M A L A C H I……
Ut Primum
VARICATUS eft autem Moab in
poftquam mortuus eft Achab. Ce-
itqucOchozias percancellos coenacuii
, quod habebar in Samaria & xgro-
it: mifitquc nuncios , dicens ad cos:
confulite Beelzebub dcum Accaron
.rum vivcrc queamdt in fir rai tare rnea
;m Domini Iocutus eft ad Eliam Thesbi-
; & afcendc in occurfum nunciorum Rc-
ccs ad cos: nunqutd non eft Dcus in Ifraf
iiulcndum Beelzebub dctimAccaron ? Qu?
itch Dominus: De leliulo fuper quern afc
,efccndcs , fed mortc moricris. Et abiit Ei
: fnnt nuncii ad Ochoziam.Qui dixit eis: Qt
is t At ilii refpondcrunt ei: Vir occurrit nob:
OS: Itc & revcrtimini ad Rcgcm, qui miut *
.is ei: Hxc dicit Dominus ; Nunquiri.quia nor
, in Ifraei, mittis ut confulatur Beelzebub dcus i
i Idcirco de le&ulo fuper quern afcendifti, non c*
, fed mortc moricris. Qoj dixit cis: Cujus 6gur
jscft virillc, qui occurrit vobis & Ibcutus
?C ? At illi dixerunt j Vir piiofus & zona pellic
fttu rcnibus. Qui ait: EHas Thcsbitcs eft.Mifftqm
quinquagenacium principem , & quinqnagint?
fob co. Qui afcendirad eum: fedenrique in v
tis: ait: Homo Dei, rex pratcepk ut defcent’
defcent’ F’? denfnaigecnario:Si
— Това е страница от Библията — казах с абсолютна увереност.
— И аз така мисля — присъедини се абат Мелани, докато прехвърляше листа в ръце. — Бих казал, че става дума за…
— Малахия — отгатнах без никакви колебания, благодарение на частта от име, почти изцяло съхранена при събитията, поразили горната част на листа.
На задната част не беше отпечатано нищо, и се открояваше (вече го бях забелязал да прозира) нещо, което без сянка на съмнение беше кърваво петно. Друго петно кръв покриваше част от онова, което трябваше да бъде заглавието или посвещението.
— Мисля, че разбирам — каза абат Мелани, обръщайки погледа си към Угонио, който раздаваше последни лениви ритници на Чаконио.
— Че разбирате какво?
— Нашите два изрода вярвали, че са направили голям удар.
И ми обясни, че за корписантарите най-ценната плячка идвала не от обикновените гробове на първите християни, ами от прочутите гробници на светците и на мъчениците. Но да се разпознаят те не било никак лесно. Относно критерия за идентификацията на подобни гробници впоследствие се бе разразила многогодишна дискусия, в която били въвлечени немалко учени духовници. Според Бозио, пламенният йезуит-изследовател на подземния Рим, знак за разпознаването на мъчениците можело да бъдат символи като палми, корони, съдове, съдържащи жито или огнени пламъци, издълбани върху саркофазите. Но за сигурно доказателство трябвало да се смятат най-вече ампулите от стъкло или глина — намерени в урните, или зазидани с вар във външните им части — съдържащи червеникава течност, която мнозинството смятаха за свещената кръв на мъчениците. Разгорещеният спор се беше проточил доста и накрая една специална комисия бе премахнала всякаква несигурност, постановявайки, че
— Ще рече — завърши Ато Мелани, — че рисунките на палми, но най-вече наличието на ампула, пълна с червена течност, са сигурно доказателство за това, че човек се намира в досег с мощите на някой мъченик на вярата.
— В такъв случай ампулите трябва да струват скъпо — заключих аз.
— Разбира се, а и не всички се предават на църковните власти. Всъщност всеки римлянин в действителност може да се посвети на издирването на реликви — достатъчно е да получи разрешението на папата (това направи например принц Сципионе Боргезе, може би и защото папата му беше чичо), да копае и после да удостовери, с помощта на някой угодливо настроен учен, светостта на останките, извадени на бял свят. След което, ако не е просмукан от набожност, ги продава. Но не съществува никакъв убедителен критерий, за да се различи истинското от фалшивото. Всеки, който намери някаква човешка останка, винаги ще твърди, че става дума за мощите на мъченик. Ако проблемът беше свързан само с парите, човек може да затвори едно око. Факт е обаче, че тези останки впоследствие биват благословени, стават обект на поклонение, привличат поклонници и така нататък.
— И никой ли никога не се е опитвал да изясни нещата? — попитах невярващо.
— Йезуитите винаги са се радвали на особени привилегии и права да копаят в катакомбите. Те предвидливо са се постарали да пренесат най-различни тела и реликви в Испания, където те са били приети с голяма тържественост, и накрая са разпратени, тъй да се каже, по почти всички краища на света, включително и в Индиите. Накрая обаче и самите следовници на свети Игнаций си дадоха сметка, и го признаха на папата, че не съществува никаква гаранция за това, че тези свети мощи наистина са принадлежели на светци и мъченици. Имаше случаи, например с детски скелети, в които доста трудно можеше да се твърди подобно нещо. Така че и йезуитите се видяха принудени да помолят за въвеждането на принципа
Ето защо, изясни Ато Мелани, най-накрая се бе решило, че само ампулите с кръв могат да представляват решителното доказателство.
— И така — завърши абатът, — ампулите също са предназначени да обогатят корписантарите и да свършат в някоя стая на чудесата, или в покоите на някой много богат и прекалено доверчив търговец.
— Защо доверчив?
— Защото никой не може да се закълне, че това, което се съхранява в ампулите, е кръвта на мъчениците или че изобщо е кръв. Лично аз храня доста съмнения. Веднъж проучих една, купена на висока цена от едно подобно отвратително същество като този, как се казваше… Чаконио.
— И какво установихте?
— Че червеникавата кал във вътрешността на ампулата, ако се размие във вода, съдържа най-вече кафеникава пръст и мухи.
Проблемът бил там, обясни абат Мелани, връщайки се към настоящето, че Чаконио, след като се бе сблъскал с нашия прословут крадец, беше намерил парченцето от Библията, оцапано с това, което по всичко приличаше на кръв.
— А да се намери, или по-точно, да се пробута началото на някоя книга от Библията, изцапано с кръвта на свети Калист, например — това може да донесе добри пари. Ето защо приятелят му сега дружески го упреква, задето ни е разкрил съществуванието на листчето.
— Но как е възможно — възпротивих се аз — хилядогодишната кръв на един мъченик да попадне върху някое съвременно печатно издание?
— Ще ти отговоря с тази история, която чух да разказват миналата година във Версай. Някакъв търговец
