многократно да си разтърква носа в напразен опит да възпре някои звучни кихавици, той повече не се намеси в спора, но острите му очички се стрелкаха светкавично между хората, които си подхвърляха един другиму името на немския йезуит.
Аз, от своя страна, бях уплашен от нарастващата опасност от чума, но същевременно увлечен от тези научни теории за заразата, за чието съществуване научавах за първи път.
Затова и не изпитах подозрение (а трябваше) от факта, че Дулчибени познаваше така добре старата и забравена теория на Кирхер за чумата. И не обърнах особено внимание на това как Ато наостри уши, когато се спомена името на Кирхер.
След дълъг спор, голяма част от наемателите — вече надвити от отегчението — бавно се отправиха към леглата си, оставяйки спорещите сами. И малко след това, без да се постигне някакво помирение, всички отидохме да спим.
Втора нощ
12 срещу 13 септември 1683
Веднага след като влязох в стаята си, отидох при прозореца и с помощта на една пръчка прокарах чак до прозореца на Ато единия край на въженцето, което трябваше да дръпнем, за да си дадем сигнал. Отпуснах се върху леглото, като оставих вратата притворена и се постарах да наостря уши, макар да се страхувах, че няма да успея да окажа голяма съпротива на съня. Все пак се настроих за дълго чакане, защото в леглото пред мен лежеше почти в безсъзнание моят беден господар, а Кристофано ми беше заръчал да го наблюдавам. Натъпках стари дрехи в панталоните му, за да попиват и започнах бдението.
Казах си, че разказът на абат Мелани ме беше успокоил отчасти. Веднага бе признал приятелството си с Фуке. И беше хвърлил светлина по въпроса защо Главният интендант бе изпаднал в немилост — не толкова заради неразбирателство с краля, колкото заради завистта на Колбер. Всеки познава злосторната сила на завистта — не можеха ли да се дължат на нея и приказките на Девизе, Стилоне Приазо и Кристофано по адрес на абата? Може би възходът на сина на един леяр на камбани, от беден кастрат в младостта си до съветник на краля-слънце, беше събудил прекалено много ревност. Разбира се, тримата бяха доказали, че го познават и техните разговори не можеха да бъдат изцяло плод на фантазията. И все пак враждебността на Кристофано можеше да се дължи на завистта на един земляк: пето propheta in patria39 се казва в Евангелието. И после какво да кажем за странната лъжа на Девизе? Беше разказал, че е посетил във Венеция театър „Ел Кокомеро“, който обаче се намираше във Флоренция. Трябваше ли в такъв случай да се пазя и от него?
Освен това разказът на Ато не само заслужаваше доверие, но също така бе увлекателен и въздействащ. Почувствах как в сърцето ми се промъкна горчиво съжаление, че го бях помислил за измамник, за лицемер, готов да излъже и да извърши предателство. Аз бях този, който всъщност беше предал приятелското чувство, което се беше родило помежду ни по време на първия разговор в кухнята и което бях усетил така спонтанно и искрено.
Хвърлих един поглед на моя господар, който от много часове изглеждаше потънал в тежък и неестествен сън. Прекалено много бяха загадките за разплитане: какво беше докарало моят господар до това състояние; и на какво бе станал жертва синьор дьо Муре; и накрая, какво беше накарало Бреноци да ми подари ценните перли и защо после те бяха откраднати?
В главата ми все още се въртяха подобни мисли, когато се стреснах — без дори да си дам сметка, бях задрямал. Някакво скърцане ме накара да трепна: мигновено скочих от леглото, но внезапно тайна и предателска сила ме накара да падна на земята, където едва не си разбих главата. Изругах — бях забравил за въженцето, което свързваше десния ми глезен с този на абат Мелани. Ставайки, се бях спънал в него и с падането си бях вдигнал такъв шум, че едва не събудих моя господар, който само простена страдалчески. Бяхме на тъмно — моята лампа беше угаснала може би поради липса на масло.
Наострих уши — в коридора не се чуваше никакъв шум. Но веднага след като се изправих, търсейки опипом ръба на леглото, отново чух скърцане, последвано от леко потропване, шум от ровичкане сред метални предмети и пак скърцане. Сърцето ми биеше силно — със сигурност беше крадецът. Освободих се от въженцето, заради което бях паднал, потърсих слепешката лампата, която се намираше на масата в средата на стаята, но безуспешно. Тогава, надвивайки с големи усилия страха, реших да изляза от стаята, за да изненадам крадеца или поне да отгатна самоличността му.
