Луи XIV не е можел да позволи всичко да отиде по дяволите точно в този момент, когато плановете му, съгласувани с турците, щели да стигнат до своя успешен завършек. Сигурно се е разделил набързо с Ато. Дал си е време за размисъл. Може да го е повикал малко по-късно и да му е разказал кой знае каква история. Каквато и да била тя, сигурен съм как е завършила тази среща: Ато е бил изпратен за една последна и трагична проява на вярност към короната.
Днес всичко това вече не ми изглежда ужасно. Даже с нежност си спомням за хитрината му да ми открадне перличките, за да ме въвлече в своите разследвания. И ми се иска да мога да се върна назад, в последния ден, в който видях Ато Мелани: синьор абате, спрете се, искам да ви кажа…
Това вече не е възможно. Разделиха ни, тогава и завинаги, моята момчешка припряност, разочарованият ми ентусиазъм, нетърпението. Сега знам, че не бе правилно да жертвам приятелството в името на чистотата, близостта заради разума, чувството заради искреността.
Не можеш да си приятел на един шпионин, без да кажеш „сбогом“ на истината.
Всички предсказания се сбъднаха. През първите дни на карантината бях сънувал Ато, който ми връчваше пръстен и Девизе, който свиреше на теорба. Е, добре, в съновника на моята Клоридия прочетох, че пръстенът е символ на добро, свързано с трудности, а теорбата обозначава загадъчни познания: точно като тайната на чумата.
В съня бях видял мъртвия Пелегрино да възкръсва: предизвестие за терзания и беди, които всъщност после връхлетяха всички ни. В моите фантастични видения бях също така зърнал разпръсната сол, която символизира убийство (смъртта на Фуке), а после една китара, която означава меланхолия работа без признание (аз и Клоридия, никому неизвестни и безинтересни, работещи на нашата нивичка). Само последният символ беше благоприятен и Клоридия добре го знаеше: котката, предвестник на похотливост.
Астрологическата газета на Стилоне Приазо бе предвидила всичко: не само рухването на странноприемницата, но и затворничеството на една група от благородници (карантината на „Оръженосеца“), обсадата на един град (Виена), зловредните трески и отровните болести (сполетели не един от гостите), смъртта на един владетел (Мария Тереза), пътуванията на посланиците (за да пренесат вестта за победата при Виена). Само едно гадание не се беше сбъднало или по-скоро беше победено от по- велика сила:
Всичко това ми помогна да взема едно решение, или по-скоро, да се освободя от едно старо и неразумно желание.
Вече не искам да бъда вестникар. И не само поради съмнението (несъвместимо с вярата) дали капризите на звездите управляват нашите съдби. Още едно нещо угаси в мен стария плам.
В многобройните газети, които след премеждията „При оръженосеца“ имах случай да чета, не намерих нищо от онова, на което Ато ме бе научил. Не говоря за фактите: вече знаех, че истинските тайни на владетелите и държавите никога не намираха място по хвърчащите листове, които се продаваха на площада. В равносметките на вестникарите липсва преди всичко смелостта на разсъждението, жаждата за знание, честното и дръзко доказателство за разум. Не казвам, че вестниците са напълно безполезни, но не са направени за оня, който наистина търси истината.
Разбира се, не бих успял със скромните си сили да променя това състояние на нещата. Ако някой би дръзнал да разпространява тайните на Фуке и Кирхер, Мария Тереза и Луи XIV, Уилям Оранжки и Инокентий XI, незабавно би бил арестуван, окован във вериги и хвърлен завинаги в лудница.
Вярно е онова, което казваше Ато — да се познава истината не е от полза за този, който списва газети. Напротив: това е най-голямата пречка.
Мълчанието е единственото спасение за знаещия.
Онова, което никой повече не може да ми върне и което най-много ми липсва, така или иначе не са думите, ами звуците. От
Направих си някакво подобие на самотно развлечение, двубой със собствената ми памет. Как беше, как звучеше онзи пасаж, онзи акорд, онова великолепно съчетание на звуци?
Когато летният зной изсушава мозъка и коленете ми омекват, се настанявам под дъба, който хвърля сянката си пред скромната ни къщичка, на стола, който предпочиташе Помпео Дулчибени. Тогава затварям очи и тихичко си тананикам рондото на Девизе: веднъж, после още веднъж и после наново, макар и да усещам, че при всеки опит то става все по-неопределено, все по-неясно, все по-далечно от истинското.
Преди няколко месеца изпратих писмо на Ато. Нямах адреса му в Париж, така че изпратих писмото във Версай с надеждата, че някой ще му го предаде. Сигурен съм, че в двора всички познават прочутия абат- кастрат, съветник на Всехристиянския крал.
Споделих с него дълбоката си мъка, задето сме се разделили, без да му поднеса доказателства за моята благодарност и преданост. Предложих му услугите си, молейки го да ми окаже честта да ги приеме и назовавайки се негов изключително скромен и верен слуга. Накрая му намекнах, че съм написал тези мемоари, които създадох въз основа на моя дневник от онези дни, дневник, за чието наличие Ато изобщо не подозираше.
За жалост все още не ми е отговорил. Така в последно време едно зловещо подозрение започна да терзае мислите ми.
Какво ли е съобщил Ато на Всехристиянския крал, щом се е върнал в Париж? Успял ли е да скрие колко кралски тайни беше разбулил? Или пък е свел очи, засипван от въпросите, оставяйки своя крал да разбере, че знае за толкова много негови безчестия?
И така, понякога си представям една нощна засада в някоя потайна уличка, един сподавен вик, стъпките на главорезите, които бягат и тялото на Ато, проснато в калта кръвта…
Но не се предавам. Сражавайки се с призраците, продължавам да се надявам. И докато чакам да пристигне поща от Париж, прошепвам от време на време някой стих на стария му учител,
Addendum
Скъпи Алесио,
Най-накрая стигнахте до завършека на произведението на двамата ми стари приятели. Сега е Ваш ред да направите последната стъпка и да го поставите в ръцете на Светия отец. Докато поверявам тези редове на листа хартия, се моля Светият Дух да Ви вдъхнови при четенето и за решението, което ще последва.
Изминаха вече почти четиридесет години, откакто получих по пощата ръкописа, в който се разказваше историята за странноприемницата „При оръженосеца“ и за джуджето-прислужник. Естествено, веднага си помислих, че става дума за творба, която е плод преди всичко на фантазията. Разбира се, двамата автори бяха използвали, по техните думи, автентичен исторически документ — непубликуваните мемоари на един прислужник от 1699. Освен това вече знаех, като свещенослужител и учен, за историческата достоверност на разказаното за абат Моранди и Кампанела, за янсенисти и йезуити, за някогашното Сдружение за
