22 97 97 37 98 38 2575
5 36 14 34 0 76 13 84 18
79 69 2347 94 18 22 19
19 14 78 2316 97 48 94
36 34 37 14 18 71 71 73
18 22 97 46 39 37 46
88 48 71 19 34 37 76 16 37
19 0 98 46 18 13 13 48 39
93 0 34 94 20 97 14 77 76
3714 38 69 2610 555
48 2336 0 55 64 0 16
37 71 73 39 0 16 44 48 16
39 14 19 14 18 81 0 34 31
22 18 16 73 34 48 79 71…
И така цели дванайсет страници, общо двайсет и четири колони като представената тук. Ставаше дума за шифровано писмо и първоначално се отчаях, че няма да разбера нищо.
За късмет обаче шифърът, използван в писмото, беше обичайният, употребяван през оня период от Държавния секретариат на Ватикана. Ето защо съпоставих съобщението с други вече дешифрирани писма и накрая успях да стигна до едно първо, неокончателно дешифриране:
ЕДИНПОДАНИКНАСВЕТИЯПРЕСТОЛВЕРЕНИПОНРАВ
ИЧОВЕКДОБЪРБЛАГОРОДНИКАВИНЬОНСКИМИВРЪЧ
ИПИСМОДОНЕГОНАПИСАНООТЕДИНПОДАНИКНАП
РИНЦАОРАНЖКИ…
Бяха необходими два дни работа, за да достигна до точната и възможна за прочит версия на текста. Освен това бях принуден да запазя числата в някои невъзможни за разшифроване термини, които за щастие не бяха от фундаментална важност за разбирането на текста. Ставаше дума за писмо от монсиньор Ченчи, папски вицелегат в Авиньон, който пишеше до Рим, за да разкаже за някакви странни преговори:
Един поданик на Светия престол верен и по нрави човек добър, благородник авиньонски, ми връчи писмо, до него написано от един поданик на Принца Оранжки, посредством което се предположи огромното желание на поданиците на това княжество да се подчинят на властта на Светия Престол…
Ако ми приказва по тези въпроси, ще чуя и ще известя онуй, дето ще ми бъде изречено, и не ще нито приема, нито отклоня 2657-а. Изглежда, че относно съгласието на Оранжците не могат да се имат съмнения от никакъв род…
Моята служба ме задължи да известя всичко, каквото аз знам относно тъй важния преговор. Приложеният лист съдържа препис от гореспоменатото писмо, което е било написано до синьор Салвадор, аудитор154 на Ротата на Авиньон, от синьор Бокастел, благородник от Куртезон…
Ето какво се е случило: господин дьо Бокастел, благородник от градчето Куртезон, поданик на принц Оранжки, първоначално се свързал с един свещеник в Авиньон, аудитора на Ротата Паоло де Салвадор, а после с вицелегата Ченчи. Бокастел отправил едно, меко казано, изненадващо предложение: Оранжкото княжество иска да се предложи на папството. Бях слисан: защо поданиците на Уилям Оранжки, които на всичкото отгоре са били в по-голямата си част протестанти, са пожелали да прехвърлят верността си към папата? И как са могли да бъдат толкова сигурни, че Уилям е щял да се съгласи?
Ровейки се допълнително из кореспонденцията между Рим и Авиньон, намерих останалите писма, разменени между Ченчи и ватиканския държавен секретариат и дори първоначалното писмо на Бокастел до де Салвадор. С риск да изглеждам прекалено педантичен, напомням, че тези документи — до днес непознати на историците — се намират в Тайния Архив на Ватикана, Фонд Държавен секретариат — Авиньонска легация, плик 369 (мосю Бокастел до Паоло де Салвадор, 4 октомври 1689), плик 350 (две писма на монсеньор Ченчи до Държавния секретариат на Ватикана, без дата, и една от кардинал Отобони до Ченчи, 6 декември 1689) и в плик 59 (монсеньор Ченчи до кардинал Отобони, 12 декември 1689).
Към малкото шифровани текстове бяха прикрепени дешифрираните версии. Забелязах обаче, че единствено първото послание — това, което малко по-рано бях превел — най-важното, бе лишено от такава. Като че ли някой, предвид извънредната значимост на съдържанието, нарочно бе изгубил дешифровката… Отгоре на това, писмото не си беше на мястото, а много далеч от пакета, който съдържаше останалите послания.
Въпреки трудностите, накрая успях да възстановя една невероятна история, която никой историк никога не бе изваждал на бял свят.
Причината, поради която оранжистите искаха да минат под знамето на папите беше толкова проста, колко и смайваща: Уилям Оранжки е бил натрупал цяла планина от дългове към Инокентий XI. И поданиците на Оранж, на които вече се било наложило хубаво да се поотърсят, за да съберат пари за папата, преценили, че ще разрешат собствените си проблеми, като направо предложат анексирането си към Папската държава: „Тук, в Княжеството“, пише монсеньор Ченчи „е доста разпространено убеждението, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтифекс с огромни суми, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той самият може да се сдобие с малко капитали“.
Именно поради тази причина обаче не всички поданици на Оранж са били съгласни: „В миналото вече дадохме прекалено много пари на Църквата!“, възразява монсеньор дьо Сен Клеман, бивш ковчежник на княжеството.
Така или иначе, в Рим предложението на Бокастел бива рязко отхвърлено. Държавният секретар кардинал Рубини и племенникът на новия папа кардинал Отобони наредили на Ченчи да отхвърли неуместната оферта. Така де, новият папа не знаел абсолютно нищо за тези дългове. Освен това било невъзможно — пише на Ченчи кардинал Рубини — преславният папа Одескалки да е заемал пари на един принц-еретик…
Бях сразен. Писмата, намерени във ватиканския таен архив потвърждаваха онова, което Дулчибени бе разкрил на прислужника: Уилям е бил длъжник на Инокентий XI. И не само това: ако принц на Оранж не плащал, щеше да бъде наложен запор на личното му имущество. Даже дългът беше станал толкова голям, че притежанията и поданиците на Уилям бяха помислили съвсем спонтанно да се дарят сами на папата!
Но не можех да се задоволя с това. Трябваше да намеря потвърждение за твърденията на оранжките поданици. Ето защо трябваше да си избистря представите за Уилям: откъде е вземал парите за своите военни кампании? И кой беше финансирал инвазията на Англия?
Трудовете върху
Ако слушаш историците, ти се струва, че честният Уилям трябва да се е хранел с въздух, но кой, още в младостта му, е създал необходимите условия да се сражава и да победи войските на Луи XIV? Все някой трябва да му е дал пари за боеприпасите, наемниците (които по онова време са съставяли по-голямата част от армиите), оръдията и за някой и друг генерал, достоен за това име.
