— Тоест?
— Става дума за една голяма тайна, завещана от кавалера Марко Леонардо Фиораванти, славен болонски лекар, преди смъртта му — как да се излекуваш от чумата за кратко време: който вече има циреи, трябва целият да се погребе в дупка, с изключение на главата, и да стои така дванайсет или четиринайсет часа, и после да бъде изровен. Този таен метод може да се използва където и да е по света, безплатно и безвъзмездно.
— И как действа?
— Земята е наша майка и пречиства всичко: премахва всички петна от тъканите, размеква твърдите меса, ако ги погребеш за четири или шест часа, а да не забравяме, че в Падуа има кални бани, които лекуват от множество болести. Друг много ефикасен метод е да се лежи от три до дванайсет часа в солена морска вода. Но за жалост сме затворени и не можем да сторим нищо от това. Така че не ни остава друго, освен да пуснем малко кръв на бедния Бедфорд, което ще помогне да се изстудят циреите. Първо обаче трябва да изкараме развалените сокове.
И извади един дървен съд.
— Ето ги моите императорски лекове, много привлекателни за стомаха.
— Какво значи това?
— Че привличат към себе си всичко, което се намира в стомаха и го изкарват навън, като отслабват в болния неприятното съпротивление, което би могъл да окаже на действията на лекаря.
И взе с два пръста едно хапче, или иначе казано, един от тези сухи препарати, смес от различни материали, които приготвят билкарите. Не без усилия успяхме да накараме Бедфорд да го глътне. В следващия миг той замлъкна и като че ли щеше да се задуши — беше разтърсен от спазми и кашлица, от устата му започнаха да текат лиги, докато накрая избълва огромно количество воняща гадост в легена, който предварително му бях сложил под носа.
Кристофано разгледа и помириса със задоволство течността.
— Чудотворни са моите лекове, не мислиш ли? А пък са въплъщение на простотата: една унция карамелизирана захар, пет унции ирис и още толкова яйчени черупки на прах, един драм мускус, един драм амбра, заедно с трагаканти и розова вода се смесват и се сушат на слънце — рецитираше предоволен Кристофано, докато се стараеше да почисти слюнките на болния. — А пък при здравите възвръщат апетита, макар че не са толкова силни, колкото диароматикът — добави той. — Напомни ми да ти дам няколко да носиш със себе си, когато раздаваш храната, в случай, че някой откаже да се храни.
След като почистихме и разположихме удобно бедния англичанин, който сега мълчеше с притворени очи, лекарят започна да го дупчи със своите инструменти.
— Както правилно учи маестро Еузебио Скальоне от Кастел дел Маре в кралство Неапол, кръвта трябва да се пуска от вените, които започват от местата, където са се появили циреите. Вената на главата отговаря на циреите на врата, а общата вена на тези върху гърба, но случаят не е такъв. Ще му пуснем кръв от вената на китката, понеже тръгва от циреят, който има под мишницата си. И после от вената на краката, която отговаря на големия бубон на слабините. Подай ми чистия леген.
Нареди ми да потърся из неговите торби шишенцата, на които бе написано „бял диктамон“ и „петолистник“; накара ме да взема по две щипки от всяко и, след като ги разбърках с три пръста вино, ми каза да ги дам на Бедфорд да ги изпие. После ме накара да счукам в хаванчето някаква билка, наречена гарванов крак, с която трябваше да напълня две половинки от орехова черупка, които лекарят използва, след като свърши кръвопускането, за да запуши раните на китката и на глезена на бедния заразен.
— Завържи здраво черупките. Ще ги сменяме два пъти на ден, докато не се появят мехури, които после ще спукаме, за да изцедим отровната вода.
Бедфорд започна да трепери.
— Да не би да му пуснахме прекалено много кръв?
— Съвсем не! Чумата е тази, която смразява кръвта във вените. Бях го предвидил — приготвих смес от коприва, слез, къпина, риган, мента, тинтява, лавър, смола от стиракс, бензоин и ароматна тръстика за една много здравословна парна баня.
От едно черно кадифено вързопче извади малка стъклена бутилка. Слязохме отново в кухнята, където ме накара да сложа съдържанието на бутилката да се вари с много вода в най-големия казан на странноприемницата. Междувременно той се занимаваше с приготовлението на брашно от гръцко сено, ленено семе и корени от алтея, към които по-късно го видях да разбърква свинска мас, взета от килера на синьор Пелегрино.
Като се върнахме в стаята на болния, завихме Бедфорд с пет одеяла и го разположихме удобно над димящия казан, който бяхме пренесли дотам с големи усилия и риск от изгаряне.
— Трябва да се поти, колкото може повече: потта изкарва вредните течности, отваря порите и затопля замразената кръв, за да него убие внезапно гниенето на кожата.
Нещастният англичанин обаче не изглеждаше съгласен. Започна все по-силно да стене, задъхвайки се и кашляйки, като изпъваше ръцете си и разтваряше пръстите на краката си в мъчителни спазми. Накрая изглежда припадна. Като го държеше все още над казана, Кристофано почна да пробожда циреите му с един ланцет на три или четири места. После намаза дупките със сместа от свинска мас. Щом операцията завърши, го върнахме отново на леглото. Не помръдна, но дишаше. Какъв каприз на съдбата, помислих си аз, че лекарските умения на Кристофано се упражняваха именно върху неговия най-разпален критик.
— Сега да го оставим да почива и да се уповаваме на Бог — каза сериозно лекарят.
Заведе ме в стаята си, където ми връчи една торбичка с някакви мазила, сиропи и отвари, вече готови, за да се използват върху останалите наематели. Описа ми употребата и медицинските им свойства, като ме снабди и с някои бележки. Едни
Не можех повече. Качих се по стълбите, натоварен с тези шишенца, които вече не можех да понасям, на път към моето легълце на тавана. Но щом стигнах до втория етаж, ме спря шепотът на абат Мелани. Чакаше ме, озъртайки се през открехнатата врата на стаята си в дъното на коридора. Приближих се. Без да ми остави време да отворя уста той ми прошепна, че странното поведение на някои наематели през последните часове му било дало немалък повод за размисъл върху нашето положение.
— Може би се страхувате за живота на някого другиго от нас? — прошепнах веднага притеснен.
— Възможно е, момче, възможно е — отвърна припряно абат Мелани, докато ме придърпваше за ръка вътре в стаята.
След като заключи вратата, ми обясни, че бълнуванията на Бедфорд, които самият абат беше успял да подслуша зад вратата на стаята, в която лежеше болният, разкривали без сянка от съмнение, че англичанинът е просто беглец.
— Беглец ли? Но от какво бяга?
— Изгнаник, който очаква по-добри времена, за да се върне в родината си — каза накратко абатът с назидателен тон, докато почукваше с показалец трапчинката на брадичката си.
Тогава Ато ми разказа една поредица от събития и обстоятелства, които щяха да добият огромно значение през следващите дни. Загадъчният Уилям, чието име Бедфорд бе споменал, беше Уилям, принц Оранжки, кандидат за английския трон.
Очертаваше се дълъг разговор — усетих, че първоначалното напрежение се бе уталожило.
Проблемът, обясняваше междувременно Ато, бил в това, че сегашният крал нямал законни синове. Така че определил за свой наследник брат си, който обаче бил католик и щял по този начин да върне истинската вяра на английския престол.
— Тогава какъв е проблемът? — намесих се, прекъсвайки една прозявка.
— Ами в това, че английските благородници, който симпатизират на реформираната религия, не искат католик за крал и кроят заговор в полза на Уилям, който е един от най-разпалените протестанти. Ако искаш,
