направил списък от имена на министри, по характер и образование доста различни от Колбер. Някой изтъкнал този факт, а негово величество отговорил: „Избрах ги именно заради това.“
— Значи Колбер е умрял в немилост?
— Нека не преувеличаваме. Бих казал по-скоро, че цялата му служба бе белязана от постоянните изблици на гняв на краля. Колбер и Лувоа, министърът на войната, двамата държавници, от които французите най-много се страхуваха, трепереха и ги избиваше пот всеки път, когато кралят ги викаше на съвет. Те се радваха на доверието на монарха, но бяха и първите му роби. Колбер трябва бързо да бе разбрал колко бе трудно да заемеш мястото на Фуке и да си изложен като него на постоянни искания за пари от страна на краля, за войни и балети.
— Как успя да се справи?
— По най-удобния начин. Змията започна да насочва в ръцете на един-единствен човек — монарха — всички богатства, които дотогава принадлежаха на малцина. Премахна безброй длъжности и пенсии, с една дума, лиши от всякакъв частен лукс Париж и кралството, и всичко свърши в съкровищниците на короната. Що се отнася до народа, то този, който преди гладуваше, сега умираше от глад.
— Колбер стана ли толкова могъщ, колкото беше Фуке?
— Момче, той стана много по-могъщ. Никога, ама никога моят приятел Никола не бе разполагал със свободата, от която се възползваше неговият наследник. Ръцете на Колбер стигаха навсякъде, намесвайки се в сфери, останали напълно извън възможностите на Фуке, който освен всичко останало имаше лошия късмет да работи почти винаги по време на война. При това пасивът, който Змията остави, е по-голям от този, заради който Фуке беше набеден за съсипването на държавата, тъкмо той, който се съсипа заради държавата.
— Никой ли не обвини Колбер?
— Скандали имаше всякакви. Като например този, че в единствения случай на сечене на фалшиви монети във Франция през последните няколко века, бяха замесени всички хора на Змията, даже и племенникът му. Също така разграбването и незаконната търговия с дърво от Бургундия, или безотговорното разхищение на нормандските гори, в което бе замесен и най-близкият човек на Колбер, Берие — същият, който бе подправил документите в процеса срещу Фуке. Все измами с цел да натрупа пари за семейството си.
— Щастлив живот, значи.
— Не бих казал. Съществуването му премина в постоянния стремеж да изглежда неподкупен, натрупвайки огромно състояние, на което никога не успя да се зарадва. Страдаше от безмерна и неутихваща завист. Винаги трябваше да се поти като вол, за да измъдри някоя идейка, която да не е за изхвърляне. Жертва на своята мания за власт, пое контрола на всички държавни сектори, прекарвайки живота си в своя кабинет. Никога не прекара нито час за собствено удоволствие и при все това народът го мразеше. Всеки ден търпеше най-безумните изблици на гняв на владетеля. Беше осмиван и ненавиждан заради невежеството си. Именно последните две неща най-накрая го докараха до смъртта.
— Какво искате да кажете?
Абатът се усмихна със задоволство:
— Знаеш ли какво доведе Колбер до смъртния одър?
— Бъбречна криза, нали казахте.
— Точно така. И знаеш ли защо? Кралят, разярен от последната му глупост, го бе повикал и го обсипал с обиди и оскърбления.
— Някаква грешка в администрацията?
— Много повече. За да подражава на компетентността на Фуке, Колбер се бе натоварил с изграждането на едно ново крило на двореца Версай, налагайки собствените си виждания на строителите. Последните не успяха да го убедят в рисковете от безотговорната му намеса.
— Но как — Фуке е бил в затвора преди три години, а Колбер все още е бил потиснат от мисълта за него?
— Докато Главният интендант беше жив, макар и погребан в Пинероло, Колбер живееше в постоянен страх, че един ден кралят ще го върне на мястото му. Когато Фуке умря, душата на Змията остана потисната от спомена за неговия предшественик, много по-блестящ, гениален, образован, обичан и уважаван. Колбер имаше много деца, здрави и силни: на всички раздаде богатства, имаше огромна власт, докато семейството на неговия противник беше прокудено от столицата и осъдено да се бори безкрайно с кредиторите. Но мислите на Змията не можеха да се откъснат от онова единствено изначално поражение, нанесено му от майката природа, която с презрение му бе отказала своите дарове, за да ги раздаде щедро на неговия противник Фуке.
— Какво стана със строежа във Версай?
— Новото крило рухна и целият двор се смя. Кралят се разбесня яростно пред Колбер, който, съсипан от унижението, получи мъчителни спазми. След дни, изпълнени с мъки и страдания, пристъпите го доведоха до агония.
Стоях безмълвен, потънал в мисли за силата на Божественото възмездие.
— Вие сте били наистина добър приятел на Главния интендант Фуке — бе единственото нещо, което успях да кажа.
— Ще ми се да бях по-добър.
Чухме на първия етаж да се отваря врата, после да се затваря и някой да се насочва към стълбите.
— По-добре да оставя терена свободен, пристига Науката — каза Ато, намеквайки за приближаването на Кристофано. — Но помни, че по-късно имаме работа за вършене.
Изтича и се притаи на площадката, която водеше към подземието, в очакване лекарят да премине, за да се шмугне после бързо нагоре по стълбите.
Кристофано беше дошъл, за да ускори приготвянето на вечерята, заради протестите на останалите наематели.
— Стори ми се, че чух стъпки, докато слизах. Да не би някой да е бил тук?
— Със сигурност не, чули сте мен — вече се канех да започна с готвенето — отговорих, преструвайки се на много зает с тенджерите.
Искаше ми се да задържа лекаря, но той, доволен от моя отговор, веднага се върна в стаята си, след като ме помоли да сервирам вечерята възможно най-бързо. За късмет, помислих си, бяхме решили да се сервира ядене само два пъти на ден.
Заех се с една супа от грис с нахут, чесън, канела и поръсена със захар, към която после щях да прибавя сирене и малко ароматни треви, сухари и една фолиета59 разредено бяло вино.
Докато се занимавах с приготвянето на вечерята, в бедната ми глава се въртяха хиляди мъгляви мисли. На първо място беше това, което ми разказа абат Мелани. Бях развълнуван: ето, мислех си, цялото минало и настоящите затруднения, в които се намираше абатът: човек, способен на лъжа и измама (а кой не е такъв поне до известна степен?), но неспособен да се отрече от миналото. Дълготрайната му близост с Главния интендант Фуке беше петно, което нито младежкото бягство в Рим, нито последвалите оскърбления бяха успели да заличат и която и днес все още подлагаше на съмнение добронамереността на краля. Но той продължаваше да защитава паметта на своя някогашен закрилник. Може би разговаряше така свободно само с мен, понеже със сигурност не бих могъл по никакъв начин да съобщя чутото във френския двор.
После се върнах в мислите си към онова, което беше открил между документите на Колбер. Напълно спокойно той бе споделил, че е отмъкнал от кабинета на Змията някои лични писма, насилвайки механизмите, които трябваше да ги предпазват. Но изненадващото не беше това, като се вземе предвид същността на човека, който вече ми бе станал ясен от чуждите и неговите собствени разкази. Това, което ме бе поразило, беше задачата, с която самият той, по думите му, се бе заел — да намери в Рим своя стар приятел и закрилник, Главния интендант Фуке. Решението не ще да е било леко за абат Мелани — не само защото Главният интендант до тогава бе смятан за мъртъв, но и понеже ставаше дума именно за този,
