Печатът

Освобождаването на Виена през 1683, религиозните спорове между Франция и Светия Престол, завладяването на Англия от войските на Уилям Оранжки през 1688 и краят на английския католицизъм, политическата изолация на Луи XIV по отношение на останалите сили, изобщо европейският политически ред през втората половина на 17 век и в последвалите десетилетия: цяла глава от историята на Европа трябва да бъде пренаписана в светлината на документите, разкриващи тайните ходове на папа Одескалки и неговата фамилия. Но за да стане това, трябва да се повдигне една завеса, изтъкана от мълчание, лицемерие и лъжа.

Инокентий XI финансирал победата при Виена срещу турците от фондовете на Светия Престол. Това е историческа заслуга, която никой не може да отрече. Но, както е възможно да се провери в счетоводните книги на Карло Одескалки, е вярно и онова, което пише прислужникът на „Оръженосеца“, когато продължава своя мемоар през 1699: Одескалки са заемали пари на императора и персонално, като обикновени банкери. Като гаранция за заемите получавали товари живак (или живо сребро, както са го наричали тогава), които фамилията на папата препродавала на холандския банкер-протестант Ян Дойц. Седемдесет и пет процента от печалбата отивала за рода Одескалки, а останала част — за обичайните довереници Чернеци и Рецонико, които от Венеция следяли дискретно хода на цялата операция. Следователно не се е давала никаква гласност на тези операции с цел забогатяване (между много примери виж. Римски Държавен Архив, Фонд Одескалки XXII A13, к. 265; XXIII A2, кк. 52, 59, 105, 139, 168-169, 220, 234, 242; XXVIIB6, н.11; XXXIIIA1, кк. 193,331).

След смъртта на Инокентий XI императорът побързал да покаже своята признателност към рода Одескалки: опитал се да предостави на Ливио, папския племенник, земи в Унгария на приятелски цени. Операцията обаче била блокирана: управата на имперската хазна преценила като прекалено щедри условията, предложени на Ливио Одескалки (Р. Гезе, Livio Odescalchi е il ducato di Sirmio във Venezia, Italia е Ungheriafra Arcadia е illuminismo, под редакцията на Б.Кьопеши и П. Серкеши, Будапеща 1982, стр. 45–47). Тогава императорът продал на Ливио за 336 000 флорина унгарското владение Сирмиум. А тази цена била ли е подходяща? Ставало дума за земи, мъчително възвърнати от турските нашественици след победата при Виена. Значи столицата на империята е била спасена с парите на Светия Престол, но накрая плодовете на отвоюваните земи отивали при рода Одескалки. Като капак на всичко Ливио е обявен за принц на Свещената Римска Империя.

Че тясната връзка между императорът и рода Одескалки можела да крие нещо — това не убягнало дори и на съвременниците. Още през 1701 авторът на известни дневници Франческо Валезио (Diario di Roma, II 601) отбелязва, че „със странна метаморфоза“ Ливио Одескалки на всичкото отгоре е провъзгласен за „дворцов съветник на Императора с изключително широки пълномощия“.

Но парите могат да купят (почти) всичко. Накрая на своя мемоар прислужникът напомня, че Ливио Одескалки, след смъртта на папата-чичо, закупил за огромни суми владения, дворци и вили. А след смъртта на полския крал Ян Собиески, чиито войски бяха пробили обсадата на Виена, Ливио засипва Варшава с пари в напразен опит да купи трона на Полша (виж. например Римски Държавен Архив, Фонд Одескалки, прил. 38, н. 1,5, 9,13).

Само по този начин се обяснява защо папа Одескалки продължил до смъртта си да изпраща пари на императора, дори когато турската опасност не била вече така осезаема — цялата инвестиция е трябвало да се върне във фамилията. Без значение дали, за да се постигне тази цел, той е трябвало да облагодетелства еретика Уилям Оранжки.

