молитви и искреното покаяние за немалкото си грехове. Това стана в една неделя през април: бяхме яли може би малко повече от необходимото и той (открай време червендалест, в последните години и любител на бутилката) ме помоли да му помогна да иде до леглото си, за да си почине малко. Повече не се събуди.
Вярвам, че това, което съм днес, до голяма степен го дължа на него: беше станал, тъй да се каже, новият ми наставник, един Бог знае до колко различен от абат Мелани. Благодарение на дългия си и мъчителен престой на тази земя, Помпео ми разкри много неща за живота и неговите злини, макар че винаги се е опитвал да ми ги предаде с утехата на вярата и страха Божи. Прочетох всички томове, който ми подари: книги по история, теология, поезия и дори медицина, а и няколкото, съдържащи основите на търговска и стопанската наука, в която Дулчибени бе така опитен и без която днес е немислимо да се живее. Затова сега забелязвам, че съм записал спомените си от онова време с днешните си мисли, приписвайки често на младия и безгрижен прислужник „При оръженосеца“ размишления и думи, които чак сега Бог ми поднася в дар.
Но все пак най-големите разкрития не ми предложиха томовете с политически и морални доктрини, а тези по медицина. Четох немалко, докато се убедя, че изобщо не съм защитен от чумата както ме беше уверил Кристофано в началото на карантината: злочестото ми положение по никакъв начин не ме предпазваше от заразата. Лекарят бе излъгал, може би за да се възползва от услугите ми, и си беше измислил всичко: от приказката за африканското човече-насилник до класификациите на Гаспаре Ското, Фортунио Личето и Йоан Евзебий Нирембергиус, в никоя от които в действителност не се прави и най-малък намек за моя предполагаем имунитет. Кристофано прекрасно знаеше, че ръстът няма никаква връзка с чумата. Нямаше никаква полза да бъдеш злощастно джудже като мен: „наслаждение за принцовете и чудо за зрителите“, както ми се бе подиграл Дулчибени.
И все пак винаги ще бъда благодарен на Кристофано: благодарение на неговата дребна лъжа, моите пигмейски гърди се изпълниха с гордост. Това бе единственият път в моя живот. Моят жесток недъг стана причина да бъда изоставен в ранна възраст и подигравките на цялото човешко общество, независимо че — както вече бе подчертал Кристофано — аз трябваше да се смятам за един измежду най-щастливите от моя вид,
Когато си мисля за приключенията, преживени в „Оръженосеца“, отново зазвучава в ушите жестокият смях на стражите, докато ме бутаха насила в странноприемницата в началото на карантината; чувам и Дулчибени, който ми се подиграва, наричайки ме на латински
През ония дни „При оръженосеца“ моето нещастно положение ме измъчваше не по-малко от всичко останало. Но предпочетох да го оставя в сянка по време на описанието на онези драматични премеждия: кой би хванал вяра на разказа на човек, когото само бръчките отличават от някое момченце?
Междувременно разкритията на Дулчибени се потвърдиха от фактите. Племенникът на Инокентий XI, Ливио Одескалки, единствен наследник на папата, купи за смешна сума от императора Леополд унгарското владение Сирмиум. В Рим се говореше, че го сторил въпреки несъгласието на императорските съветници. За да добави блясък към добрата сделка, императорът дори го обяви за принц на Свещената Римска империя. Но както е известно всеки прекалено скъп дар, крие връщането на някаква услуга. Значи беше вярно: императорът също бе задължен на рода Одескалки. Сега им върна дълга си с лихвата.
Ливио Одескалки изглежда не изпитва никакъв срам от своите безчестни и мерзки дела. Говори се, че при смъртта на Инокентий XI наследил повече от един милион и половина скуди, освен владението Чери. Веднага след това той сложи ръце върху херцогството Брачано, маркизата Ронкофредо, графството Монтиано и община Пало, а освен това върху Вила Монталто ди Фраскати. Канеше се да купи и владението на Албано и само самата апостолическа камера успя в последния момент да му провали сделката. Накрая, след смъртта на крал Ян Собиески, победителя при Виена, Ливио се опита да го наследи на полския трон, като предложи осем милиона флорина.
Безсмислено е да се възмущаваме: нечестивата власт на златото непризнаваща нито граница, нито милосърдие — никога не е преставала да се разпространява като чума из Европа и все повече потъпкваха честта на вярата и на короните.
Вече не съм невинното момченце от ония дни „При оръженосеца“. Онова, което видях и чух тогава, и което никога не ще мога да разкрия никому, беляза завинаги моя живот. Вярата не ме изостави; и все пак, неизбежно чувството на преданост и вярност, което всеки добър християнин трябва да храни към своята Църква, е опетнено завинаги.
Записах своите спомени на тези страници и това ми послужи, ако не за друго, то поне да превъзмогна миговете на най-голяма мъка. За останалото се погрижиха молитвите, близостта с Клоридия и четенето, което бе духовната ми храна през тези години.
Преди три месеца Клоридия и аз най-накрая се венчахме: възползвахме се от пристигането на един странстващ монах в нашето скромно село. Преди няколко дни продадох няколко чепки грозде на един хорист в Сикстинската капела. Попитах го дали някога му се е случвало да пее арии на прочутия Луиджи Роси.
— Роси? — отговори той, сбръчквайки вежди. — А, да, като че ли се сетих за кой иде реч, но това трябва да е доста стара работа, от времето на Барберини. Не — добави той с усмивка — днес никой не си го спомня: сега в Рим всички възхваляват великия Корели, не знаеш ли?
Чак сега си давам сметка, че годините са текли незабелязано извън вратата на моята къщичка. Не, не познавам този Корели. Но знам, че никога не ще мога да забравя името на
От време на време, понякога дори насън, чувам гласа и виждам острия поглед на Ато Мелани, когото си представям вече стар и прегърбен в парижкия му дом, оная просторна къща, където някога ми бе предложил да живея.
За щастие умората ме откъсва от тъгата: нашият чифлик се разрасна и работа винаги се намира. Впрочем продаваме свежи билки и пресни плодове за вилата на фамилията Спада, която е тук наблизо. Често ме викат там, за да свърша и някоя друга работа.
Но веднага, щом работата ми позволи миг на отмора, пак си спомням думите на Ато, повтарям си една фраза за самотни орли и гарванови ята, и търся вътре в себе си да възстановя звука на гласа, интонацията и скритите намерения, макар да знам, че те са безразсъдни и дръзки.
Много често се връщах напразно на „Улицата на Мечката“, за да питам новите обитатели на сградата, която бе издигната на мястото на странноприемницата (сега там има само жилища под наем), дали са пристигнали писма от Париж за мен или дали някой се е интересувал за някогашния прислужник. Но всеки пък, както се и опасявах, очакването ми не се оправдаваше.
Времето ми помогна да разбера. Едва днес осъзнавам, че абат Мелани не е възнамерявал всъщност да предаде Фуке. Наистина, Ато е връчил на краля писмата, откраднати от Колбер, от които е ставало ясно, че Главният интендант се крие в Рим. Но още преди това кралят е започнал да проявява милост към Фуке; бе му позволил по-лек затворнически режим и хората даже вече са се надявали на освобожданането му. Всички обаче са вярвали, че то се бави по вина на всеизвестния му враг Колбер: в такъв случай не беше ли добра идея писмата на Змията да се занесат на краля? Разбира се, Мелани не е могъл да си представи това, което кралят щеше да си помисли незабавно, още щом е видял писмата, отмъкнати от Ато в кабинета на Змията: Фуке бе в Рим, със
