Печатът

При това положение не можах да се въздържа да не предприема още някое и друго разследване в библиотеката с надеждата да се сблъскам веднага с голяма и непростима грешка, която да разкрие лъжовността на написаното от моите двама приятели и да ми позволи да сложа бързо точка на въпроса. Признавам си, беше ме страх.

За жалост моите скрити страхове се сбъднаха. С немислима бързина, изскачайки от речници, енциклопедии и справочници от епохата, пред очите ми прелитаха — точно, както ги бях прочел в ръкописа — описанията на Рим, мерките при карантина, всичките теории за чумата, сведения за чумата в Лондон и тази в Рим, лековете на Кристофано, както и рецептите на прислужника; и после Луи XIV, Мария Тереза, венецианските стъклари, та чак до гатанките на Тиракорда и разположението на подземните проходи под Свещения град.

Пред очите ми шестваха „горящата пръчка“, тълкуването на сънищата, нумерологически и астрологически доктрини, сагата за мамакоката (тоест кокаина). И накрая — обсадата и битката при Виена, включително тайните на френската обсадна обсадна техника, с които загадъчно се бяха сдобили турците, а и загадката около стратегическите грешки на неверниците, които са предопределили унищожителното им поражение.

Когато, все още неубеден, открих в „Библиотека Казанатензе“ в Рим оригинала на страницата от Библията, отпечатана от Комарек, се обявих за победен: всичко онова, което бях прочел, ми се показваше удивително, неопровержимо автентично чак до най-незначителните подробности.

Макар и със свито сърце, бях принуден да продължа. Вместо грешки, намирах факти и обстоятелства, доказани и достоверни. Започвах да се чувствам плячка на някаква хитра измама, зловреден механизъм, паяжина, в която, колкото повече навлизаш, толкова повече се оплиташ.

Така реших да се заема с теориите на Кирхер: вече познавах доста добре живота и писанията му, но никога не бях чувал за secretum pestis, нито за въображаемата secretion vitae, способна да прекрати чумната болест, още по-малко пък за някакво рондо, в което е била шифрована такава тайна. Разбира се, и аз бях чел, както отец Робледа, Magnes, sive de arte magnetica на Кирхер, където немският йезуит поддържа теорията за лечебната сила на музиката и даже предлага употребата на една мелодия, композирана от самия него, като противоотрова срещу ухапването на тарантулата. От друга страна, знаех, че в нови времена Кирхер понякога е обвиняван в шарлатанство: в своя трактат за чумата например той твърди, че е наблюдавал под микроскоп бацилите на болестта. Но по времето на Кирхер, възразяват днес историците, все още не са съществували толкова мощни увеличителни лещи. Тогава значи всичко е измислено?

Ако беше така, трябваше да събера всички необходими доказателства. Преди всичко си изясних идеите относно историята на болестта, наречена чума: става дума за бубонната чума, причинена от бактерията Yersinia pestis, която се предава от бълхите на плъховете и от тях на човека. Тя няма нищо общо с разнообразните животински чуми или с тъй наречената белодробна чума, която напада понякога Третия свят.

Но изненадата дойде, когато прочетох, че бубонната чума не съществува от векове и че никой не знае защо.

Неволно се усмихнах, когато прочетох, че в Европа (и най-рано в Италия) чумата буквално е изчезнала между края на 17 и началото на 18 век, тоест почти по времето, когато се разиграват събитията в странноприемницата „При оръженосеца“.

Теории за мистериозното й изчезване има много, но нито една не може да се счита за окончателна. Според някои, заслугата е на по-напредничавите превантивни здравни мерки, които хората постепенно започват да прилагат; според други пък трябва да се благодари на пристигането в Европа на rattus norvegicus (кафявия плъх), който изместил rattus rattus (черния плъх), гостоприемник на xenopsylla cheopis, бълхата- носител на чумния бацил. Други приписват заслугата на новите строежи от тухли и керемиди, различаващи се от тези от дърво и кирпич, или на унищожаването на домашните складове за зърно, което отдалечило плъховете от домовете. Накрая някои настояват на ролята, изиграна от псевдотуберкулозата, една доброкачествена болест, която има ефекта да имунизира срещу бубонната чума.

