три години.
— Защо толкова дълго?
— Главният интендант успя да се защити, както никой друг преди. Но накрая трябваше да се предаде. Кралят нареди да го затворят до живот в крепостта Пинероло, отвъд Алпите.
— И там ли умря?
— Оттам се излиза само по желание на краля.
— Значи завистта на краля е погубила Фуке, защото той не понасял неговото великолепие, и приемът…
— Не мога да ти позволя да говориш така — прекъсна ме Мелани. — Младият крал тогава започваше да оглежда държавата, и не с безразлични очи, а с поглед на господар. Тогава разбра, че той е кралят и че е роден, за да бъде такъв. Но вече беше късно да се даде урок на Мазарини, покойният му кръстник и господар на неговите младежки години, който го бе лишавал от всичко. Бе останал обаче Фуке, другото слънце, чиято съдба бе решена.
— Така че кралят си е отмъстил. И освен това не са му харесали златните прибори…
— Никой не може да каже дали кралят е искал да си отмъсти. Той е най-могъщият от всички владетели в Европа. Никой не може да каже дали Негово Всехристиянско Величество е завиждал на Главния интендант на кралските финанси, които всъщност принадлежат на самия владетел и на никой друг.
Замълча отново, но сам разбра, че неговият отговор не беше достатъчен, за да задоволи моето любопитство.
— Всъщност — каза той накрая, като се загледа в последната дневна светлина, проникваща през прозореца — никога не би могъл да прозреш истината, ако не ти разкажа за Змията, която хвана Катеричката в задушаващите си прегръдки.
Ако Главният интендант беше катеричката, имаше и змия, която следеше стъпките му, винаги готова за нападение. Тъй като на латински хлъзгавото влечуго е наречено
— И наистина успя да се промъкне като змия — с хиляди извивки — допълни абатът. — Защото змията, на която толкова се беше доверявала катеричката, беше същата, която я запрати в пропастта.
В началото Жан-Батист Колбер, син на богат търговец на тъкани, беше господин никой.
— Макар че — изсмя се Ато — после успя да си припише славни корени, като изфабрикува една фалшива надгробна плоча от 1200-та, за която обяви, че била на дядо му и пред която даже падаше на колене в присъствието на други хора.
Човек със съмнително образование, щастието все пак го бе споходило в лицето на един братовчед на баща му, чиято помощ му бе послужила, за да си закупи пост на служител в Министерството на войната. Там неговите умения на ласкател му позволили да се запознае и да се обвърже с Ришельо, а после, след смъртта на кардинала, да стане личен секретар на Мишел Льо Телие, могъщия министър на войната. Междувременно Ришельо бе заменен от не особено вдъхновяващата фигура на един италиански кардинал, много близък на кралицата-майка — Джулио Мазарини. С него Колбер изглежда не се погаждаше особено.
— Обаче между другото, с парите от търговията той си бе закупил една скромна благородническа титла. А ако имаше нужда от още пари, проблемът се решаваше от брака му с Мари Шарон, и най-вече с нейните сто хиляди ливри зестра — добави абатът с подчертана доза неприязън. — Но неговото най-голямо щастие — продължи Ато — беше нещастието на краля.
Наистина, през 1650 бунтът на Фрондата, започнал преди две години, беше достигнал своя връх и владетелят, кралицата-майка и кардинал Мазарини трябвало да избягат от Париж.
— Най-големият проблем за държавата със сигурност не беше отсъствието на краля, който тогава беше все още дванадесетгодишно момченце, нито това на кралицата-майка, която беше преди всичко любовница на кардинала, а това на Мазарини.
Действително, на кого да бъдат поверени държавните дела, които кардиналът управляваше колкото умело, толкова и потайно? Мазарини и Колбер не се бяха обикнали от пръв поглед: първият изглеждаше на втория, в сравнение с Ришельо, твърде несигурен и затворен в себе си, понякога твърде отстъпчив и често нерешителен. И обратно, Колбер — студен, лишен от добри маниери, със сигурност не можеше да завоюва симпатиите на Мазарини, без да положи определени усилия. Така че той извади на бял свят всичките си качества на старателен изпълнител — пристигаше на работното място в пет часа сутринта, поддържаше абсолютен ред и никога не подемаше нещо важно по своя инициатива. Всичко това, докато Фуке работеше в собствения си дом в най-невъзможния хаос от папки и документи и беше извор на идеи.
