подземие, отново се намерихме в стаичката. Абатът, видимо изтощен от експедицията, отишла по дяволите, се раздели с мен, като ми даде набързо някои наставления за следващия ден.
— Утре, ако искаш, можеш да осведомиш наемателите, че някой е отмъкнал и втората връзка ключове или че тя, така или иначе, е изчезнала. Разбира се, няма да разказваш за нашето откритие, нито за опита, който направихме да узнаем самоличността на крадеца. Веднага, щом има сгоден случай, ще поговорим насаме — в кухнята или на някое друго сигурно място, и ще се държим взаимно в течение за новостите.
Кимнах лениво заради умората, но най-вече заради съмненията, които все още тайно хранех към абат Мелани. По време на завръщането си в галерията, отново бях променил чувствата си към него — казах си, че, макар и злословията по негов адрес да бяха прекомерни и злонамерени, все пак в неговото минало оставаше нещо неизяснено и за това сега, когато ловът на крадеца на ключовете беше пропаднал, нямах повече намерение да играя ролята на негов слуга и информатор и по този начин да рискувам да бъда въвлечен в не много прозрачни и може би опасни деяния. А ако наистина все пак бе вярно, че Главният интендант Фуке, на когото Ато е бил довереник, е бил просто един прекалено бляскав меценат, жертва на кралската ревност на Луи XIV и на завистта на Колбер, във всеки случай не можеше да се отрече — бях си го повтарял, докато се задъхвахме, напредвайки в мрака — че при всички положения Мелани бе човек, навикнал на хитрините, тънкостите и хилядите коварства на парижкия кралски двор.
Знаех в колко остър конфликт с френския двор беше нашият добър папа Инокентий XI. По онова време не бях в състояние да си обясня защо имаше толкова разногласие между Рим и Париж. Но от разговорите на хората, които бяха по-наясно с политиката, бях разбрал, че този, който имаше желание да разчита на закрилата на нашия понтифекс, не можеше и не биваше да бъде приятел на французите.
И после — цялата тази страст в преследването на предполагаемия крадец на ключове, не беше ли самата тя достойна за подозрение? Защо да се впускаш в гонение, утежнено от неясноти и опасности, вместо просто да изчакаш събитията и да предупредиш веднага останалите наематели за изчезването на ключовете? Ами ако абатът беше узнал много повече от това, което бе споделил с мен? Може би вече имаше ясна представа къде са скрити ключовете. А ако крадецът бе именно той и се бе опитал единствено да отклони вниманието ми, за да може после да действа спокойно, вероятно същата тази нощ? Дори и моят обичан господар беше скрил от мен съществуването на галерията. А и по каква причина един външен човек като абат Мелани трябваше да ми доверява своите истински намерения?
Впрочем обещах най-общо на абата да следвам неговите наставления, като се постарах да не издавам намерението си да го изоставя. Взех си обратно лампата и мигновено се залостих в стаята, където имах намерение да изпълня страниците на моя малък дневник с множеството събития на този ден.
Синьор Пелегрино спеше блажено, диханието му почти не се усещаше. Бяха изминали повече от два часа от нашето влизане в ужасната подземна галерия, оставаха може би още толкова до часа на събуждане, а аз бях на края на силите си. Беше чиста случайност, че в мига преди да загася лампата, хвърлих един поглед на панталона на моя господар и забелязах изчезналите ключове, закачени прилежно на колана му.
Трети ден
13 септември 1683
През прозореца проникваха благотворните лъчи на слънцето, които изпълваха цялата стая, разпръсквайки чиста и благословена светлина дори върху запотеното и измъчено лице на бедния синьор Пелегрино, изоставен на леглото си. Вратата се отвори и се показа усмихнатото лице на абат Мелани.
— Време е да тръгваме, момче!
— Къде са останалите наематели?
— Всички са в кухнята, за да слушат Девизе, който свири на тромпет.
Странно — не знаех, че китаристът беше виртуоз и на този великолепен инструмент и най-вече не си обяснявах как така неговият сребрист и мощен звук не се чуваше на горните етажи.
— Къде отиваме?
— Трябва да се върнем там, долу — последният път не търсихме достатъчно.
Влязохме отново в стаичката, където отворих вратичката зад етажерката. Усетих влажният въздух да облъхва лицето ми. С нежелание надникнах вътре, като осветих с лампата началото на кладенеца.
