се опитвал да продаде на пазара един череп, за който твърдял, че бил на прочутия Кромуел. Един от присъстващите изтъкнал, че черепът е прекалено малък, за да бъде на великия военачалник, който, както се знаело надлъж и нашир, притежавал глава със забележителни размери.
— А продавачът?
— Продавачът отговорил: „разбира се, всъщност това е черепът на Кромуел като дете!“. Този череп, увериха ме, все пак бил продаден, и то доста скъпо. Представи си дали Угонио и Чаконио нямаше да успеят да пробутат тяхното парче от Библията с кръвта на свети Калист.
— Няма ли да им върнем листчето, синьор Ато?
— Засега не — ще си го задържим — каза той, повишавайки глас, като се обърна към корписантарите — и ще го върнем само, ако ни направят някоя и друга услуга.
И им обясни от какво имахме нужда.
— Гфрррлъъбх — съгласи се накрая Чаконио.
След като бяха дадени напътствия на корписантарите и те се стопиха в мрака, Ато Мелани реши, че е дошъл моментът да се върнем „При оръженосеца“.
При това положение го попитах дали не намира за доста необичайно намирането на една страница от Библията, оцапана с кръв в тези подземия.
— Този лист, според мен, го е изгубил крадецът на твоите перлички — отвърна той кратко.
— Как можете да сте толкова сигурен?
— Не съм казал, че съм сигурен. Но помисли си: по всичко личи, че листът е нов. Кървавото петно (ако става дума за кръв, а по мое мнение е така) не изглежда старо — прекалено е наситено. Чаконио го е намерил, ако каза, пардон, ако оригна истината, веднага след срещата с непознатия в галерията, където изчезна крадецът. Изглежда ми достатъчно, нали така? И като говорим за Библии, какво ти идва наум?
— Отец Робледа.
— Точно така, Библия — равно на расо.
— Убягва ми обаче смисълът на някои подробности — противопоставих се аз.
— Които са?
— …_ut primum_ (… ва първа) е това, което остава от
Абат Мелани вдигна рамене:
— Не мога да твърдя, че познавам Библията.
Стори ми се странно, че такова признание за неосведоменост по библейските въпроси излиза от устата на един абат. И като се позамислих, също и твърдението му „Библия — равно на расо“ звучеше необичайно лекомислено. Какъв абат беше той?
Междувременно отново влизахме в галерията и Мелани беше подхванал пак своите разсъждения:
— Всеки може да притежава Библия, още повече, че и в самата странноприемница има поне една, нали?
— Разбира се, ако трябва да сме точни, дори две, но аз добре ги познавам и знам, че листчето, което държите в ръка, не може да е от тях.
— Добре. Но ще се съгласиш с мен, че може да е от Библията на който и да е от наемателите в „Оръженосеца“, които може съвсем спокойно да са донесли свой екземпляр от Светото Писание. Жалко, че скъсването е отнесло точно украсената главна буква, която със сигурност се е намирала в началото на главата на Малахия и която щеше да ни помогне да открием произхода на нашето веществено доказателство.
Не бях съгласен с него — имаше и други странности в този лист — и му ги показах:
— Виждали ли сте някога страница от Библията, отпечатана само от едната страна, подобно на тази?
— Може да е свършила главата.
— Но как, като току-що е започнала!
— Вероятно пророчеството на Малахия е прекалено кратко. Не можем да знаем — последните редове също са откъснати. Или може би е някакъв начин на печат. Или пък грешка, кой знае. Така или иначе, Угонио и Чаконио също ще ни помогнат — прекалено са уплашени да не би да не си получат обратно хартийката.
— Като стана дума за плашене, не знаех, че имате пистолет — казах, спомняйки си за оръжието, с което бе заплашил двамата корписантари.
— И аз изобщо не знаех, че имам — отвърна, като ме погледна косо с развеселено изражение, и извади от джоба си пръчката от лъскаво дърво с метал в края, чиято дръжка изчезна необяснимо в ръката на Мелани, когато беше размахал оръжието.
— Лула! — извиках. — Но как така Угонио и Чаконио не се усетиха?
— Светлината беше доста слаба и изражението ми прекалено заплашително. А може би двамата корписантари не са имали желание да проверят какво зло бих могъл да им сторя.
Бях едновременно слисан от баналността на хитрината, от естествеността, с която абатът я беше приложил и накрая от неочаквания успех, който бе постигнал.
— Един ден може би и на теб ще ти се наложи, момче, да действаш според ситуацията, както направих аз.
— А ако моите противници заподозрат, че не е пистолет?
— Прави като мен, когато срещнах по среднощ двама парижки бандити. Викай силно:
Четвърти ден
14 септември 1683
На следната сутрин се събудих с болки в гърба и с, меко казано, объркана глава — всичко това очевидно по причина на недостатъчния и неспокоен сън, след събитията от предния ден. Дългото спускане в галерията, усилията, положени при преминаването на тайни входове и стълби, а и вълнуващата схватка с корписантарите, ме бяха оставили изтощен телом и духом. От едно-единствено нещо обаче бях същевременно колкото смаян, толкова и щастлив: малкото часове за сън, които ми се позволяваха, не бяха смутени от никакви кошмари, независимо от ужасяващите видения при срещата с Угонио и Чаконио. Даже неприятното (макар и необходимо) издирване на човека, който ми беше отмъкнал единствения скъпоценен предмет, който бях притежавал някога, не успя да смути нощната ми почивка.
Напротив, когато отворих очи, даже, бях обзет от спомени за най-сладостни прекрасни съновидения. Всичките изглежда искаха да ми нашепват за Клоридия и нейните вълшебни форми. Не бях в състояние да възстановя в обща картина това блажено съзвучие от фантастични, а при все това сякаш истински, усещания на сетивата: красивият лик на моята Клоридия (така я наричах вече!), нейният обезоръжаващ, небесен глас, меките й чувствени ръце, нейното леко и свободно слово…
За късмет бях откъснат от тези меланхолични, безплътни фантазии, преди безсилието да ме погълне безвъзвратно, давайки тласък на самотни деяния, които можеше да ме лишат и от малкото останали ми сили.
Всъщност това, което привлече вниманието ми, беше едно стенание, идващо отдясно. Обърнах се и видях синьор Пелегрино — седнал на леглото, облегнат на стената, стиснал с ръце главата си. Изключително изненадан и щастлив да го видя в по-добро състояние (всъщност от началото на болестта никога не бе вдигал глава от възглавницата), се хвърлих към него, обсипвайки го с въпроси.
