изтегни се на леглото ми, момче — отговори внезапно абатът с мил глас, като ми посочи постелята си.
— Но тогава Англия може завинаги да остане в ерес! — възкликнах, сложих на земята торбата на Кристофано и легнах, без да чакам втора покана, докато Ато се отправяше към огледалото.
— Да. Затова в Англия днес има две фракции — една протестантска — на оранжистите, а другата католическа. Нашият Бедфорд, макар че никога няма да го признае, трябва да принадлежи към първата — обясни той, докато острото свиване на веждите му, което забелязах в огледалото, показваше неудовлетворението, което абатът изпитваше от проучването на собствения си образ.
— А вие как го установихте? — попитах аз, гледайки го с любопитство.
— Доколкото можах да разбера, Бедфорд се е задържал известно време в Холандия. А Холандия е земя на калвинисти.
— Но в Холандия има и католици, знам от някои наши наематели, които са прекарали доста дълго там, и със сигурност са верни на Римската църква…
— Разбира се. Но Обединените провинции на Холандия са също така и родина на Уилям. Преди около десетина години принц Оранжки победи армията на Луи XIV, отправила се на завоевателен поход. И сега Холандия е бастион на заговорниците-оранжисти — отвърна абатът, изсумтя нетърпеливо, извади една четчица и една кутийка и започна да оцветява в червено малко изпъкналите си скули.
— В общи линии, вие мислите, че Бедфорд е отишъл в Холандия, за да заговорничи в полза на принц Оранжки — заключих, опитвайки се да не го гледам много вторачено.
— Моля ти се, недей да преувеличаваш — отговори той, обръщайки се към мен, след като хвърли за последно доволен поглед в огледалото. — Мисля, че Бедфорд просто е един от тези, които биха искали да видят Уилям на трона, защото — не забравяй — в Англия еретиците са доста голям брой. Ще да е някой от множеството пратеници между единия и другия бряг на Ламанша, и рискува рано или късно да бъде арестуван и затворен в Лондонската кула.
— Всъщност Бедфорд спомена някаква кула, докато бълнуваше.
— Виждаш тогава, че не сме далеч от истината — продължи абатът, взе един стол и седна до леглото.
— Невероятно е — казах и почувствах, че се разсънвам.
Бях притеснен и разтревожен от тези необикновени и въздействащи разкази. Далечни, но мощни конфликти между владетелите в Европа се превръщаха в реални картини пред очите ми, тук, в странноприемницата, в която бях само един беден прислужник.
— Но кой е този принц Уилям Оранжки, синьор Ато? — заинтригувах се.
— О, просто добър воин с много дългове. Нищо повече — отговори сухо абатът. — Иначе животът му е напълно безцветен и безинтересен, като впрочем и неговата личност, и неговият дух.
— Значи принц без пари? — попитах с недоверие.
— Именно. И ако не страдаше постоянно от безпаричие, може би принц Оранжки вече щеше да е завоювал със сила английския престол.
Млъкнах замислен.
— Разбира се, никога, ама никога не бих заподозрял, че Бедфорд е беглец — подех отново след малко.
— Още един сред нас е такъв. Един човек, който идва от далеч и пак от морски град — добави Мелани с тънка усмивка, вече почти надвесил лице над мен.
— Бреноци венецианецът?! — извиках, като внезапно си вдигнах главата от леглото и, без да искам, я ударих в извития нос на абата, който изохка.
— Именно той, да — потвърди после, докато се изправяше на крака, потривайки носа си.
— Но как можете да бъдете сигурен?
— Ако беше слушал с по-голямо внимание думите на Бреноци, и ако преди всичко твоето познание за света бе по-обширно, щеше без съмнение да забележиш една неправдоподобност — отговори той малко нетърпеливо.
— Ами, той каза, че един братовчед…
— Един далечен братовчед от Лондон го бил научил на английски така простичко, чрез писма — доста любопитно обяснение, не мислиш ли?
И той ми припомни момента, когато стъкларят ме беше завлякъл със сила надолу по стълбите и почти обезумял, ме беше подложил на цял разпит относно турската обсада и заразата, която може би бе нахлула във Виена, а после ми беше споменал маргаритите.
Не ставало дума за никакво цвете, продължи Ато, ами за едно от най-ценните съкровища на
— Значи „маргаритите“, които той спомена, и малките перли, които после ми сложи в ръката, са едно и също нещо! — извиках объркан. — Но колко ли може да струват?
— Дори не можеш да си представиш. Ако беше пропътувал и една десета от това, което аз съм пропътувал, щеше да знаеш, че за тези красиви накити се е проляла немалко кръв, и кой знае още колко ще се пролива — каза Мелани, след като седна на писалището.
Майсторите стъклари и техните прислужници според традицията през есенните месеци се радвали на малко свобода. По това време можели да прекъснат работата в своите работилници, да почистят пещите, в които се обработвало стъклото и да се отправят на търговия в чужбина. Но не малко майстори стъклари често затъвали до гуша в дългове или изпадали в затруднения заради периодичното забавяне на поръчките. Техните пътувания в чужбина се превръщали в сгодни случаи за бягство по следите на по-добра участ.
Бягството обаче не се нравело на магистратите от Съвета на десетте във Венеция, които нямали никакво намерение да изгубят контрол върху това изкуство, което бе внесло толкова пари в касите на дожите. Затова поверили случая на инквизиторите на държавата — специалния съвет, натоварен с отговорността да бди затова някоя тайна, която може да ощети
За инквизиторите било даже прекалено лесно да разберат дали някой стъклар се готви да хване пътя. Достатъчно било да се наблюдава дали между занаятчиите от лагуната се шири недоволство и дали наоколо се навъртали агентите, които вербували стъкларите и били изпратени от чужди държави, за да им помогнат в бягството. Агентите се следели крачка след крачка, уличка след уличка, и така довеждали инквизиторите право пред вратите на онези, които имали намерение да избягат. Но играта била рискова на и за непредпазливите чужди пратеници, които нерядко изплували с прерязано гърло от някой канал.
Много венецианци накрая успявали да отплават, но дори и в чужбина скоро бивали откривани, благодарение на мрежата от посланици и консули на венецианската република. Тогава някои дискретни посредници, пратени от Венеция, се опитвали да ги убедят да се върнат, първоначално с хвалебствия и обещания. На онзи, който беше нарушил закона (дори и на убийците) се предлагала амнистия. На тези, които били избягали поради неплатени дългове, се предлагало удължаване на сроковете за плащане.
— И стъкларите връщаха ли се?
— Трябва да кажеш „връщат ли се“, тъй като тази трагедия се повтаря и днес и, мисля, дори именно в тази странноприемница.
Тези, които не приемали настоятелните предложения, изпратени от „La Serenissima“, продължи абатът, ненадейно били оставяни на мира. Повече никакви посещения на посредници, никакви други предложения — това било по-фина форма на тормоз. След известно време започвали заплахите, следенето, разбиването на новите дюкяни, току-що отворени с цената на тежки лишения, на чужда земя.
Някои се предавали, други избягвали отново в чужди страни, носейки със себе си тайните на занаята. Други все още удържали на място, като отказвали да се завърнат в родината. И именно срещу тях се ожесточавали инквизиторите. Писмата им системно се залавяли. Роднините им, останали във Венеция, били
