Той седна с голяма мъка на ръба на скромното легло и ме погледна с празен поглед, без да издаде звук.
Разочарован, а и притеснен от необяснимата му промяна, се хвърлих през глава да повикам Кристофано.
Лекарят пристигна незабавно и, разтреперан от изненада, за почна да преглежда Пелегрино. Но точно когато тосканецът разглеждаше отблизо очите му, Пелегрино изпусна едно гръмко
— Сънен е, бих казал апатичен, може би все още не се е събудил изцяло. Цветът му още е мъртвешки. Не говори, вярно е, но не се обезкуражавам, че съвсем скоро ще се съвземе напълно. Хематомът на главата изглежда е спаднал и не ме притеснява толкова.
Пелегрино за момента беше само силно замаян. Треската беше изчезнала; все пак още не можело да сме напълно спокойни.
— И защо не може да сме спокойни? — попитах, след като разбрах, че лекарят нямаше желание да сподели лошите новини.
— Твоят господар страда от очевиден излишък на въздух в стомаха. Има избухлив характер, а и днес е доста горещо — това трябва да ни прави предпазливи. Добре ще е да се намеся с един клистир. Впрочем отдавна се опасявах, че ще трябва да го направя.
Добави, че от този момент нататък, предвид вида на лечението и пречистващите процедури, които Пелегрино трябваше да понесе, последният би трябвало да остане сам в стаята. Затова решихме да пренеса леглото си в близката стаичка — една от трите, останали почти напълно недокоснати след смъртта на старата съдържателка синьора Луиджа.
Докато се занимавах набързо с преместването, Кристофано измъкна от една кожена чанта помпа с духало, голяма колкото ръката ми от лакътя до китката. На края на помпата прикачи една тръба, към която на свой ред перпендикулярно се свързваше друга дълга, тънка тръбичка, чийто край завършваше с дупчица. Опита един-два пъти механизма, за да се увери, че духалото, при нужното задвижване, вдухваше въздуха в канала и накрая го изпускаше през дупчицата.
Пелегрино наблюдаваше подготовката с празен поглед. Гледах го със смесица от задоволство, задето най-накрая го виждах да отваря очи, и боязън, заради странното му здравословно състояние.
— Готово — каза удовлетворен Кристофано накрая на изпитанието, като ми нареди да донеса вода, зехтин и малко мед.
Веднага след като се върнах със съставките, заварих с изненада лекаря да се бори с полусъблечения Пелегрино.
— Не съдейства, помогни ми да го удържа мирен.
Така че се наложи да помогна на лекаря да оголи задните части на моя господар, който прие с нежелание подобна инициатива. В последвалата схватка (в действителност дължаща се предимно на липсата на съдействие от страна на Пелегрино, отколкото на някаква реална съпротива), успях да попитам Кристофано каква е целта на нашите усилия.
— Много просто — отвърна той. — Искам да му изкарам повечко от ненужния въздух.
И ми обясни, че моделът на устройството, с което разполагаше, позволяваше благодарение на тръбите, разположени под прав ъгъл, човек сам да практикува вливане, съхранявайки така собственото си достойнство. Пелегрино обаче не изглеждаше в състояние да се погрижи за себе си и следователно се налагаше ние да сторим необходимото.
— Но дали това ще му помогне да се почувства по-добре?
Кристофано каза, почти изненадан от въпроса, че клизмата (така някои бяха свикнали да обозначават подобно лечение) винаги е била от полза и никога във вреда: както казва Франческо Реди, тя пропъжда вредните вещества при пълно спокойствие без да омаломощава червата и без да ги състарява, както правят лекарствата, приемани през устата.
