самозащита, ръката на Бедфорд и хвана тази на Дулчибени.
Всички очи се насочиха към възрастния благородник, който обаче се изтръгна с груб и рязък жест от хватката на куртизанката и стана от масата, насочвайки се към стълбите.
— Какъв театър! — коментира иронично Клоридия, като се опита да прикрие разочарованието си и оправи с типично женски яд един кичур. — И какъв ужасен характер!
Точно тогава се замислих, че предните дни Клоридия се беше опитвала често да се доближи до Дулчибени, който обаче я отблъскваше с нарастваща неприязън. Точно обратно на отец Робледа, който подчертаваше прекалено, че е възмутен от куртизанката, но може би някоя нощ с удоволствие й бе направил посещение, Дулчибени изглежда изпитваше истинско и дълбоко отвращение от присъствието на младата дама. Никой друг наемател на странноприемницата не дръзваше да се отнася към Клоридия с такава ненавист. Но може би именно по тази причина или пък може би заради парите, които (както ясно се виждаше) не липсваха в кесията на Дулчибени, куртизанката изглежда сериозно си беше наумила да привлече благородника от Фермо. Тъй като не успяваше да изтръгне нито сричка от устата му, Клоридия нерядко ме беше разпитвала за Дулчибени, любопитна да разбере всяка подробност.
След като гледането на ръка беше така грубо прекъснато, лекарят се възползва от момента, за да продължи своите разяснения относно лековете срещу заразата. Раздаде ни различни хапове, ароматни пастили и разни други неща. После всички се съгласихме да отидем с Кристофано да проверим какво е състоянието на Пелегрино.
Влязохме в стаята на моя господар, който лежеше на леглото и сега като че ли изглеждаше не толкова обезкръвен. Светлината, нахлуваща през прозорците, ободряваше духовете, докато лекарят оглеждаше болния.
— Ммм — простена Пелегрино.
— Не е мъртъв — обяви Кристофано. — Очите му са полуотворени, все още има треска, но цветът му се е подобрил. И се е напикал.
Обсъдихме с облекчение новината. Много скоро обаче лекарят тосканец трябваше да установи, че пациентът се намира в състояние на кататония, което го правеше почти неспособен да отговаря на външни дразнения.
— Пелегрино, кажи какво разбираш от думите ми — прошепна му Кристофано.
— Ммм — повтори моят господар.
— Не може — установи лекарят с убеждение. — В състояние е да различава гласовете, но не и да отвръща. Вече съм се сблъсквал с подобен случай: един селянин, останал погребан под голям клон, повален от вятъра. Цели месеци не можа дума да продума, макар че напълно разбираше това, което му казваха жената и децата.
— И после какво се случи? — попитах аз.
— Нищо — умря.
Помоли ме да отправя към болния някоя и друга дума, с която да го върна към живота. Но нямах успех: дори и когато му подшушнах, че странноприемницата е в пламъци и че всичките му запаси от вино са в опасност, не сполучих да го изкарам от вцепенението, в което бе изпаднал.
Независимо от това, Кристофано изглеждаше обнадежден. Двете издутини на врата на моя господар вече бяха започнали да избледняват и да спадат — следователно не бяха чумни бубони. Било петна или прости кръвоизливи, сега те постепенно изчезваха. Изглежда не бяхме заплашени от чумна епидемия. Ето защо можехме да се поуспокоим. Не оставихме все пак болния на произвола на съдбата. Веднага проверихме дали Пелегрино беше в състояние да преглъща, макар и бавно, надробени храни или течности. Предложих да го храня редовно. Кристофано щеше да го посещава през определени часове. Странноприемницата обаче си оставаше лишена от този, който я познаваше най-добре и бе в състояние да ни помага. Бях потънал в такива размисли, когато останалите, доволни от посещението при ханджията, един след друг започнаха да се разотиват. Останах сам с лекаря, който се бавеше, оглеждайки замислено тялото на Пелегрино — слабо и неподвижно.
