Кристофано каза, че е намерил останалите наематели в много добро здраве, с изключение на Доменико Стилоне Приазо и Помпео Дулчибени: неаполитанецът се беше събудил с мехурчета по устните, докато на застарелия благородник му излезли хемороиди, несъмнено поради вечерята с кравешките вимета. Лечението, обясни той, било едно и също в двата случая: за целта щяхме да приготвим така наречения „каустик“.
— Умъртвява гнилостните и разяждащи язви, каквито са херпесът и хемороидите — каза той накратко и после ми нареди: — Вземи много силен оцет.
След това смеси оцета с арсен на кристали, амонячна сол и живачен сублимат. Разбърка всичко и го остави да ври в едно гърне.
— Добре. Сега трябва да изчакаме да се изпари половината оцет. После ще се кача при Стилоне Приазо, за да му изсуша пришките с каустика. Ти междувременно можеш да приготвиш обяда: вече ти подбрах от зимника токачки, подходящи за състоянието на нашите наематели. Сготви ги с корени от магданоз, докато добият златист цвят, и ги гарнирай с бульон и натрошен хляб.
Запретнах ръкави. Когато каустикът стана готов, Кристофано ми даде последни разпореждания, преди да се качи при Стилоне Приазо:
— За Дулчибени ще имам нужда от теб. Впрочем ще ти помогна да разнесеш яденето, така ще свършиш по-бързо, защото наемателите на тази странноприемница обичат да се задържат и да си приказват малко прекалено дълго с теб — завърши той с многозначителен тон.
След обяда отидохме да нахраним Бедфорд. После се заехме с моя господар. На Пелегрино уханието на пречистващото ястие, приготвено за него лично от лекаря, което, честно казано, имаше вид на някаква странна сивкава каша, като че ли не се услаждаше особено. Но поне моят господар изглеждаше по-жизнен. Бавното и постепенно подобрение през последните часове не опровергаваше моите надежди, че ще се съвземе напълно. Помириса кашата, после се огледа наоколо, затвори десницата си в юмрук и я вдигна, поднасяйки ритмично палец към устата си. Беше недвусмисленият жест, с който Пелегрино имаше навик да изобразява желанието да си пийне.
Канех се да го подканя да бъде по-разумен и търпелив поне за още няколко дни, но Кристофано ме спря с ръка.
— Не забелязваш ли по-голямото присъствие на духа? Духът извиква
— Но нали пи на воля до деня, в който се разболя!
— Именно. Виното трябва да се пие с мярка: то подхранва, помага на храносмилането, произвежда кръв, успокоява, разнежва, доставя радост, прояснява ума и дарява жизненост. Ето защо отиди в килера да вземеш малко червено винце, момче — каза той нетърпеливо, — защото една чашка ще бъде от голяма полза за Пелегрино.
Докато вече слизах по стълбите, лекарят ми извика зад гърба:
— Обаче, моля ти се, да е студено! В Месина, след като започнаха да използват сняг, за да изстудяват виното и храните, спряха чумните трески, причинени от затлачването на първите вени — оттогава всяка година умират с хиляда души по-малко!
Уверих Кристофано — освен с хляба и меховете с вода, редовно ни зареждаха и с пресован сняг.
Върнах се от зимника с малка гарафа добро червено вино и чаша. Едва успях да я напълня, когато лекарят обясни, че вината на моя господар се състояла в безмерната употреба на вино, която прави човека безумен, глупав, похотлив, словоохотлив и кръвожаден. Умерено пиели например Август и Цезар, докато непоправими пияници били Клавдий, Тиберий, Нерон и Александър, който, след напиванията си, понякога спял и по два дни непрекъснато, докато дойдел на себе си.
След което взе чашата и погълна повече от половината на една глътка:
— Не е лошо: здраво и благо — каза той, вдигайки над носа си чашата с малкото останала течност, наблюдавайки искрящия рубинен цвят. — И, както казвах, точната доза вино променя природните недостатъци и ги превръща в предимства, поради което нечестивецът става благочестив, скъперникът — щедър, горделивецът скромен, мързеливецът пъргав, срамежливият дързък — мълчаливостта и леността на ума виното превръща в остроумие и красноречие.