— Защо да не изчакаме нощта? Останалите наематели биха могли да ни разкрият — възразих слабо.
Абатът не отговори. Извади от джоба си един пръстен и го сложи на дланта ми, затваряйки с пръстите ми бижуто, като че искаше да подчертае голямото значение на подаръка. Кимнах и започнах да слизам.
В мига, в който стигнахме тухления под, подскочих. В мрака една ръка ме бе потупала по дясното рамо. Ужасът ми попречи да извикам, или да се обърна. Смътно усетих, че абатът ме подканваше да остана спокоен. Надвивайки с мъка вцепенението, което ме сковаваше, се обърнах, за да видя лицето на третия преследвач.
— Не забравяй да почиташ мъртвите.
Беше синьор Пелегрино, който ме укоряваше със страдалческо изражение. Не намерих думи да изразя объркването си — кой беше тогава спящият, който бях оставил в леглото му? Как Пелегрино беше успял да се пренесе внезапно от нашата усамотена стая в мрачното и влажно подземие? Докато подобни въпроси започваха да се оформят в главата ми, Пелегрино отново проговори.
— Искам повече светлина.
Изведнъж почувствах, че политам назад — тухлената повърхност беше хлъзгава и неописуемо стръмна. Вероятно бях загубил равновесие, помислих си, докато се обръщах към Пелегрино. Започнах да се плъзгам бавно, но с цялата си тежест, към отвора на кладенеца, обръщайки се с гръб към земята и с лице нагоре към небето — което изглежда тук долу сякаш никога не беше съществувало. Започнах като по магия да се пързалям с гръб по стълбите, които водеха надолу, без да срещна никаква съпротива, макар и да ми се струваше, че тежа повече от мраморна статуя. Последното нещо, което видях, бяха Ато Мелани и Пелегрино, които наблюдаваха моето изчезване с флегматично безразличие, сякаш разликата между живота и смъртта им бе непозната. Падах, едновременно скован от учудване и отчаяние, подобно на заблудена душа, която, хвърляйки се в безкрайната адска бездна най-накрая разбира собствената си присъда.
Спаси ме викът, който сякаш идваше от някой непознат край на вселената и който ме събуди, отървавайки ме от кошмара.
Бях сънувал и бях извикал в съня си. Намирах се в леглото си и се обърнах към леглото на моя господар, който, разбира се, си беше там, където го бях оставил. През прозореца не влизаха красиви слънчеви лъчи, както в съновидението, а сиво-розовата светлина, която предвещава зората. Хладният въздух на ранната утрин ме караше да зъзна. Завих се добре, макар и да знаех, че няма да успея да заспя отново така лесно. От стълбите се чуваше далечен шум на стъпки. Наострих уши, за да разбера дали някой не се приближава към вратата на стаичката. Ясно чух, че това бяха неколцина от наемателите, които слизаха към кухнята или на първия етаж. Различих отдалеч гласовете на Стилоне Приазо и отец Робледа, които питаха Кристофано дала има новини за състоянието на синьор Пелегрино. Станах, тъй като предположих, че след малко лекарят щеше да дойде при моя господар. Обаче първият, който почука на вратата ми, беше Бедфорд.
Когато отворих, видях пред себе си бледо лице с огромни тъмни сенки под очите. Бедфорд бе добре облечен, с топло наметало на раменете, но независимо от това целият се тресеше и правеше колкото безполезни, толкова и мъчителни опити да възпре тръпките. Помоли ме веднага да го пусна да влезе, сигурно, за да не го видят останалите наематели. Предложих му малко вода и хапчетата, които ни беше дал Кристофано. Англичанинът отклони предложението, тъй като, каза той притеснен, някои хапчета, можели да уморят пациента. Този отговор ме изненада, но бях принуден да настоя.
— Ще ти кажа — каза той с внезапно отслабнал глас, — че опиумът и очистителните средства срещу различни неразположения могат също да докарат до смърт. Не забравяй, че негрите крият под ноктите си един вид отрова, която убива с просто одраскване, и после има и змии кротали, да, а четох и за един паяк, който пръснал в окото на своя преследвач толкова силна отрова, че го оставил лишен от зрение за доста дълго време…
Като че ли бълнуваше.