— Нещата отиват на добре, бих казал. Но с болестите човек никога не трябва да се чувства прекалено сигурен — отбеляза той.
Бяхме прекъснати от силен и продължителен звън, идващ от „Улицата на Мечката“, точно под нашите прозорци. Показах се: бяха тримата мъже, пратени за да ни извикат на проверка и да проверят дали някой не е убягнал на часовия. Първо обаче, казаха те, било необходимо Кристофано да даде точен отчет върху здравословното ни състояние. Изтичах в другите стаи и събрах всички наематели. Някои погледнаха с безпокойство моя беден господар, напълно неспособен да стои на краката си.
За щастие съобразителността на Кристофано и абат Мелани разреши набързо проблема. Събрахме се на първия етаж, в стаята на Помпео Дулчибени. Първи се показа на решетката на прозореца Кристофано, уверявайки, че не се е случило нищо особено, че никой не е проявявал никакви признаци на каквото и да е неразположение и че всички изглежда бяха в съвършено здраве.
След това започнахме да се представяме един след друг на прозореца, за да бъдем проверени. Но лекарят и Ато бяха подготвили нещата така, че добре да объркат тримата инспектори. Кристофано заведе на прозореца Стилоне Приазо, после Робледа и най-накрая Бедфорд, но когато тримата долу извикваха имената на други гости. Кристофано се извини многократно за неволната размяна, но междувременно вече се бе създало значително объркване. Когато дойде реда на Пелегрино, Бедфорд още повече успя да допринесе за създалия се хаос: започна да крещи разпалено на английски, молейки (както обясни Ато) да бъде най-накрая освободен. Тримата инспектори му отправиха обиди и подигравки, а междувременно се появи набързо Пелегрино, който изглеждаше в отлично здраве: косите бяха добре сресани, бледите бузи бяха гримирани и им бе придадена руменина с червилото на Клоридия. В същото време и Девизе започна да маха с ръце и да протестира срещу нашето затваряне, отвличайки окончателно вниманието на инспекторите от Пелегрино. Така приключи посещението им, без да забележат тежкото състояние на моя господар.
Докато премислях тези хитрини, от вратата ме издърпа абат Мелани. Искаше да знае къде обикновено Пелегрино държеше по-скъпите вещи, които пътниците му поверяваха при пристигането си. Отдръпнах се, учуден от въпроса: мястото, разбира се, беше тайно. Дори и когато там не се съхраняваха скъпоценности, пак там моят господар прибираше на сигурно паричните суми, поверени му за съхранение от клиентите. В ума ми изникнаха ужасните думи, които Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе си размениха за Ато Мелани.
— Предполагам, че твоят господар носи винаги ключа със себе си — подхвърли абатът.
Канех се да му отговоря, когато хвърлих поглед през вратата към Пелегрино, докато го водеха в стаята му. Връзката ключове, прикрепени на един железен пръстен, който господарят държеше денонощно окачен на колана си, не си беше на мястото.
Затичах се към килера, където криех резервните ключове, скрити в една дупка в стената, за съществуването на която знаех само аз. Бяха там. Опитвайки се да не привличам вниманието на наемателите (които, все още въодушевени от успеха на представлението, вече слизаха на приземния етаж за вечерята), отново се качих на третия етаж.
Сега се налага да обясня, че към всеки етаж водеха две стълбища. На края на всяко имаше площадка. Именно на площадката между втория и третия етаж се намираше вратичката, през която се влизаше в тясната стаичка, където се пазеха ценностите.
Уверих се, че никой не се навърта наоколо и влязох. Извадих от стената камъка, зад който лежеше малката желязна кутия. Отворих я. Не липсваше нищо — нито парите, нито разписките за съхранение, подписани от клиентите. Успокоих се.
— Сега въпросът е кой е взел ключовете на господаря Пелегрино?
Бе гласът на абат Мелани. Беше ме проследил. Влезе и затвори вратата зад себе си.
— Изглежда сред нас има крадец — отбеляза той едва ли не доволно. После замълча и додаде: — Тихо, някой идва — като кимна в посока към площадката.
