Тогава се присъединих към троицата. А Помпео Дулчибени не помръдна. Когато стигнахме първия етаж, срещнахме отец Робледа.
Йезуитът си беше дал кураж, възпирайки изблиците на безумния си страх от заразата, и бе застанал на прага на своята стая, като попиваше потта, която залепваше за ниското му чело, по прошарените му къдрици, и се стремеше да си придаде важност. Излязъл вън от стаята, той стоеше сковано близо до стената на коридора, без да я докосва, с доста смешен вид в тази поза. Остана загледан в нас с тревожната и плаха надежда да чуе добри новини от лекаря. Цялата тежест на едрото му тяло, бе сякаш съсредоточена в пръстите на краката, а гърдите — прекалено изпъчени напред, поради което профилът на черната му фигура образуваше голяма крива линия.
Не беше наистина тлъст, но мургавото му лице и вратът му бяха закръглени. Беше висок, така че шкембето не разваляше фигурата му, а й придаваше излъчване на тежест и благоразумие. Чудноватата поза принуждаваше йезуита да държи очите си насочени надолу, с леко спуснати клепачи, ако искаше да погледне своя събеседник. Това, заедно с дългите и раздалечени една от друга вежди и сенките под очите, създаваше впечатление за надменно безразличие. За негово нещастие, в мига, в който го видя, Кристофано го покани настоятелно да ни следва, понеже може би Пелегрино щял да има спешна нужда от свещеник. Робледа имаше намерение да възрази, но не му дойде нищо наум, та се предаде и тръгна с нас.
Когато се качихме на тавана, за да хвърлим един поглед на онова, което вече се страхувахме, че е трупът на моя господар, забелязах ме, че той бе още жив. И още похъркваше тихичко, но непрекъснато. Двете петна не бяха нито изчезнали, нито се бяха подули: диагнозата още се колебаеше между петна и чума. Кристофано се погрижи да го измие и освежи с влажни кърпи, след като му попи потта.
Тогава напомних на йезуита, останал предвидливо вън от стаята, че, при това положение, щеше да се наложи да извърши тайнството на последното причастие. Едиктът, предвиждащ присъствието на свещени изображения в странноприемниците, нареждаше — уточних аз, — ако някой се разболее в странноприемница или хан, да бъде изповядан официално поне на третия ден от болестта, ако не и по-рано, както и да бъдат извършени останалите тайнства.
— Ами, ох, ами да, всъщност е така — каза Робледа, попивайки нервно с кърпичка потните си кичури.
Побърза обаче да добави, че според споменатия църковен едикт, освен енорийският или друг свещеник, натоварен лично от него, друг не можеше да извърши законно тези тайнства. Ако някой свещеник все пак решеше да го стори, поемаше върху себе си смъртен грях и рискуваше най-тежка форма на отлъчване, която само папата би могъл да опрости. В действителност, продължи той, едиктът, от който бях научил тази добра и правдива препоръка, разпореждал единствено енорийският свещеник на местната църква да полага свещения елей върху челата на болните и да шепне светите слова в ушите на нещастниците и, доколкото знаел той, за болните се грижели милосърдните братя от Сдружението на Постоянството към църквата „Сан Салваторе ин Лауро“, чието първо задължение е грижата за заболелите чуждоземци и т.н. Освен това имало нужда от елей, благословен за случая от епископ, а той не носеше такъв със себе си.
Йезуитът познавал така добре въпроса — каза той разгорещено, та чак тлъстата му брадичка подскачаше — тъй като през Светата година 1675-та един негов събрат се е озовал в подобна на нашата ситуация и всъщност той не извършил тогава последния ритуал.
Докато Робледа повтаряше своите съображения пред останалите, успях да намеря едикта, който Пелегрино държеше в едно чекмедже, заедно с всички обществени разпоредби, които трябваше да спазват ханджиите, собствениците на странноприемници и кръчмарите. Разгледах го набързо: йезуитът имаше право.
