молитви и грижа за мъртвите, както и за отдавна изчезналия манастир на целестинците, а и за странните теории, които са се разпространявали през 17 век по отношение на изповедта и миропомазването на умиращите. Накрая, не малкото словесни особености, както и свободната употреба на латински цитати, връщаха безспорно към езика, използван през седемнайсетото столетие.
Често даже героите подражаваха прекомерно на езика и терминологията на бароковите трактати, до най-натрапваща се пресиленост.
Но като оставим настрана тези подробности, каква част всъщност беше изцяло измислена? Съмнението бе неизбежно, и то не само поради дръзкия и понякога удивителен характер на текста, но и поради самото представяне на двамата главни герои, които — както вече се каза — напомнят даже прекалено много на традиционната детективска двойка, Шерлок Холмс и от неговия помощник-разказвачът доктор Уотсън, да не говорим пък за дуото Поаро — Хейстингс на Агата Кристи, които на всичко отгоре провеждат своите разследвания най-често сред затворен кръг заподозрени (на влакове, кораби, острови), както е затворена и странноприемницата „При оръженосеца“…
От друга страна — нали в прочутото испанско произведение от 17 век, „Мемоарите на Ласарильо де Тормес“ се среща една аналогична двойка от наставник и наставляван, старец и младеж? А какво да кажем за Данте и за неговия „учител и водач“ Вергилий, които го развежда и напътства из кръговете на ада, толкова наподобяващи подземните проходи на „Оръженосеца“?
Тогава започнах да мисля, че съм изправен пред един „образователен роман“, както би го нарекъл някой литературен експерт, за какъвто аз определено не се считам: роман, посветен на духовното развитие на главния герой, написан под формата на мемоар. Нима невинният прислужник не пораства през нощите в подземията, следвайки абат Мелани и под въздействието на неговите наставления?
Но съвсем скоро си дадох сметка, че подобни размисли все пак не отговаряха на въпроса: кой е авторът на написаното? Моите двама приятели или самият прислужник? Или и те, и той? И в какво се изразява съавторството?
Докато предполагаемите модели, които прехвърлях, бяха толкова далечни във времето, не успявах да стигна до никакъв извод. Но пък и защо всъщност трябваше да сравнявам разказвателния подход с автори като Аретино или например с „Декамерон“ на Бокачо, където на всичкото отгоре — точно както „При оръженосеца“ — героите са доброволни затворници заради чумата и за да убиват времето, си разказват най-разнообразни истории? Не можеше ли това да бъде модел, вече избистрен в съзнанието на неизвестния прислужник?
„Книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история“, заключих, както е казал някой, вече не си спомням кой. Ето защо се отказах от подобен род напразни дирения.
Обаче имаше някои очевадни заемки, които хвърляха много по-тъмни сенки върху автентичността на текста: например една от тирадите, с които Помпео Дулчибени се нахвърля върху коронованите глави, обвинявайки ги в кръвосмешение, наричайки ги „чакали“, чисто и просто представлява откъс от една прословута реч на Робеспиер, за когото самите автори намекват, оставяйки Дулчибени на леглото без панталони,
И накрая, съществуват немалко смели литературни похвати. Като създаването на странните образи на Угонио и Чаконио: създадени по модела на похитителите на гробници, ловците на старинни предмети, които все още се роят из страната ни, те носят имената (както и другите корписанатри Баронио и Галонио) на известни учени и изследователи на катакомби от 17 век. Да не говорим за куртизанката Клоридия, която, докато слуша и тълкува съня на прислужника, го кара да се излегне на леглото и сяда до главата му, в очебийно и анахронично подражание на психоаналитичните методи.
Също и злонамереното представяне на личността на папа Инокентий XI ми се струваше просто един несполучлив опит за промяна на историческата истина. Познавах в подробности, като добър жител на Комо, личността и делото на папата, мой съгражданин. Също така ми бяха известни слуховете и клеветите, които — още докато е бил жив — са се носели по негов адрес, очевидно с цел политическа пропаганда, които отец Робледа разяснява на прислужника. Но подобни инсинуации са били надълго и нашироко опровергани от най-авторитетните историци. Измежду тях блести например Папасоли, който с престижната си монография от над триста страници върху блажения Инокентий XI през петдесетте години на миналия век бе допринесъл за изясняването на всички лъжи. Преди тогава още Пастор, виден църковен историк, бе разсеял множество съмнения.
