Печатът

спора за архиепископа на Кьолн или пък ще нахлуе в Англия. Папата се гласи да гледа и се преструва, че не знае какво ще се случи. А Луи XIV?

Кралят-слънце, който макар и да не е бил влюбен в мира на всяка цена, известно време се опитвал да не ускорява хода на събитията. В предходните месеци изпратил в Рим специален пратеник, мосю де Шамле (виж. Recueil des instructions donnees aux ambassadeurs…, изд. Г. Аното Париж 1888, XVII7) за една тайна лична среща с папата. Мисията била толкова тайна, че дори и официалните дипломатически представители на Франция били държани в неведение. Шамле имал изключително деликатната задача да поиска лична аудиенция при папата, за да му предаде едно послание от Всехристиянския крал, неговия заклет враг. Лесно можем да си представим основната тема на съобщението: да се намери съгласие по проблема в архиепископа на Кьолн, да се обезвреди бомбата с часовников механизъм на Уилям Оранжки и да се избегне конфликта в цяла Европа.

Във Ватикана Шамле е приет от Казони, на когото съобщава, че иска да говори лично с папата, и само с него, по поръчение на краля на Франция. Казони го изпраща обратно с празни ръце: обяснява му, че като секретар се занимава само с цифри, докато за едно толкова деликатно дело е добре кралският пратеник да говори с кардинал Сибо, първи министър на папата. Шамле приема при условие, че никой няма да знае за неговата среща със Сибо.

Така Шамле се връща и показва на Сибо писмото, което Луи XIV му е поверил за папата. Казано му е да се върне след няколко дни за отговор. Пратеникът се представя за пореден път; при това положение обаче Сибо му казва, че папата не може да го приеме. Нека Шамле да осведоми за всичко Сибо, казват му, така, като че ли оня, който ще го слуша, е самият папа…

Инокентий XI добре знае, че нарежданията на Луи не XIV позволяват на Шамле да говори с когото и да е, освен лично с папата. Още повече, че между едното и другото отпращане хората на папата са успели да спечелят още няколко дни. Тайният пратеник, изтощен и обиден, трябва да се върне във Франция, без да е могъл да потърси някакво съгласие с Инокентий XI. Луи XIV беснее. Конфликтът между Рим и Париж по въпроса с архиепископа на Кьолн не се решава, напрежението в Германия остава високо и така войските на принц Оранжки запазват отличен претекст да останат в бойна готовност. За да атакуват после… Лондон.

Папата, отказвайки да приеме Шамле, може да се преструва, че не знае каква опасност грози английските католици. Но след десанта на принц Оранжки сам ще се издаде с една разкриваща фраза, припомнена от Леополд фон Ранке (Englische Geschichte, Лайпциг 1870, III 201): Salus ех iniminis nostris, спасението идва от неприятелите.

Революцията от 1688

Всичко това не се изчерпва в една чисто академична дискусия. За да се оцени по достойнство значението на the glorious revolution и следователно ролята на Инокентий XI, нека отново дадем думата на Ролоф:

Революцията, с която през 1688 Уилям Оранжки отстранява католика Джеймс, отбелязва прехода от една епоха в друга, както прави другата голяма европейска революция — френската от 1789. За Англия възкачването на Оранжкия принц на престола означавало не само окончателното установяване на протестантската вяра, но и установяването на господството на Парламента и разчистването на пътя, който щял да доведе на власт Хановерската династия, царуваща и днес. Победата на Парламента над монархията на Джеймс II направила възможно утвърждаването на двете партии, които са си поделяли управлението в английската история (тори и виги). Политическата власт преминава трайно в ръцете на потомствената аристокрация и на новата аристокрация, издигнала се благодарение на парите, принципни застъпници на чисто меркантилни интереси.

Освен това (това най-много би трябвало да интересува един папа) след победата на Оранж законовите мерки, които изключвали католиците от обществения живот, стават много по-сурови; по времето на управлението на Джеймс II 300 000 англичани изповядвали католическата вяра. През 1870 броят им е слязъл на едва 70 000.

