— Така или иначе, и да бе убил — каза Робледа, като се прекръсти, — това не би променило нещата.
Тогава ми обясни, че отците йезуити, тъй като имат особено отношение към тайната на изповедта, от много време изучавали с голямо внимание доктрината за греха и прошката. — Има престъпления, които водят до смъртта на душата и те са многобройни. Но има и такива, които са донякъде допустими — каза той, като понижи смутено глас — и даже някои, които са разрешени, разбира се, в изключителни случаи. Всичко е въпрос на обстоятелства и за изповедника, уверявам те, решението винаги е много трудно.
Случаите бяха безкрайно разнообразни и всичко трябваше да се обмисля с особена предпазливост. Трябва ли да се даде опрощение на син, който убива баща си в самозащита? Грях ли върши този, който, за да избегне да бъде несправедливо осъден, умъртвява свидетел? Ами жена, която убива мъжа си, защото знае, че иначе той ще убие нея? Може ли един благородник, за да защити честта си пред равните нему (което за него най-важно от всичко в този живот), да отнеме живота на този, който го е обидил? И грях ли е, когато един войник по заповед на свой висшестоящ убива невинен човек? И още, може ли жена да проституира, за да спаси от глад собствените си деца?
— А когато се краде, отче, винаги ли се върши грях? — настоях, досещайки се, че прекалено изобилните деликатеси в килера на моя господар не винаги достигнаха дотам по законен път.
— Не, разбира се. И тук трябва да се вземат предвид вътрешните и външните обстоятелства, при които е извършено деянието. Със сигурност е много по-различно, ако богатият краде от бедния, отколкото ако бедният краде от богатия, или богатият от богатия, или бедният от бедния и така нататък.
— Но не може ли да се даде опрощение във всички случаи, когато се върне откраднатото?
— Много бързаш! Задължението да се върне откраднатото е нещо важно, разбира се, и изповедникът е длъжен да го напомни на вярващия, който му се доверява. Но задължението може да бъде ограничено или да отпадне. Не трябва да се връща откраднатото, ако това означава да обеднееш: един благородник не може да се лиши от прислугата си и един виден гражданин не може, разбира се, да падне дотам, че да работи.
— Но ако не съм принуден да върна това, което съм заграбил, както казвате вие, тогава какво трябва да правя, за да получа опрощение?
— Зависи. В някои случаи е хубаво да се направи посещение в дома на ощетения и да се поднесат сърдечни извинения.
— А данъците? Какво се случва, ако не се плащат задълженията?
— Ами… Това е доста деликатен въпрос. Данъците се вписват между
Робледа ме просветли и за много други ситуации, за които, без да познавам доктрината на йезуитите, бих отсъдил по доста различен начин: ако е несправедливо осъден, човек може да избяга от затвора, може да напие стражарите и да помогне на затворниците в неговата килия да се измъкнат; може да се изпитва радост от смъртта на родител, който ни оставя солидно състояние, стига тя да не бъде примесена с лична омраза към починалия; могат да се четат книги, забранени от Църквата, но най-много за три дни и не повече от шест страници; може да се краде от родителите, без да се върши грях, но не повече от петдесет златни монети; накрая, който се кълне, но само престорено и без намерение да се закълне истински, не е задължен да удържи клетвата си.
— Значи може да се лъже! — смаян, събрах всичко в една дума.
— Не се изразявай толкова грубо! Всичко зависи от намерение то. Грехът е съзнателно отдалечаване от Божествения закон — изрецитира тържествено Робледа. — Ако се извършва само привидно, но без да го искаш наистина, тогава си спасен.
Излязох от стаята на Робледа в плен на някаква смесица от изтощение и безпокойство. Благодарение на мъдростта на йезуитите реших, че Пелегрино имаше добри възможности да спаси душата си. Но от всички тези слова излизаше, че бялото може да се нарече черно, че истината е равнозначна на лъжата, че доброто и злото са едно цяло.
Може би абат Мелани не бе кристално чистият човек, за какъвто искаше да го смятат. Но на отец Робледа, мислех си аз, трябваше да се има още по-малко доверие.
Часът за обед бе вече минал и нашите наематели, гладували предната вечер, заслизаха бързо към кухнята. След като се подкрепиха на две-на три с една моя супичка с кюфтенца и хмел, която не предизвика възторг у никого, Кристофано привлече нашето внимание върху нещата, които трябваше да се направят. Скоро щяхме да бъдем повикани от стражите да се появим на прозорците за проверка. Още един разболял се със сигурност щеше да накара Конгрегацията по здравеопазването да утвърди опасността от зараза и в такъв случай карантината щеше да бъде удължена и засилена. Може би щеше да се построи лазарет, в който рано или късно щяхме да бъдем преместени. Перспективата накара и най-смелите да потръпнат.
— Тогава не ни остава друго, освен да се опитаме да избягаме — изпъшка стъкларят Бреноци.
— Не би било възможно — отбеляза Кристофано. — Сигурно вече са сложили решетки, за да преградят улицата, а дори и да успеем да ги преминем, ще тръгнат да ни гонят из цялата папска територия. Бихме могли да се опитаме да я прекосим в посока към Лорето, бягайки през горите, за да се качим после на лодка или кораб на Адриатика и да избягаме по море. Но по този път не разполагам със сигурни приятели и мисля, че никой от нас не се намира в по-добро положение. Ще бъдем принудени да просим гостоприемство от непознати, като по този начин всеки път ще рискуваме да бъдем предадени от човека, който ни дава подслон. Иначе бихме могли да се опитаме да се скрием в кралство Неапол, като пътуваме нощем, а денем спим. Аз със сигурност не съм вече на възраст да понеса подобно изпитание, а и други от нас може би не са облагодетелствани от природата. После със сигурност ще имаме нужда от водач — овчар или селянин, който не винаги скланя лесно да ни води през хълмовете и проходите и да не подозира, че ни преследват — защото би ни предал на господаря си, без много да му мисли. Накрая ще сме прекалено голяма група бегълци и всички без санитарен паспорт — ще ни спрат на първия граничен контрол. Възможностите да успеем, в общи линии, биха били доста малки. И всичко това, без да се брои, че, дори и да имаме успех, ще бъдем обречени никога повече да не се върнем в Рим.
— Тогава? — настоя Бедфорд, като изпръхтя нетърпеливо и стисна ръце, които се заклатушкаха нелепо от маншетите.
— Тогава Пелегрино ще отговаря на проверките — отвърна невъзмутимо лекарят.
— Но как, като не може дори да се държи на краката си? — възразих.
— Ще успее — отговори лекарят. — Трябва да успее.
Когато приключи, той ни задържа още малко и ни предложи, за да се укрепим срещу евентуалната зараза, лекове за прочистване на вътрешните сокове. Някои, каза Кристофано, били вече готови, други самият той щял да приготви с билки и есенции, които носеше със себе си по време на път, и с помощта на добре заредения килер на Пелегрино.
— Няма да ви харесат нито на вкус, нито на мирис. Но са приготвени с голяма компетентност — на това място той погледна строго Бедфорд — като
