предупредя.
— Неее — просъска той, щом го осветих с лампата. Дадох си сметка, че съм го издал: беше се отместил безшумно няколко метра вляво и се бе снишил до земята. Отново, не знам откъде изскочи, някаква сива фигура и профуча светкавично между нас, докато се опитваше да се отдалечи от арките.
— Дръж го! — извика абат Мелани, приближавайки се на свой ред. Имаше право, тъй като неизвестният изглежда се спъна и без малко щеше да падне. Скочих слепешката, молейки Бога Ато да стигне преди мен.
Точно в този миг върху мен, и навсякъде около мен, се изсипа бурен и зловещ порой от човешки останки, черепи, челюсти, ребра, бедрени и раменни кости, примесени с всякакви гнусни нечистотии. Пометен от тях, паднах и останах на земята. Чак тогава всъщност успях да осъзная в каква отблъскваща мръсотия бях погребан, на свой ред почти мъртъв. Опитах да се освободя от чудовищната, хрущяща мъртвешка каша, чието отвратително клокочене се смесваше с някакъв адски рев, на който не познавах нито произхода, нито естеството. Нещо, което днес бих определил като гръбнак, ми препречваше видимостта, а един мъртвешки череп ме наблюдаваше заплашително, сякаш увиснал във въздуха. Помъчих се да извикам, но устата ми не издаде нито звук. Усетих как силите ме напускаха и, докато събирах сетни сили за една отчаяна молитва за спасението на душата ми, чух като в сън решителния глас на абата да отеква в пространството:
— Стига вече, виждам те. Спри или ще стрелям.
Стори ми се, че беше изминало страшно много време (но сега знам, че е ставало дума само за няколко минути) преди глухият звук на непознат глас да ме изтръгне от безименния кошмар, в който бях потънал.
Забелязах уплашено, че нечия ръка държеше главата ми вдигната, докато някой (трето същество?) освобождаваше частите на нещастното ми тяло от злокобната маса, която ме бе заляла малко по-рано. Инстинктивно се отдръпнах от тези чужди грижи, но се подхлъзнах лошо и се намерих с лице към земята и с нос, заврян в някакъв крайник (невъзможно да се каже какъв), който вонеше ужасно. Обзет внезапно от стомашни спазми, за няколко секунди повърнах цялата си вечеря. Чух непознатия да се моли на език, който изглеждаше подобен на моя.
Още не бях успял да си поема дъх, когато усетих милостивата ръка на абат Мелани да ме хваща под мишницата.
— Кураж, момче.
С голяма мъка се изправих на крака и в разсеяното сияние на лампата зърнах някакъв индивид, увит в подобие на расо, който мърмореше, наведен над земята, в трескавото усилие да отдели от повърнатото не по-малко противната на вид купчина човешки останки.
— Всеки си има своите съкровища — отбеляза иронично Ато.
Забелязах, че абат Мелани държи в ръка някакво съоръжение: доколкото можах да видя, завършваше с дебела, полирана дървена пръчка, с орнаменти от блестящ метал. Беше го насочил заплашително срещу втори индивид, облечен като другаря си, който седеше върху един камък.
В мига, в който лампата го освети достатъчно добре, останах поразен от лицето му. Ако можеше да се нарече лице, това, което бе истинска симфония от бръчки, концерт от гънки, мадригал от късове кожа, които изглежда успяваха да останат заедно, само защото бяха прекалено стари и уморени да се разбунтуват срещу принудителното съжителство. Сивите и невдъхващи доверие зеници бяха заобиколени от яркочервено, което ги превръщаше в една от най-плашещите гледки, която бях виждал някога. Картината завършваха кафявите, заострени зъби, достойни за някое адско видение на
— Корписантари — измърмори на себе си абатът с отвращение и поклащайки глава.
— Можехте поне да внимавате повече — добави той саркастично, — изплашихте двама благородници.
Свали надолу оръжието, с което до момента беше държал на мушка първия загадъчен индивид и го пъхна в джоба си в знак на примирие.
Докато се опитвах що-годе да се почистя, опитвайки да надвия замайването, което все ме връхлиташе, успях да видя лицето на втория субект, който за миг се бе изправил на крака. Или по-скоро да го зърна, тъй като той носеше мърляво палто с прекалено дълги ръкави и качулка, която прикриваше почти изцяло лицето му, оставяйки една цепнатина, през която само нарядко, ако светлината беше подходяща, можеше да се забележат чертите му. Това беше добре, тъй като след многобройни, търпеливи опити, щях да видя едно полузатворено и белезникаво око, и още една очна ябълка — издута, огромна и изпъкнала така, като че ли щеше да падне на земята; нос, подобен на безобразна краставица или раково образувание; както и на една жълтеникава и мазна кожа; Никога не бих бил в състояние да свидетелствам за съществуването на устата, ако не бяха несвързаните звуци, които в редки случаи издаваше. От ръкавите се подаваха две разкривени ръце с дълги нокти, колкото съсухрени, толкова и хищни.
Абатът се обърна и срещна погледа ми, уплашен и изпълнен с въпроси. С един знак посочи на първия от двамата, напиращ да се освободи, че можеше да се присъедини към своя събрат, зает с противното ровене из костите.
— Смешно е — каза Ато, докато грижливо отупваше ръкавите и раменете си от прахта, — в странноприемницата имам постоянни пристъпи на кихане, а при всичката прах, която разнасят тези двамата, сега не ми се киха.
И ми обясни, че двете странни същества, с които се бяхме сблъскали, били част от злощастното, и за жалост многобройно племе на онези, които нощно време се спускаха в безкрайните тайни галерии под земята на Рим, за да търсят съкровища. Обаче те не търсеха скъпоценности или римски статуи, а най- свещени реликви — останки на светци и мъченици, с каквито изобилстваха катакомбите и гробниците на мъчениците на Светата църква, разпръснати из целия град.
— Не разбирам — прекъснах го аз, — наистина ли е разрешено да се вадят от гробниците тези нетленни останки?
— Не само е разрешено: бих казал, че е необходимо — отговори абат Мелани с нотка на ирония. — Местата, където са живели първите християни, трябва всъщност да бъдат благодатна почва за духовно извисяване, и понякога даже за лов,
Всъщност още свети Филипо Нери и свети Вартоломей, имали навика да се отдават на молитва в катакомбите, разказа абатът. А в края на миналия век един смел йезуит, някой си Антонио Бозио, се беше спуснал в най-скритите и мрачни ъгълчета и беше изследвал пещерите под целия Рим, правейки множество странни открития и издавайки книга, която се казва именно
Обърнах се към двете човекоподобни същества, които шетаха прегърбени наоколо, ровейки се из човешките останки, издавайки някакво противно грухтене.
— Знам, изглежда ти странно, че подобна висока духовна мисия предполага участието на две такива създания — поде отново Ато. — Работата е там, че слизането в катакомбите и изкуствените пещери, с които е изпълнен Рим, не е никак лека задача. Човек трябва да преминава през опасни проходи да преодолява подземни течения, свличания и сривания. Освен това трябва да има здрав стомах, за да може да рови с ръце из труповете…
— Но нали това са само стари кокали.
— Лесно е да се каже; а как реагира ти преди малко? Нашите двама приятели бяха свършили своята обиколка, както ми обясниха, докато ти лежеше полужив на земята. В тази пещера са разположили своя склад: катакомбите са далеч и няма опасност наоколо да се навърта някой от техните конкуренти. Ето защо
