Седна пред тоалетната си масичка. Наблюдавах я как разкрива раменете си и събира косата си в нощна шапчица от бял муселин, придържана от кръстосани панделки. Междувременно аз се заех да разпаля и да събера в една купа парещите въглени от малката камина, мислейки си с трепет за голотата, която те трябваше да са сгрявали в тези все още топли нощи през средата на септември.
Отново се обърнах към нея. Беше увила два пъти около главата си една ленена кърпа — така приличаше на ангелско видение.
— Рошков, мирта, тамян, бензоин, антимон, замесени с най-фина розова вода — рецитирах, добре изучил бележките на Кристофано, като внимателно положих купата с въглените върху масичката и изсипах в нея прахчето — моля ви, вдишвайте дълбоко с широко отворена уста.
Свалих надолу лененото платно, за да покрия лицето й. Стаята за миг се изпълни с остър мирис.
— Турците умеят да правят много по-здравословни пари от тези — измърмори тя след малко изпод кърпата.
— Но ние не сме турци, все още — отвърнах глупаво.
— А ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че аз съм? — чух в отговор.
— Със сигурност не, дона Клоридия.
— Защо пък не?
— Защото сте родена в Холандия, в…
— В Амстердам, браво. Това откъде го знаеш?
Не можах да отговоря, тъй като бях разбрал за това обстоятелство едва преди няколко дни, подслушвайки пред вратата на Клоридия разговора между нея и някакъв неизвестен посетител, преди да почукам, за да й връча една кошница плодове.
— Сигурно ти го е казала някоя от моите прислужници. Да, родена съм в онази земя на еретици преди почти деветнайсет години, но Калвин и Лутер никога не са ме имали измежду своите следовници. Майка си никога не съм познавала, а баща ми беше италиански търговец, много богат и малко капризен, който пътуваше постоянно.
— О, вие сте щастлива! — дръзнах да кажа от низостта на положението си на подхвърлено дете.
Тя замълча и по движението на гърдите й разбрах, че вдишваше дълбоко парата. Изкашля се.
— Ако един ден ти се случи да си имаш работа с италиански търговци, тогава помни — те са склонни да оставят само дълговете на другите и да задържат за себе си доходите.
Все още не можех да схвана доколко говореше от личен опит. Всъщност имаше времена, когато ломбардците, тосканците и венецианците се бяха усъвършенствали до такава степен в търговията, че бяха завоювали, за да използваме военния жаргон, най-богатите пазари на Холандия, Фландрия, Германия, Русия и Полша. Не се намираше никой, който да ги надмине по безскрупулност.
Те, намекна Клоридия (това щях да разбера още по-добре в идните години), бяха в голямата си част издънки на родове с огромна слава като Буонвизи, Арнолфини, Каландрини, Ченами, Балбани, Валби, Бурламаки, Паренци и Саминиати, от незапомнени времена специалисти в търговията с тъкани и жито в Антверпен, който тогава беше най-големият пазар в Европа, а после също и банкери, и посредници в Амстердам, Безансон и Лион. В Амстердам самата Клоридия видяла отблизо възхода на фамилиите Тенсини, Верацано, Валби, Куинджети, а после и на Бурламаки и Каландрини, вече известни в Антверпен — генуезци, флорентинци, венецианци, всички до един търговци, банкери, посредници, някои от тях и пратеници на италиански монархии и републики.
— И всички ли продаваха зърно? — попитах, опрял се с лакти на масичката, за да чувам и бъда чуван по-добре.
Започвах да се увличам в разказа за тези далечни земи, които, за човек като мен, който нямаше никаква точна представа за северните страни, все още не заемаха никакво място върху кълбото от суша и вода.
