— Но Кристофано не би направил нищо подобно — възразих аз.
— … и тези субстанции — продължи той, като че изобщо не ме беше чул — действат чрез загадъчна сила, но загадъчните сили не са нищо друго, освен огледалото на нашето незнание.
Забелязах, че краката му трепереха и, за да се държи изправен, трябваше да се подпира на рамката на вратата. Думите му също навеждаха на мисълта за бълнуване. Бедфорд седна на леглото и ми се усмихна тъжно.
— Екскрементите изсушават роговицата — изрецитира той, вдигайки строго пръст като учител, който се кара на учениците си — хмелът, окачен на врата, помага, за да се излекува маларийната треска. Но за истерията са нужни компреси със сол, които да се поставят многократно на краката. А пък, ако иска да разбере лекарското изкуство, така кажи на синьор Кристофано, когато го извикаш, вместо Гален и Парацелз, да чете „Дон Кихот“.
После се отпусна, затвори очи, скръсти ръце на гърдите си, за да се стопли и започна леко да трепери. Хвърлих се през глава по стълбите, за да извикам помощ.
Един огромен цирей на слабините и още един с малко по-малки размери под дясната мишница не оставиха почти никакви съмнения у Кристофано. Този път за съжаление очевидно ставаше въпрос за чумна зараза, нещо, което, разбира се, отново хвърляше черни сенки и върху смъртта на синьор дьо Муре, и върху необичайното вцепенение, което бе връхлетяло моя господар. Вече нищо не разбирах — дали из странноприемницата върлуваше ловък и загадъчен убиец или пък добре познатата черна болест?
Вестта за заболяването на Бедфорд хвърли в най-дълбоко отчаяние цялата компания. Разполагахме само с един ден, преди стражите да се върнат за следващата проверка. Забелязах, че мнозина ме отбягваха от мига, в който се разбра, че може би бях първият, влязъл в контакт с Бедфорд, когато болестта го бе връхлетяла. Подозрението отново се връщаше на дневен ред. Кристофано обаче отбеляза, че всички сме говорили, яли и някои даже играли на карти с англичанина до предния ден. Ето защо никой не можеше да се чувства сигурен. Аз, вероятно поради естествена младежка неустрашимост, бях единственият, който не се поддаде веднага на страха. Видях обаче как най-малодушните — иначе казано, отец Робледа и Стилоне Приазо, внезапно се разтичаха, за да вземат някои хранителни припаси, които бяха оставени на разположение в кухнята, и се отправиха към стаите си. Спрях ги, тъй като се бях сетил за необходимостта да се извърши и за Бедфорд тайнството на последното миропомазване. Този път обаче отец Робледа не искаше и да чуе:
— Англичанин е и знам, че симпатизира на реформираната религия; той е просто отлъчен, езичник — каза той накратко, добавяйки, че мирото за болните е запазено само за възрастни кръстени християни и забранено за деца, за лудите, за обявените за отлъчени, за признати и непокаяли се грешници, за каторжниците и за родилките, както и за войниците, изправени в битка срещу врага и за онези, които се намират в опасност от корабокрушение.
Нападна ме и Стилоне Приазо:
— Не знаеш ли, че светото миро ускорява смъртта, Кара косите да падат, принуждава майките да раждат с повече мъки и докарва жълтеница на новороденото, умъртвява пчелите, които летят около къщата на болния и, че тези, които са го получили, ще умрат, ако танцуват до края на същата година, че е грях да се преде в стаята на заболелия, защото той ще умре, ако преденото спре или преждата се скъса, и че болният не бива да си мие краката дълго време, след като е получил последното миропомазваш, и че е необходимо да има винаги някаква лампа или свещ в помещението на болния, докато трае болестта, защото инак бедничкият ще умре?
И, след като ме оставиха с пръст в уста, хукнаха да се залостят всеки в стаята си.