И не само това звучеше недостоверно, но и начинът, по който бе представена историята на Главния интендант Фуке.
Според разказа на прислужника, Фуке умира в странноприемницата „При оръженосеца“, отровен от Ато Мелани, на 11 септември 1683. Но дори и в учебниците по история за началните училища пише ясно, че Главният интендант е умрял в затвора Пинероло през 1680, а не в Рим през 1683! Действително, някои историци с въображение и романисти са предполагали, че Фуке не е умрял в затвора, ала дискусията е прекалено стара и овехтяла, за да я повтарям и аз тук. Волтер, който е имал възможността да разговаря с все още живите роднини на Главния интендант, заявява, че никога няма да се узнае със сигурност кога и къде е починал той. Но наистина ми се стори прекалено дръзко да се твърди, както бях прочел в творбата, изпратена ми от моите двама стари приятели, че Фуке е издъхнал в Рим в някаква странноприемница, убит по заповед на Луи XIV.
Бях открил тези несъответствия и дори откровени манипулации на историческата истина и почти се бях заканил да захвърля романа в кошчето. Нима не се бях убедил, че става дума за фалшификат? Ала скоро след това открих, че нещата не са толкова прости.
Всичко започна да се обърква, когато реших да проуча по-подробно личността на Фуке. От векове Главният интендант се представя в историческите трудове като прототип на корумпиран министър и мошеник. Обратно, Колбер минава за образцов държавник. Според Ато Мелани обаче, честният Фуке е бил невинна жертва на завистта и враждебността на бездарния Колбер. В началото бях заклеймил подобна размяна на роли чисто и просто като плод на фантазията дотам и дори бях доловил отзвуци от стария роман за Фуке от Пол Моран. Но скоро ми се наложи да си променя мнението. В една библиотека намерих дебелата студия на един френски историк, Даниел Десер, който преди около седемдесет години — въз основа на документи — надигнал глас, за да възвърне на Фуке заслужената слава и да разкрие низостите и заговорите на Колбер. В прекрасния си труд Десер излагаше точка по точка (и доказваше по необорим начин) всичко онова, което Ато разказва на прислужника в защита на Фуке.
За съжаление, както често се случва на този, който подлага на съмнение вековни митове, скъпоценната работа на Десер е била осъдена на забрава от съсловието на историците, които Десер бе дръзнал да обвини в леност и незнание. И все пак трябва да се отбележи, че никой историк никога не е имал смелостта да опровергае значимия му и вдъхновен труд.
Значи драматичната житейска история на Фуке, както я беше разказал в подробности абат Мелани, изобщо не бе някаква обикновена фантастична измислица. И не само това. Напредвайки в търсенията си, установих, че познанството между Кирхер и Фуке, макар и не документирано, е доста вероятно, при положение че йезуитът (това твърди Анатол Франс в своята малка творба за Фуке, а могат да се намерят и частични потвърждения в произведенията на Кирхер) наистина се е интересувал от мумиите на Главния интендант.
Изключително загадъчна е историята със затварянето на Фуке в Пинероло, и както най-усърдно проучих, тя е автентична дори и в най-дребните детайли. Изглежда, че кралят-слънце действително е държал Главния интендант в затвора поради страха си от нещо, което Фуке е знаел, но никога не се е разбрало точно защо. Достоверно е представен също така съмнителният граф Лозюн, който е бил цели десет години затворник в Пинероло, където е успял да общува тайно (и необяснимо как) с Фуке, и е освободен веднага след изчезването на Главния интендант.
Следователно имаше някои доказани и документирани препратки към историческата истина.
„Ами ако всичко е вярно?“, помислих изведнъж смутено, докато разлиствах ръкописа.
