стаичката. Това прозорче, както виждаш, е много близко до етажерката, на не повече от няколко педи от края на това килерче. Значи и когато се гледа отвън, би трябвало да се вижда в близост до външния ръб на крилото. Но, когато се показах от долу, от коридора на втория етаж, видях, че прозорчето, осветено от лампата, която ти държеше, не се намира дори и на средата на стената, в която е издълбано.
Абатът се спря, може би в очакване сам да стигна до заключение. Но аз не бях разбрал нито думица. В главата ми се въртяха геометрични фигури, натрупани една върху друга, извиквани на тълпи от препускащата мисъл на Ато. Ето защо той продължи:
— Защо е цялото това прахосано пространство? Защо никой не е откраднал малко повече пространство в полза на стаичката, така тясна, че даже ние двамата едва успяваме да стоим вътре, без да се бутаме постоянно?
Аз също се показах на прозореца на втория етаж, доволен преди всичко, че ще успея да подишам малко свеж нощен въздух.
Потърках си очите. Беше вярно. Светлината на маслената лампа, която забелязвах през решетката на прозореца, беше странно отдалечена от външния ръб, очертан от лунния отблясък. Никога не бях обръщал внимание — прекалено зает денем и прекалено уморен нощем, за да зяпам, подпрян на перваза.
— И знаеш ли какво е обяснението, момче? — посрещна ме абат Мелани веднага, след като се качих отново при него.
Без да изчака моя отговор, той пъхна ръце в етажерката с инструментите, подпряна в дъното на стаята, и започна трескаво да опипва стената зад нея. Изпъшка и ме помоли да му помогна да премести мебелите.
Това не се оказа особено трудно. Абатът изглежда изобщо не беше изненадан от откритието, което се появи пред очите ни — полускрити от мръсотията, която времето безпощадно беше наслоило по стената, се виждаха очертанията на една врата.
— Ето ни — извика той доволно.
И без да се колебае, блъсна старите греди, които изпращяха.
Първото, което усетих, беше влажен и студен полъх, който докосна лицето ми. Пред очите ни се бе разкрила черна дупка.
— Там е отишъл — заявих убедено.
— Така изглежда — отвърна абатът, като проточи недоверчиво нос напред. — Това проклето килерче имало двойни стени. Искаш ли да влезеш първи?
Мълчанието ми говореше само за себе си.
— Е, добре — отстъпи Ато, вдигайки лампата, за да осветява пътя си в тъмното. — Винаги трябва аз да оправям всичко.
Още не бе свършил да говори, когато го видях да се хваща отчаяно за старата врата, която току-що бяхме разбили, повлечен надолу от някаква неудържима сила.
— Помогни ми, бързо — каза той.
Бяхме на ръба на един кладенец: Мелани щеше да падне в него, сигурно с фатални последици. Едва бе успял да се хване за рамката на вратата. Краката му се клатушкаха в дълбоката тъмнина, която се беше разтворила под нас. Когато се изправи отново благодарение и на моята, макар и слаба, помощ бяхме останали на тъмно. Лампата, изплъзнала се от ръката на абата, бе погълната от черната дупка. Затова отидох да взема друга от стаята си, която се погрижих да заключа. Пелегрино спеше спокойно и в неведение за събитията, които се разиграваха в неговата странноприемница.
Когато се върнах, Ато вече се спускаше в ямата. Изглеждаше неочаквано подвижен за възрастта си. Както щях да имам случаи да забележа и по-късно, той се отличаваше с овладяно, но постоянно нервно напрежение, което поддържаше тялото му в постоянна готовност.
Мелани ми показа, че не става дума точно за кладенец, осветявайки навсякъде с лампата. В скалата бе забита цяла поредица от железни скоби, подобни на малки стъпала, които позволяваха внимателно слизане. Спуснахме се бавно в дупката, не без известен страх. Слизането беше кратко — съвсем скоро се озовахме стъпили на груб тухлен под. Огледахме се наоколо на светлината на лампата и открихме, че пасажът не прекъсва, а продължава по една от късите страни на площадката, с една стълба с квадратни стъпала, издълбани в скалата. Проточихме вратове, за да се опитаме да разберем напразно къде свършва.
