всички останали конкуренти се били оттеглили от играта, с радост приел предизвикателството да се съревновава с дона Олимпия. Все още се говори, че около двамата се насъбрали много хора, за да присъстват на необичайния дуел. Повече от час двамата се сражавали, без да ги е грижа нито за времето, нито за парите, предоставяйки на присъстващите повод за огромно веселие; накрая на вечерта дона Олимпия се завърнала в къщи със сума, чийто точен брой никога не се разбрал, но всички твърдят, че била огромна. Същевременно се носи слух, че младият непознат; който всъщност държал почти винаги по-добри карти от тези на противницата си, любезно подредил нещата така, че, показвайки уж разсеяно картите си на един прислужник на дона Олимпия, да загуби всички решителни ръце, и то без (както благородството задължава) да позволи на някого да разбере това, най-малко пък победителката и дори посрещнал със завидно безразличие тежкото поражение. И така, малко след това, папа Памфили направи кардинал този духовник, който, обърни внимание, носел името Бенедето Одескалки. Облякъл пурпурните кардиналски одежди на зелената възраст от тридесет и четири години.
Междувременно бях привършил масажа с мехлема.
— Не забравяй — предупреди ме бързо Робледа отново с нормалния си глас, докато си почистваше гърдите от лапата, — всичко това са приказки. Всъщност не съществува никакво веществено доказателство за тази история.
Веднага щом оставих стаята на отец Робледа, усетих някакво раздразнение, което изобщо и аз самият не можех да си обясня, докато премислях за разговора с този немощен и надут свещеник. Не бяха необходими свръхестествени способности, за да се разбере какво искаше да намекне йезуитът: че Нашият Господар папа Инокентий XI, вместо да бъде понтифекс честен, добър и свят, бе просто приятел и поддръжник на янсенистите, и то най-вече с цел да смущава плановете на краля на Франция, с когото бе във вражда. На всичкото отгоре излизаше, че е движен от нездрави апетити към материалното, користолюбие и скъперничество, и даже че подкупил онази дона Олимпия, за да си спечели кардиналската длъжност. Но ако един подобен портрет бе достоверен, разсъждавах аз, как можеше тогава Нашият Господар папа Инокентий XI да е същата онази личност, която бе въвела отново въздържанието, и почитта, и умереността в лоното на Светата майка Църквата? Как можеше да е същият човек, който от десетилетия раздаваше щедро милостиня на бедните от всички краища на света? Как можеше да е същият този, който бе извикал владетелите от цяла Европа да обединят силите си срещу турчина? Факт бе, че предишните папи бяха отрупвали с подаръци своите племенници и роднини, докато той бе прекъснал тази недостойна традиция; факт бе, че беше напълнил отново касите на апостолическата камера; и най-накрая бе факт, че Виена все още удържаше на настъплението на османските орди благодарение на усилията на папа Инокентий.
Не, не бе възможно всичко онова, което ми бе казал този страхлив сплетник йезуит, да е вярно. А при това, не бях ли се усъмнил още от самото начало в неговите думи — изречени и неизречени, и в странната доктрина на йезуитите, която представяше греха като нещо позволено? И аз самият бях виновен задето бях го изслушал и даже в един момент го бях помолил да продължи, заинтригуван от случайния и отклоняващ мисълта намек на Робледа за отравянето на синьор дьо Муре. Всичко се дължеше, мислех със съжаление, на склонността на Ато Мелани към разследванията и шпионажа и на желанието ми да се съревновавам с него. Глупава страст, която сега ме бе накрала да падна в мрежата на Лукавия и беше настроила ушите ми така, че да чуват клеветническия му шепот.
Върнах се в кухнята, където заварих на шкафа неподписана, но очевидно адресирана до мен бележка:
ТРИ ПОЧУКВАНИЯ ПО ВРАТАТА — БЪДИ ГОТОВ.
Трета нощ
13 срещу 14 септември 1683
Малко повече от час, след като Кристофано беше прегледал за последно моя господар, абат Мелани почука три пъти на вратата ми. Бях се захванал да попълвам малкия си дневник — скрих го старателно под дюшека и отворих.
— Капка масло — каза загадъчно абатът веднага, щом влезе.
Моментално си спомних, че при последната ни среща, той бе забелязал една пръска масло на челото ми и я бе поднесъл с пръст към езика си.
— Кажи ми, какво масло използваш за лампите тук?
— Нареждането на кардиналите постановява да се употребява единствено и само масло с примеси на утайка…
— Не те попитах какво трябва да се използва, а какво ползваш ти, докато твоят господар — той го посочи — си лежи, ей там, на леглото.
Признах му смутено, че всъщност вземах и от доброто масло, защото имахме в изобилие от него, докато от нечистото, с утайката, имаше съвсем малко.
Абат Мелани не съумя да прикрие хитрата си усмивка.
— Сега не лъжи — колко лампи имаш на разположение?
— В началото бяха три, но счупихме една, когато се спускахме в галерията. Останали са две, но едната трябва да я пооправя малко…
— Добре, вземи добрата лампа и ме следвай. А, вземи също и това.
Посочи ми, подпряна вертикално в ъгъла на стаята, една дълга пръчка за въдица, с която синьор Пелегрино имаше навика, в малкото свободни моменти, да ходи за риба по бреговете на Тибър, точно зад църквицата „Санта Мария ин Постерула“.
Няколко минути по-късно вече се намирахме в стаичката и се бяхме вмъкнали в отвора, през който се стигаше до стълбата, извеждаща в подземията. След като се уверихме, че железните скоби, закрепени на стената, са наред, започнахме да се спускаме, докато усетихме под краката си тухления под, и се провряхме до каменната стълба. На мястото, където стълбите бяха сечени в камъка пак имаше, както се и очакваше, слой кал по стъпалата, а въздухът ставаше все по-тежък.
Накрая достигнахме до галерията, дълбока и тъмна като през нощта, в която я бяхме видели за първи път.
Докато го следвах, абат Мелани трябва да беше усетил любопитството ми като дишане във врата.
— Сега най-накрая ще разбереш какво се върти в главата на този странен абат Мелани.
Той се спря.
— Дай ми пръчката.
Сложи я на коляното си и с едно изщракване я пречупи на две. Щях да се възпротивя, но Ато ме пресече.
— Не се притеснявай. Ако някога се наложи да разкажеш това на твоя господар, той ще разбере, че е ставало дума за спешен случай. Сега прави, каквото ти казвам.
Накара ме да тръгна пред него, докато държеше половината счупена пръчка нагоре зад мен и прокарваше върха й по тавана на галерията, подобно на перо, което се плъзга по хартия.
По този начин извървяхме десетина или повече метри. Междувременно абатът ми задаваше някакви странни въпроси.
— Маслото с примеси на утайка има ли някакъв по-особен вкус?
— Не бих могъл да го опиша — отговорих, макар че всъщност прекрасно познавах вкуса му, тъй като много пъти тайно си бях намазвал с него филийка хляб, отмъкната от килера, когато синьор Пелегрино спеше и ако вечерята беше прекалено скромна.
— Може ли да се каже, че е гранясало, горчиво и кисело?
— Може би… да, бих казал — отвърнах.
— Добре — отвърна на свой ред абатът.
Извървяхме още няколко крачки и изведнъж абатът ми заповяда да спра.
— Тук е!
Погледнах го с недоумение.