Изпи до дъно чашата, напълни я отново и я изгълта набързо.
— Но горко на онзи, който пие след изпълнението на телесните функции и след половия акт — предупреди той, докато с опакото на ръката си бършеше устни, а с другата ръка си наливаше за трети път. — По-добре е да пиеш, след като си ял горчиви бадеми и зеле или пък, ако след основното ядене си ял дюли, мармалад от дюли, миртови зърна и други затягащи храни.
Най-сетне той даде няколко глътки и на бедния Пелегрино.
После отидохме при Дулчибени, който като че ли се раздразни, като ме видя да придружавам Кристофано. Скоро разбрах защо: лекарят го помоли да оголи срамните си части. Възрастният гост ми хвърли един поглед и започна да мърмори. Разбрах, че присъствието ми го смущава и се обърнах. Кристофано го увери, че нямало да се наложи да се излага пред погледа ми, и определено не трябвало да се срамува от него, който беше лекар. После го помоли да застане на леглото на колене, подпрян на лакти, за да може да лекува по-лесно пришките му. Дулчибени, макар и с нежелание, се съгласи, като не пропусна преди това да си вземе табакерата. Кристофано ме накара да се наведа пред Дулчибени, та да го държа за раменете, за да не мърда. След малко лекарят щеше да започне да маже хемороидите е каустика: едно рязко движение на пациента можеше да излее течността върху копчетата или крачолите, повреждайки ги мигновено. Чул предупрежденията на лекаря, Дулчибени потисна с усилие една тръпка и нервно взе една щипка от прахчето, с което не се разделяше.
Кристофано започна делото си. В началото, както се очакваше, Дулчибени се гърчеше поради горенето от мехлема и надаваше кратки, потиснати викове. За да го разсейва, лекарят се опита да подхване разговор, питайки го кой е родният му град, как така е дошъл „При оръженосеца“ от Неапол и така нататък, сиреч всички ония въпроси, които от предпазливост аз все още не му бях задал. Дулчибени (както абат Мелани беше предположил) отговаряше едносрично, като оставяше темите за разговор да умрат една след друга, без да спомене нещо, което би могло да ми бъде от полза. Тогава лекарят засегна най-популярната тема през тези дни, тоест обсадата на Виена, и го попита какво се е говорило в Неапол.
— Не знам — каза Дулчибени лаконично, както и предполагах.
— Но затова се говори от месеци в цяла Европа. Според вас кой ще победи: християните или неверниците?
— Едновременно двете страни и никой — отвърна Дулчибени с явно нежелание.
Запитах се дали и по този повод, след като лекарят и аз излезехме от стаята му, Дулчибени щеше да подхване разпалена самотна реч по темата, която сега уж го отегчаваше.
— Какво имате предвид? — все пак настоя Кристофано, докато манипулациите му изтръгваха охкания от Дулчибени. — В края на една война, ако не се сключи взаимоизгоден договор, винаги има победител и победен.
Пациентът се сви рязко и успях да го задържа, чак след като го хванах за яката. Не разбрах дали болката го накара да избухне така яростно — каквото и да беше, този път Дулчибени предпочете събеседник от плът и кръв пред собственото си отражение в огледалото.
— Какво знаете вие! Толкова се говори за християни и османски турци, католици и протестанти, правоверни и неверници, като че правоверни и неверници съществуват наистина. Всичките до един обаче по един и същ начин сеят семето на омразата между отделните части от тялото на Църквата: тук римските католици, там привържениците на галиканизма, и така нататък. Но алчността и жаждата за власт не изповядват друга вяра, освен вярата в самите себе си.
— Но моля ви се! — намеси се Кристофано. — Да кажете, че християни и турци са едно и също нещо… само ако ви чуеше отец Робледа!
Дулчибени не го слушаше. Докато гневно тъпчеше в носа си част от съдържанието на табакерата, от която се сипеше прах по пода, гласът му се извисяваше яростно, като че реагираше на мъчителното горене на пришките. Докато го държах да не мърда, се опитвах да не задържам погледа си върху него — нещо крайно трудно в положението, в което се намирах.