— Под стаичката сме, момче.
Измънках нещо плачевно в знак на съгласие. Това не ме успокояваше кой знае колко.
Продължихме в мълчание. Този път слизането ми се стори безкрайно, донякъде и заради тънкия слой кал, който покриваше всичко и правеше слизането доста опасно. В един момент стълбата изцяло промени вида си: изкопана в туфа, тя стана съвсем тясна и прекалено неравна. Въздухът беше вече доста тежък — сигурен знак, че бяхме под земята.
Продължихме да слизаме, докато се озовахме в тъмна и негостоприемна галерия, прокопана във влажната земя. Единствените ни спътници бяха тежкият въздух и тишината. Измъчваше ме страх.
— Ето къде е отишъл нашият крадец — прошепна абат Мелани.
— Защо говорите толкова тихо?
— Може да се намира наблизо. Искам аз да го изненадам, а не обратното.
Крадецът обаче не бе нито на няколко крачки разстояние, нито на повече. Тръгнахме през галерията. Абат Мелани беше принуден да върви с наведена глава, защото таванът, ако можеше да се нарече така, бе прекалено нисък и неравен. Забеляза, че аз се движа пред него без проблеми:
— Поне веднъж има за какво да ти завидя, момче.
Продължавахме доста бавно напред през един проход, поддържан като по чудо само от камъни и тухли, наредени хаотично. Повървяхме няколко десетки метра и самият абат съобрази да отговори на моето мълчаливо, но предвидимо любопитство.
— Този проход трябва да е бил построен, за да позволява на хората да стигат незабелязани до някоя отдалечена точка на града.
— По време на чума, може би?
— Струва ми се много, много по-рано. Винаги би имало полза от такъв проход в град като този. Може да е служел на някой римски принц, за да пуска своите довереници по следите на някой съперник. Римските фамилии открай време са се мразели и враждували по всякакви начини. Когато ландскнехтите40 разграбваха Рим, някои благороднически родове им помагаха, само и само за да пострадат техните противници. Възможно е и нашият хан да е служил първоначално като сборен пункт на групи от наемни убийци и главорези. Вероятно поддържани от рода Орсини, който притежава множество къщи наоколо.
— Но кой е построил това подземие?
— Обърни внимание на стените — абатът приближи лампата до стената. — Направени са от доста стари камъни.
— Стари като катакомбите ли?
— Може би. Знам, че през изминалите десетилетия един учен свещеник е изследвал проходите, които се срещат под Рим и е описал наличието на безброй стенописи, гробници и тленни останки на светци и мъченици. Във всеки случай е сигурно, че под къщите и площадите на някои квартали съществуват пасажи и галерии, някои построени от древните римляни, други пък изкопани в доста по-близки до нас времена.
Докато вървяхме по тесните коридори, независимо от опасното положение, в което се намирахме, абатът не желаеше да се откаже от своята страст към разказите. И с напевен шепот продължи да обяснява, че Италия още от най-далечни времена изобилствала от тайни проходи, издълбани в скалите или в земята, замислени първоначално за бягство от обсади или въоръжени нападения, също както проходите, позволяващи незабелязаното измъкване от крепости и замъци, но и за организирането на тайни събирания или даже за любовни срещи, както според приказките правели мадона Лукреция Борджия и нейния брат Чезаре със своите многобройни любовници. Но на тайните подземия човек не трябвало да се доверява ни най-малко, тъй като, за да се гарантира тяхната неприкосновеност, те не само бяха държани в тайна (която понякога бе струвала живота на този, които ги е построил), но в тях имаше и множество клопки: за да бъдат
