негово Величество…

Ато не довърши фразата, обгърнат в някакъв постоянен вихър от кой знае какви мисли. Разбрах, че неговата гордост не бе способна да понесе моето предположение: че кралят можеше да е обещал на Главния интендант свободата в замяна на тайната, но с намерението да го унищожи веднага след това. Нещо, което не се беше случило, само защото, както увлечено започвах да си представям, вероятно Фуке е бил предвидил подобен ход и по някакъв авантюристичен начин, със сигурност подпомогнат от някого, бе успял да избегне нападението. Но може би фантазията ми препускаше прекалено бързо. Взрях се в лицето на абата: с поглед, впит някъде пред себе си, той следваше същите разсъждения като моите, в това бях сигурен.

— Едно нещо обаче е сигурно — каза той ненадейно.

— А именно?

— В бягството на Фуке и в secretum pestis са замесени и други. И то мнозина. На първо място Лозюн, който със сигурност е изпратен в Пинероло, за да се опита да развърже езика на Фуке, вероятно с обещанието, че скоро ще се върне при Мадмоазел, богатата си женичка. После тук има пръст и Девизе, който е придружавал Фуке дотук, „При оръженосеца“. Може би нещо общо има и Корбета, учителят на Девизе, който, подобно на своя възпитаник, е бил предан на бедната кралица Мария Тереза и специалист по криптография. Не забравяй, че secretum vitae по някакъв начин е скрита от arcanae obices. А после Девизе излъга още в началото — спомняш ли си лъжите му за театрите във Венеция? Накрая нещо общо има и Дулчибени, довереник на Фуке, който крие в гащите писмото, което говори за secretum pestis, и е само прост търговец, но когато говори за чумата, все едно чуваш Парацелз139.

Спря се, за да си поеме дъх. Устата му беше пресъхнала.

— Мислите ли, че Дулчибени познава secretum pestis!

— Възможно е. И все пак сега е късно да продължаваме да обсъждаме.

— Цялата тази история ми изглежда абсурдна — казах, опитвайки се до го успокоя — не се ли страхувате, че се отдаваме на прекалено много догадки?

— Казах ти вече. За да разбереш държавните дела, трябва да гледаш нещата по начин, различен от обичайния. Няма значение какво мислиш, а как го мислиш. Никой не знае всичко, дори и кралете. А когато не знаеш, трябва да се научиш да правиш предположения, също и за истините, които на пръв поглед изглеждат най-абсурдни — после ще разбереш без съмнение, че всичко е драматично вярно.

Излязох с посивяло лице, оглеждайки наляво и надясно коридора, като че ли някой ме дебнеше в засада. Но страхът на Ато, който най-накрая се бе проявил докрай, вече не бе загадка за мен. Не му