Една безмилостна линия, която папата държи да следва дори и в най-драматичните моменти. Както напомня историкът Шарл Герен (Revue des questions historiques, XX-1876, стр. 428), когато Луи XIV и Джеймс Стюарт молят Инокентий XI да спре финансирането на императора и вместо това спешно да изпрати средства на войските на Стюартите, които се сражавали в Ирландия срещу протестантските сили на Уилям Оранжки, папата отвръща с фрази, които чак сега разкриват пълния си смисъл. Обяснява, че водел във Виена „един всевечен кръстоносен поход“, в който е взел, както своите предшественици, „лично участие“. Той е човекът, който предоставя на съюзниците „собствените си галери, собствените си войници и собствените си пари“, и защитава не само целостта на християнска Европа, но и „особените си интереси на светски владетел и италиански принц“.

Заемите на Инокентий XI за Уилям Оранжки

Има право Ато Мелани, когато казва във връзка с процеса срещу Фуке: историята се пише от победителите. И до днес винаги е побеждавала официалната историография. Никой не е могъл (или пожелал) да напише истината за Инокентий XI.

Първи започнали да говорят за заеми, отпуснати от Инокентий XI на Уилям Оранжки някои анонимно списвани вестници, разпространявани от французите още на следващия ден след десанта на протестантския принц в Англия (виж Ж. Орсибал, Louis XIV centre Innocent XI, Париж 1949, стр. 63–64 и 91–92). Освен това, според мемоарите на мадам де Ментьонон папата е изпратил на Уилям парична помощ в размер на 200 000 дуката за нападението над Англия: но това е творба със съмнително авторство. Става дума за слухове, разпръсквани от французите с очевидната цел да охулят папата. Впоследствие клюките били разпространявани от мемоаристи и драскачи, но те не предоставяли никакви доказателства за твърденията си.

Доста по-опасен за светлата памет на Инокентий XI бил Пиер Байл със своя прословут Dictionnaire historique et critique. Байл напомня, че Инокентий произлизал от семейство на банкери и прилага един сатиричен коментар, закачен в Рим под статуята на Паскуино в деня, в който кардинал Одескалки е провъзгласен за папа: Invenerunt hominem in telonio sedentem, сиреч: „избраха (за папа) човек, седнал на масата на лихваря“.

Този път не ставало дума за добре пилотиран слух. Байл, голям интелектуалец от епохата на ранното Просвещение, не може да бъде обвинен в недостойно франкофилско партизанство. Освен това е бил и доста близко по време до фактите, за които говори (неговият Dictionnaire е публикуван през 1697).

Никой историк обаче не се опитал да изясни фактите, да последва следата, предначертана от анонимните вестници и Байл. Така истината за фамилията Одескалки останала в един куп анонимни писания и в стария, забравен речник на един отричан холандски философ и ренегат (Байл преминал от калвинизма към католицизма, за да се върне пак обратно и накрая да отхвърли всяка вяра).

Междувременно общоприетите животоописания на папата шествали, без да срещнат съпротива и Инокентий XI минал в историята. Фактите изглеждали необорими: през 1683 Виена е освободена благодарение на човека, които мобилизирал католическите принцове и изпратил субсидии от Апостолическата камера в Австрия и Полша. Инокетий XI е папата-герой и аскет, който поставя края на непотизма, които заздравява финансите на Църквата, който забранява на жените да се показват на публични места с къси ръкави, който слага точка на безумната лудост на карнавалите, който затваря театрите в Рим — места на морална разруха…

След смъртта му завалява порой от писма от цяла Европа: всеки владетелски двор моли да го провъзгласят за блажен. Още през 1714 започва процеса по беатификацията, благодарение и на настояванията на племенника му Ливио. Изслушани са все още живите свидетели, приложени са документи, възстановени са биографични данни още от детството му.

Но почти веднага се появяват някои пречки, който забавят хода на следствието. Може би са били извадени на бял свят старите френски памфлети и речникът на Байл: злонамерени писания, недоказани и вероятно невъзможни за доказване клевети, които все пак, дори в случая на един чист, праведен и героичен живот като този на Бенедето Одескалки е трябвало да бъдат разследвани. Подозира се също възможна опозиция от страна на Франция, която не гледа с добро око на обявяването на един неин стар и ненавистен враг за блажен. Процесът по беатификацията, вече утежнен от многобройните й грижливо изготвени актове на следствието, следва предначертан път; от стремително течение се превръща в тиня и всичко като че ли засяда на едно място.

Минават десетилетия. За да се заговори отново за Инокентий XI, трябва да се изчака до 1771 година, когато английският историк Джон Далримпъл публикува своите Memoirs of Great Britain and