Така, след около половин час, влязох отново в стаичката на първия етаж, където лежеше Бедфорд, за да видя в какво състояние се намира той. Помислих, че Кристофано също се е върнал там, тъй като злощастният англичанин говореше и очевидно имаше компания. Обаче установих, че аз и болният бяхме сами и че той всъщност бълнуваше. Заварих го ужасно блед, кичур коса бе залепнал на челото му поради обилната пот, а силно напуканите устни говореха за много зачервено и болно гърло.
— В кулата е… в кулата — измънка той мъчително, като ме погледна с невиждащи очи. Говореше несвързано.
Изброи без ясни причини цяла поредица имена, неизвестни за мен, които успях да запаметя добре само защото ги повтори многократно, вмъквайки ги между неразбираеми изрази на родния му език. Постоянно шепнеше името на някой си Уилям, родом от град Оранж, за когото си помислих, че му е приятел или познат.
Вече бях решил да повикам Кристофано в страха си, че болестта можеше неочаквано да се изостри и да стигне до летален край, когато лекарят пристигна, привлечен от бълнуванията на болния. Придружаваха го Бреноци и Девизе, които предпазливо се задържаха на разстояние.
Бедният Бедфорд продължаваше своя безумен монолог, като повтаряше името на някой си Чарлз, за когото Бреноци ни изясни, че е Чарлз II, крал на Англия; венецианецът, който по този начин ни разкри своето съвсем не лошо познаване на английския език, обясни, че, доколкото схванал, Бедфорд наскоро е пътувал из Холандия.
— И какво е търсил в Холандия? — попитах.
— Това не знам — отговори Бреноци, като ме накара да замълча, наострил отново уши за бълнуванията на болния.
— Наистина знаете доста добре английския език — отбеляза лекарят.
— Един мой далечен братовчед, роден в Лондон, ми пише често по семейни дела. Самият аз уча и запаметявам бързо, а и много пъти съм пътувал натам по разни търговски сделки. Вижте, изглежда се чувства по-добре.
Треската изглежда бе поотпуснала болния и Кристофано ни подкани със знак да излезем в коридора. Тук заварихме голяма част от останалите наематели, които ни чакаха, нетърпеливи за нови вести.
Кристофано говори без увъртания. Развитието на болестта, каза той, било такова, че го карало да се съмнява в собствената си професия. Първо неясната смърт на синьор дьо Муре, после нещастието със синьор Пелегрино, който все още се намираше в такова жалко състояние, накрая очевидният случай на зараза, поразила Бедфорд — всичко това беше обезкуражило напълно лекаря-тосканец, който, изправен пред подобно стечение на нещастия и злополуки, признаваше, че повече не може да държи положението, под контрол. Спогледахме се, бледи и уплашени, в продължение на няколко мига, които ни се сториха безкрайни.
Някои избухнаха в отчаян плач, други избягаха в стаите си. Едни държаха под обсада лекаря, за да получат някакво успокоение за собствените си страхове, други мълчаливо се отпускаха на земята с лице в ръцете. Самият Кристофано забърза към стаята си, където залости здраво вратата, като помоли да бъде оставен за малко на мира, за да може да се порови в някои книги и да обмисли положението. Обаче неговото отстъпление изглеждаше по-скоро като опит да си намери добро скривалище, отколкото да организира някакво противодействие на болестта. Принудителният ни затвор бе захвърлил маската на комедията, за да облече костюма на трагедията.
На сцената на всеобщо отчаяние беше присъствал и смъртно бледният абат Мелани. Но аз бях жертва на истинското отчаяние повече от всеки друг. Синьор Пелегрино, мислех си, потънал в сълзи, беше превърнал странноприемницата не само в гробница за мен и за самия себе си, но и за нашите наематели. Вече си представях тъжните сцени, които щяха да последват пристигането на съпругата му, когато тя щеше да открие със собствените си очи жестокото дело на смъртта в стаите на „Оръженосеца“. Абатът дойде при мен, докато седях на пода в коридора пред стаята на Кристофано и се бях отдал изцяло на риданията, прикрил покритото си със сълзи лице. Докато ме галеше по главата, той започна да припява тъжно:
