Замълча, сякаш търсеше точните думи, а трапчинката на брадичката му потрепваше.
— Победен от завистта, от държавните интереси, от политиката, но най-вече победен от историята. Защото, запомни, историята я създават винаги победителите, било добри или лоши. А Фуке загуби. Ето защо, когото и да попиташ във Франция или по света кой беше Никола Фуке, ще ти отговори — сега и завинаги — че той е бил най-големият крадец сред министрите, корумпиран, отцепник, най-леконравният и най-големият прахосник на нашето време.
— А какъв казвате, че е бил, преди да бъде победен?
— Слънцето — отговори с усмивка. — Така бе наречен Фуке, откак Лебрюн го нарисува по този начин в „Апотеоза на Херкулес“, на стените на замъка Во-льо-Виконт. И настина, никоя друга звезда не подхождаше повече на мъж, дарен с толкова великолепие и щедрост.
— Значи кралят-слънце си е дал този прякор, защото е искал да подражава на Фуке?
Мелани ме погледна унесено и не отговори. После продължи да ми обяснява, че изкуствата, като деликатните цветове на лозата, имат нужда от някой, който да ги постави в подходяща ваза или да обработва почвата им, за да бъде тя рохка и плодородна, и после ден след ден да им дарява водата, която ще утоли жаждата им; на свой ред, добави абат Мелани, градинарят трябва да притежава най-добрите инструменти, за да се грижи за своите създания; лека ръка, за да не нарани нежните листенца, опитно око, за да разпознава техните болести и, накрая, трябва да може да предава на останалите своето изкуство.
— Никола Фуке притежаваше всичко онова, което бе нужно за тази цел — въздъхна абат Мелани. — Беше най-блестящият меценат, най-величественият, най-толерантният и най-щедрият, най-надареният в изкуството да се живее и да се прави политика. Но попадна в мрежите на скъперници, на ревниви, надменни, измамни и подли врагове.
Фуке произхождаше от богат род от Нант, който още отпреди век си беше спечелил заслужено състояние от търговия с Антилските острови. Беше възпитан от свещениците йезуити, които открили в него висша интелигентност и изключително присъствие — следовниците на великия Игнаций Лойола изградили у него един благороден дух на политик, способен да използва всяка възможност да обръща в своя полза всяка ситуация и да убеждава всеки свой събеседник. На шестнайсет години вече бил съветник в парламента в Метц, на двайсет бил един от престижния легион на
Междувременно бе умрял кардинал Ришельо и кардинал Мазарини го беше заменил: Фуке, ученик на първия, премина безпрепятствено на служба при втория. Също и защото, когато избухнала Фрондата — прословутият бунт на благородниците срещу Короната — Фуке бе защитил добре младия крал Луи и бе организирал неговото завръщане в Париж, след като владетелят и неговото семейство били принудени от размириците да напуснат града. Беше се проявил като отличен служител на Негово Високопреосвещенство кардинала, верен до гроб на краля и изключително смел мъж. После, когато свършиха вълненията, вече на трийсет и пет години, придобил поста на прокуратор в Парижкия парламент и през 1653 най-накрая станал Главен интендант на финансите.
— Но всичко това е само рамката на благородните, справедливи и вечни неща, които в действителност направи — допълни абат Мелани.
Повече от това да кръстосва от единия до другия край на Франция (както, когато беше
Неговият дом беше отворен както за учените и артистите, така и за търговците. Било в Париж или в провинцията, всички очакваха ценните мигове, които той успяваше да открадне от държавните дела, за да награди онези, които притежаваха талант в поезията, в музиката и в останалите изкуства.
Не бе случайно, че Фуке първи разбра и обикна великия Ла Фонтен. Блестящият талант на поета със сигурност си струваше богатата пенсия, която Главния интендант му бе отпуснал още в зората на тяхното познанство. И за да бъде сигурен, че това няма да тежи на чувствителната съвест на неговия приятел, му предложи да му връща периодично част от парите, но в стихове. Самият Молиер беше длъжник на Главния интендант, макар че това никога нямаше да му бъде натяквало, тъй като по-големият му дълг беше моралният. Също и добрият Корней, вече стар и вече не целуван от горещите и капризни устни на славата, именно в най-тежкия момент на своя живот, беше щедро възнаграден и спасен от прегръдките на меланхолията.
Но благородният съюз на главния интендант с литературата и поезията не се изчерпваше само с една, макар и дълга, поредица от подаръци. Главният интендант не се ограничаваше единствено с това да осигурява материална помощ. Четеше творбите още в процес на работа, даваше съвети, окуражаваше, поправяше, одобряваше, критикуваше, ако имаше нужда, хвалеше, ако смяташе за правилно. И даряваше вдъхновение: не само с думите, но и със своето благородно присъствие. Добросърдечието, което се излъчваше от лицето на Главния интендант даваше сигурност и вдъхваше увереност: големите детински небесно сини очи, дългият масивен нос, широките плътни устни и трапчинките на бузите, появяващи се при всяка усмивка.
Пред дверите на неговата душа съвсем отскоро бяха се изправили и архитектурата, живописта и скулптурата. Тук обаче започва, предупреди ме абатът, една тъжна глава.
Близо до Мелюн, във Во-льо-Виконт, се издига замък, истинско бижу на архитектурата, чудо на чудесата, построен с несравнимия вкус на Фуке и реализиран от творци, които сам той беше открил: архитектът Льо Во, градинарят Льо Нотр, художникът Льо Брюн, повикан от Рим, скулпторът Пуже и още много други, които скоро кралят щеше да вземе на служба при себе си, и да ги превърне в най-славните имена на френското изкуство.
— Во, замък на илюзиите — проплака Ато, — огромно безчестие от камък — украса на един триумф, който трая само една лятна нощ, нощта на 17 август 1661. В шест вечерта Фуке беше крал на Франция, в два сутринта той бе никой34.
На онзи 17 август Главният интендант, който бе чествал завършването на замъка преди няколко дни, даде прием в чест на краля. Искаше да му се хареса и да му достави удоволствие. Стори го с радостта и с щедростта, които му бяха присъщи, но за жалост, не бе успял да разбере трудния характер на владетеля. Приготовленията бяха забележителни. Фуке накара да изпратят във Во, във все още незавършените салони, легла от брокат с позлатени облегалки, тапети, редки мебели, съдове от сребро, кристални свещници. Съкровищата на стотина музеи и на хиляди антиквариати бяха пренесени по улиците на Мелюн: килими от Персия и Турция, кожи от Кордова, порцелани, които му изпращаха йезуити от Япония, ценни лакирани картинки, донесени от Китай през Холандия, благодарение на предпочитания път, който Главният интендант бе уредил за вноса на редки стоки от Изтока. Тук бяха и картините, открити в Рим от Пусен и изпратени от брат му, абат Фуке. Всички негови приятели, артисти и поети, между които Молиер и Ла Фонтен, бяха мобилизирани.
— Във всеки салон, от този на мадам дьо Севинье до този на мадам дьо Ла Файет, не се говореше за друго, освен за замъка Во — продължи Мелани, вече потънал дълбоко в спомена за онези дни. — Входът на замъка посрещаше посетителя с правилната плетеница на решетките и с осемте статуи на божества, които са подредени в редица от всяка страна. После идваше огромният почетен двор, свързан със страничните градини чрез бронзови колонади. И съвършените полукръгове на арките на трите внушителни портала — с образа на катереща се катеричка, гербът на Фуке.
— Катеричка ли?
— На бретонски, родния диалект на Главния интендант, думата
— Около замъка — продължи абатът — се простираха прекрасните градини на Льо Нотр: Кадифени килими от треви и цветя, оградени в рамки от бегонии, с идеалните пропорции на хекзаметъра. Тисове,
