им направил щедри дарения във вид на пари и земи.
Има и още: възстановяването на заемите, дадени на Леополд, не било гарантирано само от товари с живак, а и от приходите от граничните митнически такси на империята. След смъртта на Карло и Бенедето Одескалки, Леополд ще продължи да се финансира, предлагайки като гаранция митата. Но ще го стори — каква случайност — с Ливио Одескалки, племенника на блажения Инокентий, който ще му заеме крупни суми за военни разходи.
Аферата Одескалки, така да се каже, била позната на малко и доверени лица. А когато има тайни, които трябва да се пазят, винаги е хубаво да се обръщаш към оня, който вече знае. Когато през 1758 един Рецонико стане папа с името Климент XIII, за таен камерхер той ще си избере по случайност един Джованели.
Но подобни примери в тази история има даже прекалено много. Достатъчно е да се припомни, че парите на рода Одескалки са свършили в ръцете на Бартолоти, сродени с Йохан Хойдекопер, кмет на Амстердам и акредитиран дипломат на Амстердамското градско управление в двора на принц Фридрих от Бранденбург, чичото на Уилям Оранжки, за когото знаем, че сред поданиците си е имал лице на име Данкелман…
Тайната на счетоводните книги
Много време беше нужно да се дешифрират писанията в счетоводните книги на Карло Одескалки. Попълването на счетоводни книги става задължително по нареждане на венецианските власти от 16 век с цел гаранция и защита на пазара. И все пак, току-що въведена, нормата ловко е заобикаляна от търговците, които превръщат своите книги в дълги неразбираеми списъци от цифри и имена, внасяни от доверени счетоводители под прекия контрол на техния началник и възможни за разчитане само от него. Карло Одескалки направил нещо повече: попълвал лично, с почти невъзможен за разчитане почерк, счетоводните книги. Фамилните счетоводни регистри, като тези на Карло Одескалки, били хранилища за още по-мъгляви тайни, за изключително деликатни лични дела. Държели се под ключ в непристъпни скривалища, и често били унищожавани, преди да могат да попаднат в чужди ръце (виж например В. Алфиери,
Двойното счетоводство159, чиято техника намирала приложение, макар и частично, в книгите на италианските търговци, изглежда не намира място в счетоводните писания на Карло Одескалки. Операциите са смесени без никакъв хронологичен ред, без система в прехвърлянията по отделните сметки. Фигурират задълженията, но остава неизвестен резултатът от отделните и, най-вече, общият финален резултат.
Всичко би било много по-просто, ако можеха да се консултират ежедневните фирмени регистри, които описват операциите, приходите от които се отбелязват в счетоводните книги. Но тези регистри за съжаление не са запазени. Инвентарът на наследството на Карло Одескалки също би могъл да помогне да се издирят евентуалните кредити, отпуснати в полза Уилям на Оранжки. Но от инвентара няма следа.
Прилежният Карло
В Амброзианската библиотека в Милано (Фонд Троти, н. 30 и 43) се намира един малък, подробен дневник, до днес не появявал се на бял свят, който Карло Одескалки попълвал всеки ден от 1662 до смъртта си. За жалост не се чете нищо относно фамилните сделки: съдържа единствено методични бележки за здравето, ежедневните срещи, атмосферните условия. На датата 30 септември 1673, ден на Карловата кончина, анонимна ръка е описала последните мигове на умиращия: помазването, духовната помощ, оказана му от двама отци йезуити, смъртта, посрещната с достойнство „на истински Рицар“. После следва една кратка възхвала на неговите добродетели: благоразумие, скромност, справедливост. Но най-вече „беше измежду най-прилежните да отбелязва всичките си неща собственоръчно, което помогна да стане така, та нищо да не тръгне по грешен път след неговата смърт, и да могат да се направят всичките инвентари на мебели, домове, кредити и чужди интереси“.
