Всички европейски владетели, замесени във войните, всъщност непрестанно са търсели трескаво финансова помощ за войските си. Но принц Уилям Оранжки е имал едно предимство: ако имало един град, в който през 17 век са преминавали много, изключително много пари, това е бил Амстердам, където не случайно са процъфтявали банките на евреите-лихвари. Столицата на Обединените холандски провинции е била най-богатото финансово средище в Европа, точно, както разказват на прислужника първо Клоридия, а после и останалите наематели.
Проверих в някои авторитетни текстове по икономическа история и открих, че по времето на Уилям Оранжки голяма част от лицата, които въртели търговия в Амстердам, били италианци. Градът гъмжал от фамилни имена като Тенсини, Верацано, Балби, Куинджети, а после Бурламаки и Каландрини, вече пуснали корени в Антверпен (почти всички са споменати в разказа на прислужника — първо от Клоридия и след това от Кристофано). Били са генуезци, флорентинци, венецианци, все търговци и банкери, а някои същевременно са били и агенти на някои италиански княжества и републики. Най-пробивните успели да проникнат в тесния кръг на амстердамската аристокрация. Други се бяха вмъкнали в печелившия, но рискован трафик на роби — такъв е случаят на Франческо Ферони.
Най-интересният пример са болонците Бартолоти: първо скромни пивовари, после търговци и накрая свръхбогати банкери. Свързали се чрез бракове с една холандска фамилия, така че изгубили почти цялата си италианска кръв. Та именно протестантите Бартолоти в продължение на няколко десетилетия станали толкова богати, че успявали да финансират двора на Оранж, заемайки солидни суми първо на дядото на Уилям, а после и на самия него. Понякога заемите се гарантирали от ипотеки върху земи в Холандия и Германия.
Пари срещу земи: според разказа на Дулчибени, фамилията Одескалки сключва подобен договор с фамилията Оранж. Интересно съвпадение.
Вече знаех доста неща за италианските търговци и кредиторите на Оранжкия двор. Беше дошъл моментът да премина към рода Одескалки. И да накарам техните книжа да говорят.
Прекарах цели месеци, вече не помня колко, в архива на двореца Одескалки и в Римския държавен архив, подпомаган единствено от един млад мой сътрудник, и двамата измъчвани от студа и прахта, с глави, сведени по цял ден над книжата. Проучихме най-внимателно всички документи на Инокентий XI в търсене на онова, което можеше да ни доведе до Уилям Оранжки: писма, договори, преписи, доклади, мемоари, дневници, счетоводни книги. Напразно.
Премина много време от началото на моите изследвания и имах усещането, че се намирам в задънена улица. Започнах да обмислям идеята да се откажа. Докато не се досетих: какво беше казал Дулчибени? Парите за холандците тръгвали от Венеция. А във Венеция имаше филиал на фамилното дружество на рода Одескалки: оттам трябваше да опитам да си разчистя пътя.
От завещанието на Карло Одескалки, по-големия брат на Бенедето, установих, че имуществата на фамилията завинаги са останали
И така, Карло Одескалки е бил стожерът на икономическата дейност на фамилията: управлявал е значителните владения на рода Одескалки в Ломбардия, освен това е ръководил от Милано филиала във Венеция, където за него работели двама пълномощници. Така че потърсих двете инвентарни книги на имуществата, цитирани в завещанието на Карло. Те можеха да разрешат проблема: ако беше приложен списък на длъжниците, щеше да се появи и Уилям Оранжки. Но, странно защо, от инвентара нямаше и следа.
Тогава хвърлих един поглед на личните счетоводни книги на Карло и най-накрая открих нещо. В тежките томове, подвързани в кожа, попълвани от брата на Блажения Инокентий чак до смъртта му и съхранявани днес в Римския държавен архив, излизат на бял свят колосални трафици и транзакции: милиони и милиони скуди. Една малка част от операциите се отнасяше до търговски транзакции, приходи от мита, плащания на наеми. После идваше онова, което ме интересуваше: стотици финансови операции, в голямата си част извършени във Венеция от двамата надзорници, Чернеци и Рецонико, на които се изплащаха съответните комисионни. Почувствах как кръвта започна да тупти в слепоочията ми, когато видях, че основната част от операциите беше насочена към Холандия. Запитах се как така това нещо все още не е излязло на бял свят: един архивар ми обясни, че тези счетоводни книги били забравени в продължение на векове в подземията на двореца Одескалки и съвсем скоро били продадени на Римския държавен архив. Още никой не се бе заитересувал от тях.
