Ливио прави и друг голям гаф с императора, на когото обещава да прати паричен заем и военен контингент: 7000 войници, които трябва да се присъединят към имперските войски веднага, щом те се приближат до Абруците. В замяна иска титлата принц на империята. Както знаем, титлата му е дадена, а Ливио всъщност заема на императора една скромна сума (при това на висока лихва). Но от седемте хиляди войника никой не ще види и следа.
Жертва на постоянни притеснения за здравето си, племенникът на блажения Инокентий ревниво съхранява медицински заключения и доклади от аутопсии. С дребен, нечетлив почерк ревностно записва дори най-незначителните признаци на болест. Изкушен от загадъчното, прекарва нощите си в алхимически експерименти и мъчителни търсения на лекове, които е готов да заплати щедро дори и на непознати (Фонд Одескалки, XXVII B6; Архив на двореца Одескалки, III B6, н. 58 и 80). И в моментите, в които неговата чувствителна личност страда прекалено много от разпорежданията на чичото, излива гнева си, записвайки бележки и злонамерени клюки, сякаш за да подготви някакво детинско отмъщение (Фонд Одескалки, Дневник на Ливио Одескалки).
Такъв човек никога не би могъл да издържи тежестта на потискащи тайни, на компрометиращи срещи, на необратими решения. За да прибере от Уилям дължимите суми, той си служел с един способен, бляскав и хладнокръвен управител.
Инокентий XI имал в Рим човек, който бил в състояние да се грижи за неговите интереси с дискретност и вярност. Това бил банкерът Франческо Паравичини, произхождащ от едно семейство, близко на рода Одескалки. Отличавал се с компетентността и точността на истински човек на делото и управлявал всевъзможни сделки на бъдещия папа: от събирането на наемите до покупката на земи, от приемането на парите, изпратени в Рим от роднините, до връщането на кредитите. Още през далечната 1640 именно Паравичини купил по поръчка на Карло Одескалки две секретарски места за прелати в канцелария и една началническа длъжност (цена: 12 000 скуди) в полза на Бенедето, отваряйки с парите, както било обичайно тогава, неговия достъп до църковната йерархия.
Ето защо фамилията Паравичини сигурно се е радвала на най-пълното доверие от страна на рода Одескалки. Веднага, щом кардинал Бенедето станал папа, назначил двама Паравичини, Джовани Антонио и Филипо, за тайни ковчежници, а освен това и за главни платци на Апостолическата камера, следователно със задачата да се грижат за всеки вид плащания, наредени от Светия престол и от самия папа. В същото време новият папа премахнал длъжността платец във Форли, Ферара, Равена, Болоня и Авиньон: длъжност, която щяла да се повери, без да бъде ясно защо, на лица от фамилията Паравичини.
Заслужавало ли си да се повери на Паравичини (Римски държавен архив,
Колко дълбоко е доверие е имал папата на Джовани Антонио й Филипо Паравичини, става ясно и от някои други подробности. Когато трябва да се дадат на разположение на апостолическите нунции във Виена и Варшава нужните средства за войната срещу турците, парите на Светия Престол са прехвърлени през борсите в Улм, Инсбрук и Амстердам (ето го отново…) от доверени лица на папата: освен добре известния Рецонико, и двамата Паравичини. Не биха ли могли именно те да бъдат идеалните посредници за прибирането на парите от принц Оранжки? (Фонд Одескалки, XXII A13, к. 440)
Думите, изречени от мосю дьо Сен Клеман и Бокастел пред монсиньор Ченчи, оставят подозрението, че за да си върне дълговете към фамилията на папата, на поданиците на Оранж било наложено нещо като „данък Одескалки“. След като парите вече били намерени, най-изгодното и сигурно решение би било да ги върнат, ако е възможно, на няколко километра от Оранж: в същия Авиньон най-вероятно, в който се подвизавали доверените Правичини. Ковчежникът на Уилям сигурно периодично е връчвал на определен посредник едно най-просто разменно писмо, в някой закътан ъгъл на Прованс. Никакви подставени лица, банкови сметки или международни триъгълници.
Други изчезнали документи
За да се намерят документирани потвърждения за тази хипотеза, трябва да се разровят актовете на паричната служба в Авиньон, съхранявани в Римския държавен архив. От тези книжа става ясно, че двамата Паравичини-едва започнали службата си на платци, веднага вземат на кредит: вместо да плащат,
За да се изяснят съмненията, би могла да помогне кореспонденцията на човек, по-висшестоящ в йерархията от Паравичини, главния ковчежник на Апостолическата камера. Нищо не може да се направи: този път липсват даже всички години от 1683, годината на смъртта на Карло Одескалки, чак до 1716.
Крайното разрешение
През периода след Втората световна война, няколко години преди беатификацията на Инокентий XI, в Тайния архив на Ватикана постъпили книжата Дзарлати — един архивен фонд, съдържащ документи, отнасящи се до рода Одескалки и рода Рецонико. Фондът се развивал от началото на 18 век; би било интересно да се узнае дали по това време все още са съществували документирани следи за някогашните отношения между Бенедект Одескалки, брат му Карло и техните представители във Венеция. Но това никога няма да се узнае. Самите отговорници за Тайния архив на Ватикана разкриха „странни загуби“ и „очевидни отнемания“, претърпени от фонда, току-що поверен на Ватикана: книжа, отделени от оригиналния фонд, оставени без обозначение (тоест невъзможни за идентификация) и погрешно разпределени (тоест невъзможни за издирване).
(Виж С. Пагано,
Може би някой е предпочел да заложи на сигурно?
В светлата диря на примера, даден от Йоан Павел II, който преди години не се поколеба да признае и да поиска прошка за тежките грешки, допуснати от Църквата в нейната история, наистина би било крачка назад не само да се потулват, но дори да се възнаграждават отклоненията и прекалено многото сенки, които съпътстват земното дело на папа Бенедикт Одескалки. Може би е дошъл часът да бъде платена и тази сметка.
Информация за текста
© 2002 Рита Моналди
© 2002 Франческо Сорти
© 2004 Христо Хаджитанев-младши, превод от италиански
Rita Monaldi, Francesco Sorti
Imprimatur, 2002
