Подкани ме с жест да надзърна, нещо, което направих, макар й с нежелание. Чух от приземния етаж да се носят приглушените звуци на лютнята на Девизе. Нищо друго.
Подканих абата да излезе спокойно от стаичката. Имах желание да сведа до минимум нашите срещи. Забелязах, че докато се промъкваше през тесния изход, насочи погледа си към малката кутия с доста притеснено изражение.
— Има ли нещо друго, синьор абате? — попитах, опитвайки се да прикрия нарастващото безпокойство и да възпра нелюбезния тон, който напираше на езика ми.
— Мислех си: няма никакъв смисъл този, който е отмъкнал връзката ключове да не е откраднал нищо от кутията с ценности. Наистина ли си сигурен, че си проверил добре?
Върнах се да погледна: парите бяха там, разписките на клиентите — също; какво друго можеше да има? После си спомних — малките перли, които ми даде Бреноци.
Беше изчезнал чудноватият и очарователен подарък на венецианеца, който ревниво бях скрил сред останалите ценности. Но защо крадецът не беше взел нищо друго? И то при положение, че там се пазеха солидни парични суми, доста по-видими и с по-голяма стойност от моите перлички.
— Успокой се. Сега ще отидем в моята стая, долу, за да направим равносметка на ситуацията — каза абатът.
Виждайки, че възнамерявах да откажа, той добави:
— Ако искаш да видиш отново твоите перлички. Макар и с голямо нежелание, се съгласих.
Като влязохме в стаята, абатът ме покани да седна на един стол. Беше доловил моето безпокойство.
— Има две възможности — започна той. — Или крадецът вече е направил това, което е искал, сиреч да ти открадне перлите, или пък не е успял да изпълни докрай своите намерения. И аз съм по-склонен да вярвам на втората.
— Защо? Нали ви казах какво ми обясни Кристофано — че тези малки перли имат връзка с отровата и с привидната смърт. Може би Бреноци знае още нещо.
— Нека поне засега оставим настрана тази история, момче — отговори той с лека усмивка. — Разбира се, не защото твоите малки скъпоценности не струват нищо, напротив, или пък защото не притежават силите, които им приписва нашият лекар. А защото смятам, че крадецът е имал друга работа в стаичката. Там вътре човек се намира между втория и третия етаж. А още откакто бе намерено безжизненото тяло на Пелегрино, на това място имаше почти постоянно движение, което не му е позволило да действа.
— Е и, тогава?
— Тогава мисля, че крадецът пак ще има работа в това килерче под прикритието на нощта. Никой засега не знае, че си разкрил кражбата на ключовете. Ако не осведомиш наемателите, крадецът ще повярва, че може да действа необезпокояван.
— Добре — казах накрая, макар и изпълнен с недоверие. — Ще ги предупредя чак утре, и ще се моля на небето да не им се случи нищо лошо.
Погледнах навъсено абата и реших да му задам въпроса, който от доста време таях у себе си:
— Вярвате ли, че крадецът е убил синьор дьо Муре и може би се е опитал да стори същото с моя господар?
— Всичко е възможно — отговори Мелани, издувайки любопитно бузите си и свивайки устата си във формата на череша. — Кардинал Мазарини ми казваше: когато мислим най-лошото, вършим грях, но пък сме на прав път.
На абата трябваше вече да му е ясно, че у мен се бе загнездило недоверие спрямо него, но не зададе въпроси и продължи, като че ли нямаше нищо:
— Що се отнася до дьо Муре, още тази сутрин щях да ти предложа едно малко издирване, но тогава твоят господар се почувства зле.
— Какво искате да кажете?
— Мисля, че дойде време да претърсим стаите на двамата спътници на бедния старец. И без това имаш втора връзка ключове.
— Искате да влезете скришом в стаите на Дулчибени и Девизе? И искате аз да ви помогна? — попитах удивен.
— Хайде, стига, не ме гледай така. Помисли: ако някой тук може да бъде заподозрян във връзка със смъртта на стария французин, това са именно Дулчибени и Девизе. Дошли са „При оръженосеца“ заедно с дьо Муре, идвали са от Неапол и живеят тук повече от месец. Девизе с историята за театър „Ел Кокомеро“ показа, че вероятно има нещо за криене. А Помпео Дулчибени даже е споделял стаята с мъртвеца. Може да са невинни, но знаят за синьор дьо Муре повече от всеки друг.
— И какво се надявате да намерите в стаите им?
— Не мога да знам, докато не вляза — отговори той сухо.
Още веднъж в ушите ми отекнаха ужасяващите неща, чути от Девизе по адрес на Мелани.
— Не мога да ви дам ключ от техните стаи — казах аз, след като помислих.
Мелани разбра, че ще е напразно да настоява и замълча.
— Все пак за всичко останало съм на ваше разположение — отговорих с по-мек тон, мислейки за изчезналите ми перлички. — Бих могъл например да задам някой и друг въпрос на Девизе и Дулчибени, да се опитам да ги накарам да проговорят…
— За Бога, няма да изкопчиш нищо и само ще ги поставиш нащрек. Да вървим стъпка по стъпка — нека на първо време се опитаме да разберем кой е крадецът на ключовете и на перлите ти.
После Ато ми изложи своя план: след вечеря щяхме да наглеждаме стълбите от стаите си — аз на третия, а той на втория етаж. Щяхме да прокараме едно въженце между моя и неговия прозорец (стаите ни бяха точно една над друга), което и двамата щяхме да завържем на някой от пръстите на краката си. Щом един от нас за бележеше нещо, щеше до го дръпне силно няколко пъти, за да на кара другия да се притича и да спре крадеца на местопрестъплението.
Докато той говореше, аз преценявах фактите. Мисълта, че малките перли на Бреноци можеше да струват цяло състояние, ме беше зашеметила — никой никога не ми беше подарявал нещо толкова ценно. Може би трябваше известно време да слушам абат Мелани. Разбира се, трябваше да си държа очите отворени — не биваше да забравям доста лошите изказвания, направени по негов адрес.
Уверих го, че ще следвам неговите напътствия, както впрочем (напомних му, за да го убедя) вече бях обещал предната нощ по време на нашия дълъг и необичаен разговор. Намекнах му смътно, че бях чул трима от гостите на странноприемницата да обсъждат Главния интендант Фуке, чието име абатът ми беше споменал първата вечер.
— И какво по-точно казаха?
— Не си спомням нищо със сигурност, тъй като чистех кухнята. Думите им само ми напомниха, че ми бяхте обещали да ми разкажете нещо по въпроса.
Светкавица проблесна в острия поглед на абат Мелани — най-сетне бе разбрал къде е изворът на моята внезапна недоверчивост спрямо него.
— Имаш право. Длъжник съм ти — каза той.
После погледът му внезапно стана далечен, отнесен някъде в спомена за миналото. Започна да тананика тихичко, обхванат от меланхолия:
— Ето, така би ти говорил за Фуке синьор Луиджи Роси, моят учител — добави той, като забеляза въпросителното ми изражение. — Но тъй като аз съм този, който разказва, и понеже трябва да изчакаме часа за вечеря, настани се удобно! Питаш ме кой беше Никола Фуке. Е, добре, той беше преди всичко победен.
