Минават няколко месеца и следва ново облекчение — Фуке ще може да си пише колкото и каквото си иска с цялото си семейство.
— В Париж бяхме обзети от вълнение — каза Ато Мелани — и вече бяхме почти сигурни, че рано или късно Главният интендант ще бъде освободен.
След още няколко месеца, през май, още едно неочаквано известие: скоро кралят ще позволи на семейството на Фуке да отиде да го види. Приятелите на Фуке са на седмото небе. Месеците летят, минава година. Очакват със затаен дъх излизането на Катеричката от затвора, което обаче не идва. Всички започват да подозират някаква пречка — навярно както винаги Колбер.
Помилването в крайна сметка не пристига. Като гръм, поразяващ сърцата, пристига обаче новината за внезапната смърт на Никола Фуке, издъхнал в килията си в Пинероло, в ръцете на сина си. Било 23 март 1680.
— А Лозюн? — попитах аз, докато се изкачвахме в отвесния кладенец, който извеждаше в странноприемницата.
— А, да, Лозюн. Остана в затвора още няколко месеца. После бе освободен.
— Не разбирам, сякаш Лозюн е бил хвърлен в затвора, за да бъде в близост до Фуке.
— Отгатна. Но питам се, с каква цел?
— Хм, нищо не ми идва наум, освен… за да го накара да говори. За да накара Фуке да каже нещо, което кралят е искал да знае, нещо, което…
— Стига толкова. Сега разбрах защо се готвим да претършуваме стаята на Помпео Дулчибени.
Претърсването бе доста по-лесно от предвиденото. Аз държах под око коридора, докато Ато влезе в стаята на Дулчибени, въоръжен само с една свещ. Чух го да се рови дълго, с кратки прекъсвания на пълна тишина. След няколко минути влязох и аз, разяждан едновременно от страха да не бъдем разкрити и от любопитство.
Ато вече бе прокарал през ситото доста голяма част от личните вещи на Дулчибени: облекла, книги (между които трите томчета, взети от библиотеката на Тиракорда), останки от храна, един паспорт за преминаване от кралство Неапол в Папската държава и няколко вестника. Един от тях носеше заглавието: „Известия за случилото се между войските императорски и османски в деня десети на юли, лето 1683.“
— Става дума за обсадата на Виена — промълви абат Мелани. Другите вестници, повече от дузина, бяха посветени на същата тема. Приключихме с голяма бързина огледа на цялата стая — изглежда нямаше да открием никаква друга вещ от значение. Вече подканвах абат Мелани да изоставим търсенето, когато го видях да се спира в средата на стаята, почесвайки се замислено по брадичката.
Изведнъж той се хвърли към гардероба и, като намери ъгъла с мръсните дрехи, буквално се зари в него, опипвайки бельото за пране. Накрая взе един чифт гащи от муселин. Започна да ги опипва на различни места, докато ръцете му не спряха върху шева, в който се вкарваше ширита, който крепи гащите.
— Ето тук. Мирише, но си струваше — каза доволен абат Мелани, докато изваждаше от гащите на Дулчибени едно малко плоско змийче. Бяха няколко листа хартия, сгънати и смачкани. Абатът ги разви и ги постави под светлината на свещта, за да почне да чете.
Ще излъжа читателя на тези страници, ако скрия, че това, което се случи в последвалите минути, остава в спомените ми толкова живо, колкото и объркано.
Започнахме жадно да разлистваме, почти едновременно, писмото, образувано от тези няколко листа. Беше дълга реч на латински, написана със старчески и несигурен почерк.
—
Някои от думите ми се струваха странно познати. Веднага обаче абатът ме помоли да държа под око коридора, за да не бъдем изненадани от завръщането на Дулчибени. Ето защо застанах на пост пред вратата, наблюдавайки стълбите. Докато Ато привършваше с четенето, го чувах да мърмори непрестанно думи на недоумение и възхита.
После за жалост се случи онова, от което вече бях свикнал да се страхувам. Запушвайки устата и носа си, с подути и премрежени очи, абат Мелани хукна вън от стаята и пъхна писмото в ръката ми. Присви се, потискайки отчаяно повече от няколко пъти изключително опасната кихавица.
Веднага потърсих на последната част на писмото, която по всяка вероятност той все още не бе успял да прочете. Обаче разбрах твърде малко от съдържанието, поради превъзбудата и хилядите глуповати кривения, с които Ато се опитваше да възпре благотворния изблик. Погледът ми отиде направо накрая, където разбрах защо думите
Вече накрая на силите си, Ато ми посочи гащите на Дулчибени, в които побързах да върна писмото. Разбира се, не можехме да го вземем: Дулчибени със сигурност щеше да го забележи, с непредвидими последствия. Няколко секунди, след като излязохме от стаята на Дулчибени и заключихме вратата, Ато Мелани избухна в шумна, освободителна, триумфална кихавица. Вратата на Кристофано се отвори.
Спуснах се по стълбите през глава и слязох чак до килера. Чух лекарят да мъмри абат Мелани:
— Какво правите вън от стаята си?
Абат Мелани трябваше да извика цялото си красноречие, за да изнамери някакво смехотворно извинение: а именно, че бил тръгнал при Кристофано, защото почти се задушавал от тази внезапна кихавична криза.
— Аха, а тогава защо целите ви обувки са окаляни? — каза Кристофано, като смени тона си.
— Ох, ами, хммм… така де, те се пооцапаха по време на пътуването от Париж… а после не ги изчистих, ето, зает с всичко това, което се случи… — заекна Ато. — Но, моля ви се, да не говорим тук. Ще събудим Бедфорд — и всъщност наистина англичанинът спеше само на две крачки разстояние.
Лекарят избоботи нещо и чух вратата да се затваря. Кристофано трябва да бе поканил абата в стаята си. След няколко минути ги чух да излизат отново.
— Тази работа не ми харесва, сега ще видим кой още се забавлява да играе ролята на сомнамбул — процеди Кристофано, чукайки на една врата.
Отвътре отвърна приглушения от съня глас на Девизе.
— Няма нищо, извинете, само малка проверка — извини се лекарят.
Обля ме студена пот; сега щеше да почука на вратата на Дулчибени. Кристофано почука.
Вратата се отвори:
— Да?
Помпео Дулчибени се беше върнал.
Щом като водите се успокоиха, се върнах да изчакам Ато Мелани в стаята си. Случило се беше, за жалост, това, от което се опасявахме. Не само че Кристофано бе разкрил Ато да се размотава из странноприемницата; по-лошото беше, че на тази нощна бъркотия бе станал свидетел Дулчибени. Очевидно се бе върнал в стаята си точно, докато Ато се намираше в стаята на Кристофано. В този момент аз се бях спрял малко по-надолу по стълбите и не бях чул завръщането на Дулчибени. Благородникът от Фермо трябваше да е слязъл по стъпалата, които разделяха стаичката от неговата стая на първия етаж, с доста тиха стъпка, и то движейки се в мрака. Беше се разиграло едно доста странно, макар и не невъзможно струпване на съвпадения.
Почти невероятно обаче бе, че Дулчибени някак си беше успял да се върне навреме първо след дългото кръстосване наляво и надясно из подземните проходи, после в къщата на Тиракорда и накрая отново в галериите; и всичко това, достигайки отвора на подземието със собствени сили, вървейки в тъмнината, изкачвайки бързо стъпалата, сам-самичък. Дулчибени беше човек с доста силно телосложение, и с добри бели дробове. Прекалено добри, помислих си, за човек на неговата възраст.