Не ми беше трудно да стигна до същината на въпроса. От 1660 до 1671 година Карло Одескалки бе наредил изплащания в най-различни валути от Венеция за Холандия на обща стойност от 153 000 скуди: сума, почти равна на целия гигантски годишен дефицит на Папската държава (173 000 скуди) в момента, в който Бенедето е избран за папа.
В рамките на девет години, от 1660 до 1669, Одескалки изпращат цели 22 000 скуди на финансиста Ян Дойц, основател и собственик на една от най-големите холандски банки. Фамилията Дойц буквално представлявала неразделна част от държавата Холандия, не само поради натрупаните богатства, но и заради управленческите постове, които нейните членове заемали на всички нива, а и поради родствата и брачните връзки с господстващата върхушка. Зет на Ян Дойц е бил големият данъчен надзорник Ян де Вит, наставник и ментор на младия Уилям III. Ян Дойц Младши, син и съдружник на банкера, е бил член на Градската управа на Амстердам от 1692 до 1719; много потомки на рода Дойц бяха станали съпруги на холандски градоначалници, Генерали, търговци и банкери.
Това бе само началото. От юни до декември на 1669-та други близо 6 000 скуди са изпратени от рода Одескалки на една компания, в която бил съдружник Гулиелмо Бартолоти — един от финансовите спомоществователи на Уилям Оранжки. Ето го окончателното доказателство: рода Одескалки са пращали пари на Бартолотите, а те са заемали на Уилям, парите минавали от касите на бъдещия папа в тези на Оранжкия двор.
Колкото повече чуках, толкова повече врати ми се отваряха. Венецианските управители на рода Одескалки бяха изпращали от ноември 1660 до октомври 1665 други 22 000 скуди на някой си Жан Ньофвил. А Ньофвил определено не е бил в крайните редици на антуража на Уилям: дъщеря му Барбара се жени за Хиоб де Вилд, секретар на Амстердамското адмиралтейство и после Главен адмирал по лично настояване на Уилям Оранжки. Де Вилд били свързани от незапомнени времена с Оранжкия род: дядото на Хиоб, Жил де Вилд, е бил назначен за член на общинския съвет на Харлем от принц Мориц Оранжки. А пък Хиоб де Вилд събрал парите за инвазията на Англия през 1688, а след като Уилям се качил на трона, изпълнявал ролята на негов личен представител в Холандия.
Накрая, през октомври 1665, една малка сума е изпратена от управителите на рода Одескалки и на компанията на Даниел и Ян Батист Хохпид, първият от които е бил член на Амстердамския градски съвет, а и отговарял за търговията с Изтока — търговския и финансов бял дроб на еретическата, протестантска Холандия.
Следователно беше вярно. Дулчибени не си беше измислил нищо: холандците, тайно финансирани от фамилия Одескалки, бяха именно тези, чиито имена янсенистът в крайна сметка разкрива пред прислужника. Съвпадаше също и една важна подробност: за да не се оставят следи, парите са били изпращани на приятелите на рода Оранж от двете доверени лица на рода Одескалки, Чернеци и Рецонико. Понякога даже Карло Одескалки отбелязва в счетоводните книги, че една или друга операция трябва да се извърши от името на Чернеци или Рецонико, но парите бяха негови — значи и на брат му.
Накрая намерих дори вноските за търговеца на роби Франческо Ферони: 24 000 скуди за десет години, от 1661 до 1671. Кой знае колко са донесли тези заеми; на това трябваше да се основава склонността на рода Одескалки да изпълнят претенциите на Ферони за дъщерята на Дулчибени.
Не само това: Одескалки бяха заемали пари и на генуазците Грило и Ломелини, които като титуляри на испанския кралски монопол за търговия с роби били приятели и на свой ред спомоществователи на Ферони. Тъй като и тези документи никога не са били прочетени от никой историк, напомням местоположението им