От академичните дебати обаче излиза само едно сигурно нещо: между 17 и 18 век Европа загадъчно се е освободила от своя най-древен бич — точно както Кирхер е обещавал да направи с помощта на своите тайни.

Съвпаденията се натрупваха, когато обмислях загадката на Les baricades misterieuses, рондото, което трябва да съдържа secretum vitae, точно както тарантелата на Кирхер крие противоотровата срещу ухапването от тарантулата. Но именно тук, да ми прости Бог, имах скритото удовлетворение най-накрая да открия една непростима историческа грешка.

Всъщност ми бе достатъчно само да разлистя който и да е музикален справочник, за да разбера, че Les baricades misterieuses не са произведение на посредствения китарист и композитор Франческо Корбета, както се разказва в творбата на двамата ми приятели, а на Франсоа Купрен, прословутия композитор и майстор на клавесина, роден през 1688 и умрял през 1733 г. Рондото се намира в първата книга на неговите Pieces de Clavecin; следователно е предназначено за изпълнение на клавесин, а не на китара. Но най-важното е, че е било публикувано за първи път през 1713 — трийсет години след събитията, които трябва да са се разиграли в странноприемницата „При оръженосеца“. Допуснатият от двамата млади автори анахронизъм беше достатъчно голям, че да лиши техния труд не само от истинност, но и от достоверност.

Щом открих това тежко и неочаквано противоречие, ми се стори безпредметно да проверявам останалата част от художествената машинация. Представете си как едно произведение, съдържащо толкова значима грешка, би могло да опетни всевечната слава на Блажения Инокентий XI!

За известно време, в мигове на вечерен отдих, се ограничавах да прелиствам лениво страниците на ръкописа с мисъл, насочена по-скоро към двамата автори, отколкото към съдържанието на историята. Този смущаващ разказ, пълен с отровни слухове за папата, мой съгражданин, ми се стори една чиста провокация, даже подигравка. В душата ми накрая надвиха неприязънта и естествената недоверчивост, които (признавам го) винаги съм хранел към журналистите.

Изминаха години. Вече почти напълно бях забравил двамата си стари приятели, а с тях и ръкописа, погребан в един стар килер. От прекомерна предпазливост обаче го бях скрил от чужди очи, които биха могли да го прочетат без необходимите противоотрови.

Още не можех да предположа доколко тази предпазна мярка щеше да се окаже мъдра.

Преди три години, когато узнах, че Негово светейшество желае отново да даде хода на процеса по канонизацията на папа Инокентий XI, даже изобщо не си спомнях вече къде се бе затрила оная купчина пожълтели листа. Но съвсем скоро тя повторно почука на вратата ми.

Случи се в Комо, в една влажна ноемврийска вечер. Поради постоянните настоявания на някои приятели, присъствувах на концерт, организиран от една благотворителна музикална асоциация в моята епархия. Към края на първата част, на пианото седна внукът на мой другар от ученическите години. Беше краят на един доста натоварен ден и до този момент слушах изпълненията малко разсеяно. Неочаквано обаче един въздействащ и неописуем мотив ме плени както никога преди никоя друга музика не е успяла да направи. Ставаше дума за барокова мелодия, но с пленителни хармонии и акценти, който се разливаха от Скарлати до Дебюси, от Франк до Рамо. Винаги съм бил вдъхновен почитател на хубавата музика и се гордея, че притежавам немалка дискографска колекция. Но ако някой ме попиташе от кой век идваха тези безвременни ноти, нямаше да знам какво да кажа.

Чак накрая на изпълнението отворих програмата, която вече бях забравил в скута си, и прочетох заглавието на музикалната пиеса: Les baricades misterieuses.

Още един път разказът на прислужника не беше излъгал. Тази музика, както никоя друга, притежаваше необяснимата сила да омагьосва, да обърква, да привлича мисълта и сърцето. След концерта, паметта ми вече не можеше да се освободи от нея. Не беше изненадващо, че прислужникът толкова се е разчувствал и