Дълговете на Уилям

Сметките в джоба на принц Оранжки: това е трябвало да се направи още от началото. А в биографиите на Уилям Оранжки остава доста мъглява дори темата за самия основен капитал: кой е финансирал войските, крито той е командвал в защита на Холандия? Няма отговор, но само защото въпросът не е бил задаван с необходимата твърдост. И все пак се намира някой и друг учен, проявявал малко любопитство.

Според англиканския епископ Гилберт Бърнет, съвременник и приятел на Уилям, принц Оранжки „дойде на бял свят вече в доста неблагоприятни условия. Неговите лични сметки бяха в окаяно състояние: неговото имущество бе разграбено от отделянето на два големи фонда, отишли за майка му и баба му, а да не говорим за един доста голям дълг, който баща му беше взел, за да подкрепя английската корона.“ (Bishop Burnet’s History of his own time, Лондон 1857, стр. 212).

Бърнет взел активно участие в подготовката на революцията от 1688, бил измежду малкото, които знаели за подготовката на десанта в Англия, и рамо до рамо с Уилям дори в най-деликатните моменти от неговия преврат, включително и на последния поход от крайбрежието до Лондон. Ето защо не би било никак изненадващо, ако е премълчал други факти, по-неудобни за короната и англиканската вяра.

Немският историк Волфганг Винделбанд представя едно писмо от Уилям до приятеля Валдек, написано малко след възкачването му на английския трон: „Ако познавахте съществуванието, което водя, със сигурност щяхте да имате милост към мен. Единствената утеха, която ми остава, е, че Бог знае, че онова, което ме движи, не е тщеславието“ (цит. във Волфганг Винделбанд, Wilhelm von Oranien und das europaische Staatensystem в Von staatlichem Werden und Wesen. Festschrift Erich Marks zum 60. Geburtstag, Аален 1981).

Това ли са думите, пита се учуден Винделбанд, на човек, който току-що е реализирал мечтата на целия си живот? А тези думи, добавям аз, не могат ли да идват от устата на оня, който има тежки и непризнати парични проблеми?

Английските поданици не смятали новия крал за символ на скромността. Както отбелязва фон Ранке, през 1689 Уилям помолил английския парламент за пожизнена лична издръжка, както предшестващите го владетели от династията Стюарт: „Необходимо е за нашата сигурност да имаме пари на разположение“. Парламентът не се доверил: на краля била отпусната само едногодишна издръжка с изричната уговорка „за не по-дълго“. Уилям бил дълбоко засегнат и сметнал отказа за лична обида. Но нямал никакво средство да се противопостави. По някаква случайност именно в този момент вървели тайните преговори между Бокастел, Ченчи и Ватиканския държавен секретариат.

Цялата история на Оранжкия род, при по-внимателно вглеждане, е осеяна с очевидни епизоди, от които проличават най-малкото мъчителни отношения между протестантските принцове и парите. Според английската историчка Мери Каролайн Тревелиън, „амбициите на Уилям II (бащата на Уилям III) щяха да бъдат доста по-малко възпрепятствани, ако в качеството си на главен военачалник на холандската република, не се беше опитвал да издържа войска, по-голяма от онова, което бе в състояние да плати“. За да намери нужните за защитата пари, Уилям прибягнал и до насилие, като хвърлил в затвора през 1650 петима от основните депутати на Холандските щати и тръгнал към Амстердам, за да го постави под обсада (Г. Яж Раниер, William of Orange, Лондон 1932, стр. 16–17).

През 1657, все според Тревелиън, майката на Уилям III заложила собствените си бижута в Амстердам, за да може да подкрепи исканията на своите братя. През 1661 починала в Англия. На следващия май бабата на Уилям, принцеса Амалия от Солмс, започнала съдебно дело, за да си върне бижутата. Нейният секретар Риве пише на Хюигенс, секретар на Уилям, че младият принц „не говори за нищо друго, освен за това дело“ (Мери Каролайн Тревелян, William the third and the defense of Holland 1672–1674, Лондон 1930, стр. 22). Но защо тези скъпоценности, между който един диамант от 39 карата, вграден в