после, години по-късно, е продължавал да си припомня мотива. Загадката на
Това не бе достатъчно, за да твърдя, че и всичко останало е вярно. Но беше прекалено, за да не издържа на изкушението да стигна докрай.
На следната сутрин купих един скъп пълен запис на многобройните
Сякаш тя беше дело на някой друг. Но на кого? Изпъстрена с дръзки дисонанси, с въздействащи и пречистени хармонии,
Започнах да допускам хипотезата, че може би
Според един манускрипт, авторът на рондото беше почти непознатият италиански музикант Франческо Корбета. Това приличаше на измислица: на нито един музиколог никога не бе идвало на ум нещо подобно. Имаше обаче един убедителен прецедент: още докато Корбета е бил жив, се развихрили спорове относно авторството на някои негови творби. Самият Корбета обвинил един от учениците си, че му е откраднал няколко мотива, за да ги публикува под свое име.
С лекота установих, че Корбета действително е бил учител и приятел на Девизе: така че е много вероятно някоя интаволатура да е минала от единия у другия. По тяхно време отпечатаната музика е била оскъдна и музикантите лично са преписвали онова, което ги е интересувало.
Когато умира Корбета, през 1681, Робер Девизе (или Де Визе, според съвременния правопис) вече се е радвал на голяма слава като виртуоз и преподавател по китара, лютня, теорба и китароне. Лично Луи XIV е държал да слуша неговите изпълнения почти всяка вечер. Девизе е бил гост на най-добрите салони на прочути придворни. Там свирел с други нашумели музиканти и, каква случайност, също и с майстора на клавесина Франсоа Купрен.
Следователно Девизе и Купрен са се познавали и са свирели заедно; най-вероятно са си разменяли похвали, мнения, съвети, някоя и друга тайна. Знаем, че Девизе се е забавлявал да свири на китара музиката на Купрен (някои негови преписи са достигнали до нас). Не е невъзможно и Купрен на свой ред да е пробвал на клавесина сюитите за китара на приятеля си. И е неизбежно тетрадки и партитури да са минавали от ръцете на единия в тези на другия. И може би някоя вечер, докато Девизе се е разсейвал от кокетничещите придворни дами, Купрен да е измъкнал от нотите на приятеля си това прекрасно рондо със странно заглавие, казвайки си: „ще му го върна следващия път“.
Под въздействието на тази небесна музика и на загадката, която добиваше форма пред очите ми, за кратко време изчетох отново, на един дъх, целия разказ, отбелязвайки си най-прилежно в едно тефтерче пасажите и обстоятелствата, нуждаещи се от проверка. Знаех, че само така щях да успея да отърся сърцето си от сенките на подозрението: беше ли тази странна история само една хитра измислица, която, манипулирайки истината, сее лъжа?
Плодовете на тригодишните изследвания, които последваха, са в страниците, които след малко ще прочетете. Информирам ви, в случай, че искате да ги използвате, че притежавам фотокопия от всички цитирани документи и книги.
Най-вече една енигма не ми даваше мира, тъй като рискуваше да превърне в катастрофа канонизацията на Блажения Инокентий Одескалки. Имам предвид голямата тайна на Дулчибени, източникът на всичките му нещастия и истинската причина за неговите кроежи: наистина ли Инокентий XI е бил съучастник на Уилям Оранжки?
Прислужникът за жалост говори по въпроса чак в последните страници, когато се разкрива тайната на Дулчибени. А и двамата ми приятели не бяха сметнали за необходимо да обогатят по своя инициатива историята с допълнителни информации по темата. Защо, запитах се с крайно разочарование, двама любопитни журналисти като тях не го бяха сторили? Но може би, предположих после обнадежден, не са успели да издирят каквото и да било срещу великия Одескалки.
Така или иначе, мой дълг оставаше да разследвам и, черно на бяло, да разсея сенките и клеветите от образа на Блажения. Ето защо препрочетох разкритията, които накрая на произведението прислужникът научава от Помпео Дулчибени.
Дългът на Уилям към папата, бе казал янсенистът, е бил гарантиран от личното имущество на принцът от династията Оранж. Но в такъв случай къде са били неговите владения? Установих, че нямам никаква представа къде са се намирали земите на Уилям. Може би в Холандия? Взех един атлас и, когато най-накрая отрих местоположението на Оранж не можах да овладея изненадата си:
Княжество Оранж се намираше в южната част на Франция, оградено от Авиньон. Но това бе чисто и просто Папската държава: всъщност още от средните векове Авиньон се е превърнал в част от папството. А пък Авиньонските територии на свой ред бяха оградени от Франция! Любопитна ситуация: княжество Оранж бе опасано от католическия враг, който на свой ред е обгърнат от друг враг — Луи XIV, големия противник на Инокентий XI.
Следователно търсенето трябваше да продължи в Авиньон или по-скоро в източници, отнасящи се до Авиньон. Тогава поисках да ми се издаде специален пропуск за Тайния ватикански архив и прекарах там няколко седмици, в дипломатическата и административната кореспонденция на ватиканската бюрокрация между Рим и Авиньон. Прегледах старателно купища писма с надеждата да намеря някакъв намек за Оранж, за Уилям, за парични заеми. В продължение на дни не открих нищо; почти се канех да зарежа начинанието, когато в един пакет с напълно безинтересна кореспонденция намерих три изпаднали отнякъде листа. Датираха от последните месеци на 1689 година — няколко месеца след смъртта на Инокентий XI. На папския престол току-що се бе възкачил новият папа, Александър VIII Отобони. Прочитането на трите листа, за жалост, бе възможно само за посветени:
22 76 1811 97 46 98 64 48 36
71 37 81 18 73 67 14 38 69
2610 48 46 31 22 14 76
39 0 48 46 31 22 14 76
39 37 71 44 22 41 67 14
0 22 34 13 83 78 89 5
77 44 0 64 0 39 93 14 11
48 97 84 34 481176 0
2499 0 55 0 71 11 37 18 16
34 73 93 39 0 29 22 76 18