Думата взе лекарят Кристофано и покорно отбеляза, че учените и мъдри забележки на отец Робледа трябваше да бъдат спазени буква по буква и без възражения, тъй като ставаше дума за църковно разпореждане и едикт, чието нарушаване водеше до отлъчване, и че следователно трябваше незабавно да се осведоми енорийският свещеник на близката църква „Санта Мария ин Постерула“, че е установен нов случай на съмнение за зараза. После трябваше да бъдат предупредени милосърдните братя от Сдружението на Постоянството към „Сан Салваторе ин Лауро“: никаква друга свещеническа мисия не беше допустима в този случай. Даже, при това положение на нещата, добави Кристофано с блясък в големите си, кръгли и черни очи, щеше да бъде разумно всеки от наемателите да подготви своевременно своите вещи; като се извършели тези процедури, сме щели да бъдем преместени на сигурно място, а после — в лазарет.
Отецът, който до момента бе запазил пренебрежително спокойствие, подскочи.
Всички обърнахме очи към него.
Забити в пода, сякаш окачени над дългия и остър нос, черните очички на йезуита не се повдигнаха: като че ли отец Робледа се страхуваше да не похаби — вдигайки поглед към лицата на останалите — ценните си вътрешни сили, насочени в този миг към опита да го измъкнат някак си от това затруднение. Изтръгна едикта от ръката ми.
— Но… ето, ето. Ах, знаех си — каза той, като подръпна устната си с палеца и показалеца и изпъчи корем. — В този едикт не се говори за извънредни случаи, като например отсъствие, възпрепятстване или закъснение на енорийския свещеник, когато всеки свещеник може да извърши светото миросване!
Кристофано намекна, че нищо от този род все още не се е случило.
— Но може да се случи — настоя отец Робледа, разтваряйки ръцете си в театрален жест. — Ако извикаме братята от „Сдружението на Постоянството“, мислите ли, че няма да ни изпратят в лазарета, без дори да се приближат до болния, поради страх от зараза? И после, да, извънредната компетенция на енорийския свещеник е нужна според църковното нареждане, но никога, никога не е била нужна по Божия воля! Значи е мой напълно неотложен дълг да помажа този беден агонизиращ брат със светото миро, което отнема следите от греха, дарява сила на душата да понесе последните страдания и…
— Но нямате миро, благословено от епископа! — прекъснах го аз.
— В гръцката църква например минават и без него — отговори той надменно.
И без допълнителни обяснения, ми нареди да му донеса зехтин, както изрично препоръчвал свети Яков, тъй като трябвало да го благослови, а също и една пръчица. Само след няколко минути, отец Робледа беше до възглавницата на господаря Пелегрино, за да го мироса за последно.
Всичко стана наистина мигновено: той потопи пръчицата в зехтина, и, стремейки се да стои възможно по-далеч от болния, му намаза едното ухо и измърмори кратката формула:
— Университетът в Льовен — обясни той после, като се обърна към смаяната публика, — прие през 1588 година, че в случай на зараза е позволено свещеникът да извърши светото миропомазване с пръчица, вместо с палец. И вместо да помаже устата, носа, очите, ушите, ръцете и краката, като всеки път произнася каноничната формула
После йезуитът бързо се отдалечи.
За да не се набивам на очи, изчаках групичката да се разпръсне и веднага последвах отец Робледа. Настигнах го точно, когато прекрачваше прага на стаята си.
Все още задъхан, му казах, че съм много загрижен за душата на моя господар: наистина ли мирото бе пречистило съвестта на Пелегрино от греховете и той не рискуваше да отиде в ада? Или се налагаше да се изповяда преди да умре? И какво би се случило, ако не се върнеше в съзнание преди прехода в отвъдното?
— О, ако е само това — отговори Робледа припряно, — недей да се притесняваш: не ще бъде вина на твоя господар, ако преди да умре, не дойде на себе си поне за толкова време, колкото да направи пълна изповед на своите прегрешения пред Бога.
— Знам — отвърнах незабавно, — но освен опростимите грехове има също и смъртни…
— Ти може би знаеш за някой тежък грях, извършен от твоя господар? — попита притеснено йезуитът.
— Доколкото ми е известно, не е отивал по-далеч от някое избухване и някоя чашка в повече.
