Печатът

уточнява Данкелман, били предоставени именно за кампанията в Англия.

В пет реда Данкелман буквално хвърля в краката на читателя истинска бомба. Вярно е, и Сен Симон цитира в своите Memoires тази хипотеза (впоследствие Волтер се намесва, за да я заклейми като недостоверна). Но нито един съвременен, самоуважаващ се и добре подготвен историк никога не е вземал на сериозно скандалната хипотеза, че блаженият Инокентий е заемал пари на принц Оранжки, за да сломи католическата религия в Англия.

Всъщност и самият Ролоф се ограничава да заключи, че папата е знаел предварително за предстоящия десант на принц Оранжки, и че не е направил нищо, за да го предотврати. Но по никакъв начин не твърди, че Уилям е бил финансиран от Инокентий XI. А Данкелман дава име — макар че го опровергава — но онова „нещо“, което, според интуицията на Ролоф, е ръководело ходовете на папата и го е карало тайно да поддържа Уилям: парите.

Хипотезата, че Инокентий е финансирал начинанието на Уилям, обосновава се Данкелман, се основава естествено на едно предположение: а именно, че папата е знаел за предстоящия десант на принца Оранжки, както Ролоф твърди, че е доказал. Веднъж възкачил се на английския трон, Уилям щял да може разчисти дълговете си към папата и рано или късно щял да му върне всичко, и то с лихвите, като на някой най-обикновен лихвар.

Обаче папата не е знаел нищо, кълне се Данкелман. Не е очаквал нищо от Уилям, защото нищо не е и подозирал за предстоящото нападение над Англия. Това доказват, твърди Данкелман, писмата, разменени непосредствено преди десанта на Уилям, между държавния секретар кардинал Алдерано Сибо, нунция във Виена кардинал Франческо Буонвизи и нунция в Лондон Фердинандо Д’Ада. Според посланията папата е много разтревожен от военните маневри на принц Оранжки и никъде не се прави никакъв намек за тайни преговори между Светия Престол и Уилям. Значи папата не знае.

Дори да допуснем, че Инокентий е изпращал помощни суми на Уилям, настоява Данкелман, парите е трябвало почти със сигурност да минават през канала на нунциатурата в Лондон. Но от вноските от Рим за Лондонската легация, най-внимателно проучени от немския учен, не следва наличието на никаква следа за финансово съдействие на Уилям. Разгледаните документи, завършва доволен Данкелман, „дават пълна яснота по въпроса“. Тезата на Ролоф е разбита. Сразен е всеки един, който някога е дръзвал да твърди, че папата е заемал пари на Уилям Оранжки, quod erat demonstrandum158.

През 1956, най-накрая идва беатификацията на папа Одескалки, според някои и под въздействието на студената война: турците стават метафора на съветската империя, докато живият папа се превръща в продължител на делото на героя отпреди три века. Инокентий е спасил християнския Запад от турското нашествие, Пий го предпазва от ужасите на комунизма.

Истината е трябвало да чака дълго време. След като веднъж се е утвърдила официалната версия, историците са ревностни, както никога преди, при повтаряне на вече казаното. Смущавани може би от въпроси, прекалено стари и същевременно твърде нови, те посвещават само един безразличен поглед на загадъчната бездна, която свързва завинаги Уилям III Оранжки, принца, който върнал Англия на англиканската религия, и най-великия папа на 17 век.

Междувременно никнели като гъби монографии, студии и дипломни работи върху обезкосмяването в Средновековието, ежедневния живот на глухонемите при френския ancien regime или начина, по който възприемат света мелничарите в долна Галиция. Но никой никога не е паднал така ниско, че да се заеме с даването на окончателен отговор на един забележителен исторически въпрос, да прочете честно документацията на рода Одескалки и писмото на Бокастел, да се понапраши малко в архивите.

Папата-наемник

И при все това е така: никой никога не се е опитал да разкаже истината за Инокентий XI. В Националната библиотека „Виктор Емануил“ в Рим разгледах една малка любопитна книжка, написана през 1742: De suppositiis militaribus stipendiis Benedicti Odescalchi (За предположенията относно военната служба на Бенедето Одескалки)от граф Джузепе Дела Tope Рецонико. Цел на Рецонико е да опровергае един слух, който се разпространил почти веднага след смъртта на Инокентий, а именно, че блаженият в младежките си години се е сражавал като наемник в Холандия под испанските бойни знамена, като между другото е бил тежко ранен в дясната ръка. Рецонико твърди, че тогава много младият Бенедето Одескалки наистина е бил войник, но в общинската гвардия на Комо, а не като наемник.

Колко жалко, че авторът е роднина на оня Рецонико, който от Венеция е изпълнявал ролята на параван за рода Одескалки; жалко също, че самите Рецонико са били сродени с фамилията на Инокентий XI. Така че, за да опровергае военното минало на блажения, е трябвало да се подбере историк, който по-лесно би бил приет за обективен. Според Пиер Байл младият Бенедето Одескалки, докато се сражавал като наемник в Испания, е ранен в дясната ръка. Любопитно: както съобщават официалните медицински доклади, папата страдал чак до смъртта си от силни болки точно в този крайник.

Но като оставим настрана спора около достоверността на това твърдение, това, което поразява, е забравата, в която десетилетия наред тъне и този неясен аспект от живота на папа Одескалки. Вътре в книжката на Рецонико намерих един малка библиотечна разписка, с която предишният читател беше изискал да прегледа томчето. Подписът: „Барон Ф. Данкелман, 16 април 1925“. След него никой друг не беше разлиствал тези страници.

Истина и лъжа

Прав е Ато Мелани, когато наставлява прислужника: не винаги лъжливите документи казват лъжи. Фалшивите писма на д’Естре, публикувани от Далримпъл, разглеждани в правилната светлина, също принадлежат към тази странна категория от документи: апокрифни са, но казват истината. Не случайно едно друго писмо, публикувано от Герен, този път автентично, от кардинал д’Естре до Луи XIV от 16 ноември 1688, потвърждава контактите между граф Казони и Уилям Оранжки:

Кардинал Сибо […] узна, че с посредничеството на едно духовно лице, което дошло от Холандия миналата година с писма от някои мисионери в тази страна, които накарал да се надяват, че Щатите [тоест Обединените Провинции на Холандия] са щели да гласуват свободата на вероизповедание за католиците, той [Казони] е влязъл в някакъв вид разбирателство с един човек, служител на принца Оранжки и че ги е карал да се надяват на тази свобода; че този човек имал общение с мисионера в убеждението, че принц Оранжки храни голямо уважение към папата и че ще направи много неща за него; че в последно време тези отношения са се заздравили и че със сигурност принц Оранжки е дал да се разбере, че има само и единствено добри намерения.

Сведенията на д’Естре заслужават доверие, най-малко защото изворът на информацията, кардинал Сибо, е бил високо платен шпионин на Луи XIV (Орсибал, op. cit., стр. 73, н. 337). Всъщност френският владетел на следния 9 декември отговаря разгневен на д’Естре:

Ако иска да си възвърне добрите отношения с мен, папата би трябвало завинаги да изгони Казони и да прекрати престъпната кореспонденция, дето той е имал с принца Оранжки.

И мемоарите на мадам дьо Ментьонон, в които се говори за заемите на Инокентий XI за Уилям, са апокрифни. Но не е ли възможно да казват истината?

Мисията Шамле

Както се видя, драматичният конфликт между принц Оранжки, Луи XIV и Инокентий XI се изостря през есента на 1688: Уилям държи на нож Европа, без да разкрие дали ще атакува французите при Рейн заради