Така през 1651 кардиналът, който започваше да се чувства застрашен от нарастващата слава на Фуке, избра именно Колбер да се грижи за неговите дела. Още повече, че последният се бе показал доста способен в сметките. Колбер служи на Мазарини не само, докато той се върна триумфално в Париж с Луи и Ана Австрийска, след края на Фрондата, но също и до смъртта на кардинала.
— Даже му повери управлението на собственото си имущество — каза абатът с въздишка, която изразяваше цялата му горчивина от това, че е видял толкова доверие, вложено не в когото трябва. — Предаде му всичкото изкуство, което Змията не би постигнала, но щеше да съумее да упражнява със собствените си сили. Змията, вместо да му бъде благодарна, поиска да й се плати добре. И придоби изгоди за себе си и за своето семейство — каза той, търкайки палец и показалец, груб жест, намекващ за пари. — Успяваше да си осигури аудиенция пред кралицата почти всеки ден. На вид беше пълна противоположност на Никола: нисък и дебел, лицето — широко прорязано от бръчки с жълтеникав тен, косите — дълги, гарваново черни, под кръглата шапчица скъперническият поглед, полуотворените клепачи, мустачките — извити като камшици над тънките и малко способни на усмивка устни. Студеният, тежък и потаен характер можеше да му придаде вид на всяващ страх човек, ако не беше неговата ограниченост, зле прикривана зад неуместни латински цитати, които повтаряше като папагал, след като ги научаваше от младите си сътрудници, специално назначени за това. Стана за присмех на всички и бе толкова неприветлив, че мадам дьо Севинье го наричаше „Севера“, като най-ледената и недружелюбна част на света.
Реших да не питам Ато защо от неговия разказ се процеждаше толкова ненавист към Колбер, а не към Мазарини, който изглежда се бе обвързал така тясно с Колбер. Вече знаех отговора — не бях ли чул Девизе, Кристофано и Стилоне Приазо да казват, че кастратът Ато Мелани още от най-ранна възраст бил подпомаган и закрилян от кардинала?
— Колбер и Главният интендант Фуке не бяха ли приятели? — осмелих се да питам.
Поколеба се за миг, преди да отговори.
— Запознаха се по време на Фрондата и отначало бяха в добри отношения. По време на вълненията Фуке се държа като образцов поданик. Колбер го заля с ласкателства, предлагайки му услугите си, когато Фуке стана председател на парижкия парламент — пост, който заемаше заедно с този на Главен интендант на финансите. Но това не трая дълго: Колбер не можеше да понася звездата на Фуке да грее така високо и ярко. Как можеше да се прости на Катеричката славата, късметът, чарът, плодотворният труд и винаги будният дух (докато Колбер се потеше като луд, за да роди някоя добра идея) и дори безценната, богата библиотека, с която той, необразованият, дори нямаше да знае как да си служи? Ето защо Змията се превърна в паяк и започна да плете своята мрежа.
Резултатите от маневрите на Колбер скоро се проявиха. Първоначално той зарази Мазарини с отровата на подозрението, после и краля. Тогава кралството излизаше от десетилетия на войни и бедност и не беше трудно да се подправят документите, които да обвинят Главния интендант, че е натрупал богатства на гърба на владетеля.
— Наистина ли Фуке е бил изключително богат?
— Не, изобщо не беше, но трябваше да изглежда такъв заради престижа на държавата — само по този начин можеше да получава винаги нови кредити и така да задоволи постоянните настоявания за пари от страна на Мазарини. Виж, кардиналът, наистина беше изключително богат. При това кралят прочете неговото завещание, малко преди смъртта му, и нямаше никакви възражения.
Но не такава била, обясни Ато, истинската цел на Колбер. След смъртта на кардинала, трябвало да се реши кой да заеме мястото му. Фуке беше разкрасил страната, беше я прославил, беше се раздавал ден и