Докато наливаше приготвената течност в духалото, Кристофа но възхваляваше прочистващите клистири, но и дразнителните, болкоуспокоителните, литонтропичните, газоизвличащите, съсирващите, промиващите и дори адстрингиращите. Благотворните съставки бяха безкрайни: можеха да се прилагат инфузии с цветя, листа, плодове и семена от билки, но също и с отвара от крака и глава на кастриран овен, от черва от животни, а освен това с бульон от стари петли, зашеметени от продължителни удари по главите.
— Много интересно — опитах се да доставя удоволствие на Кристофано, прикривайки отвращението си.
— В този ред на мисли — добави лекарят на края на тези необходими старателни поучения — през следващите дни възстановяващият се ще трябва да спазва диета с бульони и супички, за да си възвърне силите след такова изтощение. За това днес ще му дадеш половин чашка шоколад, една кокоша кълка и мостачоли71, натопени в червено вино. Утре една чашка кафе, супа от пореч и шест чифта пилешки тестикули.
След като обработи здравата Пелегрино, Кристофано го остави полугол и ме натовари със задачата да го наглеждам, докато благотворният ефект на клизмата не се увенчае с постигане на крайната цел. Нещо, което в действителност се случи почти веднага и така мощно, че разбрах защо лекарят ме бе накарал да си пренеса вещите в съседната стаичка.
Слязох да приготвя обяда, който според лекаря трябваше да бъде лек, но същевременно хранителен. Така че направих един бульон от жито, варено в бадемово мляко със захар и канела, после супа от шипки в бульон от чирози с ароматно масло, подправки и бити яйца, която поднесох с парченца хляб на кубчета и канела. Разнесох я на наемателите и попитах Дулчибени, Бреноци, Девизе и Стилоне Приазо кога ще им бъде удобно да им се приложат лековете, предписани от Кристофано срещу заразата. Но и четиримата, когато взеха храната я помирисаха, изпъшкаха гневно и ми отговориха, че в момента искат само да бъдат оставени на мира. Обзе ме съмнението, че тази неохота и раздразнителността са свързани някак с моята неопитност в готварството — може би сладките изпарения на канелата не облагородяваха достатъчно крайния продукт. Обещах си впрочем за в бъдеще да увелича дозите.
След обяда Кристофано ми съобщи, че отец Робледа ме е търсил, тъй като се нуждаел от малко вода за пиене. Напълних догоре една гарафа и почуках на вратата на йезуита.
— Влез, синко — рече той, посрещайки ме с неочаквана любезност.
И след като отпи дълбока глътка, той ме покани да седна. Заинтригуван от подобно поведение, го попитах дали е прекарал добре изминалата нощ.
— Ох, мъчително, синко, мъчително — отговори той лаконично, като с това допълнително ме постави нащрек.
Лицето на Робледа бе необичайно бледо, с подпухнали клепачи и тъмни торбички под очите. Можеше да се предположи, че е прекарал безсънна нощ.
— Вчера аз и ти имахме един разговор — реши се да проговори йезуитът, — но днес те моля да не придаваш толкова голямо значение на някои разсъждения, които може да сме тълкували прекалено свободно. Нерядко пъти пастирската ни мисия, поради желанието да бъдат подбудени младите умове към нови и плодовити достижения, довежда до употребата на неподходящи стилистични фигури, до прекалена кристализация на понятията, до обърквания в синтаксиса. От друга страна младите не винаги са готови да приемат подобни плодотворни стимули за интелекта и сърцето. При това и трудната обстановка, която всички търпим в тази странноприемница, може да накара човека да изтълкува грешно чуждата мисъл, а и да оформя неправилно своята собствена. Затова те моля най-простичко да забравиш това, което сме си казали, най-вече относно Негово светейшество нашия прескъп папа Инокентий XI. На сърцето ми тежи най- вече опасението да не би да разкажеш тези бегли и безсмислени наблюдения на гостите на странноприемницата. Това насилствено изолиране би могло да причини погрешни впечатления, мисля, че разбираш…
— Не се притеснявайте — излъгах аз, — така или иначе не помня кой знае колко от този разговор.