— Не, казах ти вече. Даваха, и все още дават пари в заем, търгуват с много неща. Тенсини например са застрахователи и дават под наем кораби, купуват хайвер, лой и кожи от Русия, а после снабдяват царя с лекарства. Сега почти всички са много богати, но някои са стигнали дотук, започвайки от най-долните занаяти, един е започнал като пивовар, други бяха прости бояджии…
— Пивовар? — подхвърлих скептично, невярващ, че по подобен начин можеше да се натрупа състояние. Вече държах лицето си много близо до нейното — така или иначе не можеше да ме види. Това ми вдъхваше голяма сигурност.
— Разбира се: Бартолоти, които имат най-красивата къща по цялата Хееренграхт53 и които днес са сред най-могъщите банкери в Амстердам, акционери и инвеститори в Обединената остиндийска компания.
Обясни ми, че от Холандия или, по-скоро, от Седемте обединени провинции, както гласеше официалното име на републиката, три пъти в годината отплавали към Индиите кораби, натоварени с храна, стоки и злато, които трябвало да се разменят по пътя, и се връщали след много месеци, натоварени с подправки, захар, селитра, коприна, перли, миди, често след като заменяли китайска коприна за японска мед, платове за пипер, слонове за канела. А за да се набират екипажите и да се въоръжават флуитите (така се наричали бързите кораби, използвани от Компанията), парите били предоставяни наравно от управниците и най- влиятелните в града, които при завръщането на корабите често (но не винаги) извличали огромни приходи от пристигналите стоки и впоследствие успявали да получат други, още по-големи доходи, тъй като, според еретическата религия на този народ, възнаграден с рая е този, който работи и печели здраво, макар че прахосването на тази печалба не се смята за нещо добро, а се цени особено много човек да е умерен, скромен и почтен.
— А Бартолоти, пивоварите, и те ли са еретици?
— На фасадата на къщата им стоят думите
Ставаше трудно да я слушам: изпаренията на отварата като че ли ми замайваха главата.
— Какво значи посредник? — попитах в мига, в който се свестих, тъй като някои от тези търговци, според казаното от Клоридия, бяха преминали към тази още по-доходоносна дейност.
— Това е човек, който служи като връзка между заемащия парите и онзи, който ги взема на заем.
— И добър занаят ли е?
— Ако искаш да знаеш дали хората, които го упражняват, са добри, зависи. Ако те интересува дали е работа, която те прави богат, това е сигурно. Даже от богат ставаш свръхбогат.
— Застрахователите и наемодателите на кораби по-богати ли са?
Клоридия изпъхтя:
— Мога ли да стана?
— Не, дона Клоридия, не, докато не излетят всички пари! — спрях я аз.
Не исках така скоро да сложа край на нашия разговор. Освен това бях започнал, без да се усетя, да прокарвам пръст по края на ленения плат, който покриваше главата й — нямаше как да забележи.
Тя въздъхна. Тогава прекалената ми наивност, съчетана със скромните ми познания за света развърза езика на Клоридия. Нахвърли се неочаквано срещу търговците и техните пари, но най-вече срещу банкерите, чието богатство стояло в основата на всяка мерзост (честно казано, с доста по-остри думи и със съвсем друг тон) и било коренът на всяко зло, особено когато лихвари и посредници давали на заем и най- вече когато получатели на парите били крале и папи.
Сега, когато вече не съм онзи необразован прислужник, знам колко права бе тя. Знам, че Карл V купи избора си за император с парите на банкерите Фугер; и че закъсалите испански владетели, задето често прибягваха към капиталите на генуезките лихвари, трябваше да обявят позорен банкрут, който изпрати на дъното много от търговците, които ги финансираха. При това без изобщо да става дума за съмнителния Орацио Палавичино, който покриваше разходите на Елизабет Английска, или за тосканците Фрескобалди и Ричарди, които още от времето на Хенри III заемаха пари на английската корона и алчно прибираха десятъка по заръка на папите.
Междувременно Клоридия се беше изправила и бе махнала кърпата от главата си, което ме накара да отскоча назад, зачервен от срам. Тя дори си свали шапчицата. Дългата и гъста коса се спусна на вълни по раменете й.
