Не трябваше да чакам дълго, за да видя абат Мелани да се появява отново на моята врата. Беше доста кисел заради глупавия и нелеп начин, по който бяхме позволили на Кристофано да ни изненада, събуждайки подозренията на самия Дулчибени.
— Ами ако Дулчибени избяга?
— Не вярвам, че ще го стори. Притеснява се, че Кристофано ще подаде сигнал и че, поради страха от наказанията на Началника на стражата, аз и ти също ще се втурнем да се спасяваме, позволявайки да бъде открит подземния пасаж и отвора, който извежда направо в къщата на неговия приятел Тиракорда. Което би могло да нанесе непоправима вреда на твърде загадъчните му кроежи. По-склонен съм да смятам, че, каквото и да има наум Дулчибени, след тази нощ ще съкрати сроковете. Трябва да стоим нащрек.
— Но пък направихме голямо откритие с намирането на писмото в гащите — добавих, възвръщайки доброто си настроение. — Впрочем, как успяхте да надушите скривалището така бързо?
— Виждам, че нямаш слабост към разсъжденията. Кой придружаваше Дулчибени, когато пристигна в странноприемницата?
— Девизе. И Фуке.
— Добре. А къде криеше Фуке своите писания, когато бе откъснат от света в Пинероло?
Прехвърлих мислено историята, която само преди час ми бе разказал абат Мелани: „В столовете, в подплатата на дрехите и в бельото!“
— Именно.
— Но това значи, че Дулчибени знае всичко за Фуке. Абатът кимна, сякаш това трябваше вече да ми е ясно.
— Значи не е вярно онова, което Дулчибени разказа на стражите сутринта, когато ни заключиха тук, тоест че е познавал отскоро възрастния французин — учудих се аз.
— Точно така. За да стигнат до подобна степен на взаимно доверие, Дулчибени и Главният интендант трябва да са се запознали преди доста време. Не забравяй, че Фуке е излязъл в твърде окаяно състояние след двайсет години затвор: не вярвам, че е обикалял кой знае колко преди да се установи в Неапол. И е напълно обяснимо, че е потърсил анонимно убежище в някой кръг на янсенисти, яростни врагове на Луи XIV, които са пуснали дълбоки корени в този град.
— Там сигурно се е запознал с Дулчибени, на когото после е разкрил истинската си самоличност — заключих аз.
— Именно. Следователно тяхното приятелство датира най-малко от преди три години, а не от два месеца, както Дулчибени иска да ни убеди. А сега, ако Господ ни е на помощ, ще стигнем до дъното на тази история.
При това положение трябваше да призная пред абат Мелани, че не съм напълно сигурен дали съм разбрал много добре какво искаше да каже писмото, което току-що крадешком бяхме прочели в стаята на Дулчибени.
— Бедното ми момче, винаги имаш нужда от някой, който да ти казва какво да мислиш. Но няма значение. Така ще бъде и когато станеш вестникар.
Както ми беше разказал в предишните дни, Ато срещал Кирхер преди четири години, вече с твърде отслабнал поради старостта ум. Писмото, което бяхме прочели малко по-рано в стаята на Дулчибени, изглежда беше именно резултатът от мъчителните умствени усилия на великия учен — бе адресирано до Главния интендант на финансите Никола Фуке, като че на бедния Фуке никога нищо не се беше случило.
— Бил е загубил чувство за времето — каза Ато, — както ония старци, които са убедени, че отново са деца и питат къде е мама.
Съдържанието на писмото обаче бе недвусмислено. Кирхер вече усещал, че наближава часът на раздялата със земните неща, и се обръщаше към приятеля Фуке, за да му благодари за последен път. Фуке, напомняше йезуитът, всъщност бил единственият сред могъщите на епохата, с когото той бе споделил своята теория. Даже Главният интендант се хвърлил в краката на Кирхер, изпълнен с възторг, когато последният му обрисувал надълго и нашироко голямото откритие на своя живот —
— Като че ли разбрах! — побързах да довърша. — Това е трактатът на Кирхер, в който говори за чумата. Именно Дулчибени говореше за него в началото на карантината: Кирхер е написал, че чумата не зависи от вредни изпарения и развалени телесни течности, ами от мънички същества, от
— Правиш огромна грешка — отвърна Ато. — Теорията за тези
— Тоест да предотвратява, направлява и унищожава чумата.
— Браво. Това е
Показа ми няколко накъсани думи и фрази на латински, нахвърляни набързо върху едно листче:
— Според Кирхер — обясни Ато — чумната болест се ражда, остарява и умира точно както хората. Обаче се храни за тяхна сметка: когато е млада и силна, се опитва да увеличи имуществото си колкото е възможно повече, както прави някой жесток принц, който използва своите поданици, така и заразата има безброй жертви и причинява много смърт. После изведнъж отслабва и се разпада подобно на злочест старец на края на силите си; накрая умира. Епидемията е циклична: напада народите, после почива, след години връхлита отново и така
— Тогава е някакъв вид… как да кажа, нещо, което все се върти в кръг.
— Точно така. Една непрекъсната верига.
— Но в такъв случай чумата никога не може да бъде унищожена, както от своя страна обещава Кирхер.
— Не е така. Цикълът може да бъде изменен с помощта на
— И как действа тази тайна?
— Прочетох, че се дели на две:
— Тоест чумното зло и неговата противоотрова!
— Точно така.
— Но все пак, как действа?
— Това не разбрах. Даже Кирхер изобщо не го е обяснил. Настоява особено, доколкото успях да прочета, върху една-единствена точка. Цикълът на чумата в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, след като достигне до своя връх,
— Не разбирам, всичко е толкова странно — отбелязах аз. — Защо Кирхер не е публикувал своите открития?
— Вероятно се е страхувал, че някой може да ги използва за лоши цели. Малко ти трябва, за да ти отмъкнат нещо толкова ценно, щом веднъж сложиш ръкописа в ръцете на печатаря. А можеш да си