Възхвалявайки починалия, анонимното лице отделя повече думи за прецизността в правенето и внасянето на сметките и деловите книжа, отколкото за неговите морални добродетели. Трябва да е бил истински майстор на архивирането „рицарят“ Карло Одескалки. Как се обяснява в такъв случай фактът, че не могат да се намерят именно инвентара на неговото наследство и дневните описи на счетоводните му книги?
Тайни преговори
Още от онзи период на Средновековието, когато вместо в Рим папите живеели в Авиньон, това градче в Прованс и околните земи (тъй нареченото владение Венаисин) били неразделна част от Папската държава.
През септември 1688 обаче споровете между Луи XIV и Инокентий XI довели до окупацията на Авиньон от страна на френските войски. След по-малко от година, през август 1689, починал папа Одескалки. Новият понтифекс, Александър VIII Отобони, веднага преобърнал политиката на своя предшественик, подемайки открита франкофилска линия в своята политика. Тогава, като знак на затоплянето на отношенията Всехристиянският крал се съгласил да освободи Авиньон. По този повод към края на 1689 в прованското градче пристигнал апостолическият вицелегат Балдасаре Ченчи със задачата да надзирава връщането на папските територии, да пресметне щетите, причинени от окупацията на френските войски и отново да поеме ръководството на местната администрация.
Веднага обаче на Ченчи се наложило да се съобрази с една, меко казано, смущаваща ситуация. Ако Авиньон бил понесъл тежки щети от френската окупация, то нещата вървели още по-зле в съседното Оранжко княжество, владението на принца Уилям, което от десетилетия било жертва на периодичните и разрушителни посещения на френските драгуни. Още повече, че принц Оранжки току-що бил станал крал на далечната Англия и неговите поданици се чувствали — не без право — изоставени сами на себе си. В по- голямата си част били протестанти и се страхували, че преследванията на французите, като се прибавят и религиозните противоречия към военно-политическите, ще бъдат последният, смъртоносен удар за вече измъченото им княжество. Ето защо, ако в Авиньон се завръщал мирът, в Оранж ситуацията била изключително нажежена.
На 7 ноември Ченчи съобщил на Рим, че в стария римския амфитеатър на Оранж (наричан тогава
Докато Ченчи пътувал от Рим към Авиньон, един авиньонски прелат, аудиторът на Ротата Паоло де Салвадор, получил странно писмо от някакъв поданик на Оранжкия принц: мосю дьо Бокастел — протестант, отскоро прекръстил се в католицизма, и представител на Оранж в Парижкия двор. Писмото съдържало едно, меко казано, експлозивно предложение: уморени от самозабравилите се французи, жителите на Оранжкото княжество в действителност желаели да преминат към папската държава.
Отчитайки деликатността на въпроса, веднага щом прочита писмото, по лучено от де Салвадор, Ченчи съобщава за него в Рим, на Държавния секретариат на Ватикана. Предложението трябва да се приеме, пише Ченчи. Разбира се, Оранж съвсем отскоро е под френско владичество. Но Луи XIV може да бъде убеден да се откаже от княжеството на Уилям, ако папата се обедини с него в подкрепата на бившия крал-католик Джеймс Стюарт срещу принц Оранжки, който току-що го е лишил от власт. Обаче би било твърде неудобно за Църквата да приеме в дар земята на един принц-еретик (който впрочем съвсем скоро е станал английски крал). Ето защо Ченчи предлага претекст: княжеството може да бъде прието единствено под формата на отплата за щетите, нанесени на Авиньон от борбите между католици и протестанти, които от дълго време изтощават Прованс.
Но Държавният секретариат на Ватикана нарежда на вицелегата да откаже предложението: нека Бокастел се обърне към Луи XIV, който много по-добре от Църквата може да закриля Оранжкото княжество.
Междувременно обаче Бокастел отива лично при Ченчи и, в присъствието на де Салвадор, повтаря