Потънах в мрака на коридора, без да имам никаква идея какво да правя. С усилие слязох по стъпалата, които ме отделяха от стаичката долу. Ако се окажех лице в лице със загадъчната личност, трябваше ли да я нападна или пък да извикам помощ? Без да знам защо, се сниших и се опитах да се приближа до вратата на стаичката, протягайки ръце пред себе си, за да мога да пазя лицето си и да проучвам невидимото.
Ударът дойде неочаквано и ненадейно. Някой или нещо ме плесна по бузата, оставяйки ме в болка и объркване. Обхванат от ужас, се опитах да избегна второ нападение, като се дръпнах назад към стената и понечих да викам. Моят страх стана още по-непоносим, когато установих, че от устата ми не излиза никакъв звук — до такава степен паниката ме бе вцепенила. Помислих да започна да се въргалям отчаяно по земята, само и само да избягам от непознатия враг, мучейки като теле пред жертвоприношение, когато една ръка ме хвана решително под рамото и същевременно чух как някой каза: „Какво правиш, глупако?“
Несъмнено това беше гласът на Ато, притичал се на помощ, след като усетил въженцето да се опъва, когато аз, стреснат от подозрителното скърцане, бях скочил внезапно от леглото. Обясних му какво се бе случило, като се оплаках и за удара, който бях получил по лицето.
— Не беше никакъв удар — аз ти се притичвах на помощ, преди да се хвърлиш надолу по стълбите като гламав и да се сблъскаш с мен — прошепна той, удържайки гнева си. — Къде е крадецът?
— Всъщност, не видях никого освен вас — казах тихо, още треперещ.
— Аз пък видях. Докато се качвах, чух да дрънчат ключове. Трябва да е влязъл в стаичката — каза абатът, като запали една лампа, която бе съобразил да вземе със себе си.
Забелязахме тънък сноп разсеяна светлина горе, изпод вратата на Стилоне Приазо, от дясната страна на коридора на втория етаж. Абатът ми направи знак да говоря тихо и ми посочи входа на малкия коридор, в който предполагаше, че се бе вмъкнал крадецът. Вратичката беше притворена. Вътре цареше мрак.
Спогледахме се и спотаихме дъх. Нашият човек трябваше да се намира там, вътре, с ясното съзнание, че вече е в капан. Абатът се поколеба за миг и после решително отвори вратичката. Вътре нямаше никой.
— Не е възможно — видимо разочарован каза Мелани. — Ако е избягал надолу по стълбите, щеше да се сблъска с мен. Нагоре, дори и да е успял да ти убегне, няма никаква възможност за бягство: вратата, която извежда от куличката на Клоридия на покрива, е залостена отвън. Ако пък е отворил вратата на някоя от останалите стаи, щяхме със сигурност да го чуем.
Бяхме напълно объркани. Вече щяхме да бием отбой, когато Ато ми направи знак да остана на място и се спусна бързо надолу по стълбите. Проследих с поглед светлината от лампата му и го видях да се спира пред прозореца, който гледаше от коридора на втория етаж към вътрешния двор. Постави лампата на земята и надникна навън. Известно време остана така. Това събуди любопитството ми, така че и аз се приближих до малката решетка на прозорчето, което осветяваше денем стаичката. Но беше прекалено високо за мен и не видях нищо освен нощта, осветена от бледата луна. Когато се върна в стаичката, абатът се наведе към пода и измери с длани дължината му, като даже се завря под етажерката с инструментите, подпряна на стената в дъното. Спря се миг, за да помисли, след което повтори операцията, като този път взе предвид и дебелината на стените. После измери разстоянието между прозорчето и стената в дъното. Когато най-накрая изтръска ръцете си от прахта, ме хвана, без да каже дума и, като ме вдигна върху едно столче и сложи върху главата ми лампата, ме нагласи пред решетката. Каза: „Не мърдай!“ и размаха пръст пред носа ми.
Чух го отново да слиза пипнешком до прозореца на втория етаж. Когато накрая се върна и ме погледна, умирах от нетърпение да узная неговите заключения.
— Слушай внимателно. Килерът е дълъг малко повече от осем педи, което значи, че е тесен. Със стените може да стигне до десет педи. Както може добре да се види от двора, малкото крило, в което се намира тази стаичка, е било построено по-късно, след останалата част на странноприемницата. Всъщност то изглежда отвън като голяма колона, която се издига от земята чак до тук, залепена за задния ръб на източната стена на сградата. Само че има нещо, което не се връзва в сметките: колоната е поне два пъти по-широка от
