от близкия площад „Навона“, където книги се продаваха с хиляди. Между писанията Робледа успял да забележи заглавието на една забранена книга, която насочвала именно към подобни еретични доктрини. И това, по мнението на йезуита, било неоспорим знак за принадлежността на Дулчибени към янсенистите.
— Странно обаче, че такава книга може да се купи тук, в Рим — възразих аз, — при положение, че папа Инокентий XI със сигурност ще да е осъдил и янсенистите.
Отец Робледа смени изражението си. Подчерта, че, противно на това, което мислех, папа Одескалки имал многобройни прояви на благородно внимание по отношение на янсенистите дотолкова, че във Франция, където янсенистите били държани под око от Всехристиянския крал, папата открай време бил обвиняван в престъпна симпатия към следовниците на тази доктрина.
— Но как е възможно Нашият Господар папа Инокентий XI да храни симпатии към еретици? — попитах удивено.
— Може би знаеш, че между Луи XIV и Нашия Господар папа Инокентий XI от доста време има големи търкания.
— Искате да кажете, че папата подкрепя янсенистите само и само, за да навреди на краля на Франция?
— Не забравяй — отговори йезуитът с поверителен тон, — че един понтифекс е също така и монарх със светска власт, която е негов дълг да защитава и упражнява, служейки си със всякакви средства.
— Но всички казват много хубави неща за папа Одескалки — възпротивих се. — Премахна непотизма, оздрави хазната на апостолическата камера, направи всичко, за да помогне във войната срещу турците…
— Това, което казваш, не е лъжа. Наистина избегна да назначи на определени длъжности племенника си Ливио Одескалки и даже не го направи кардинал. Тези длъжности той всъщност задържа за себе си.
Отговорът ми се стори лукав, макар и буквално да не отричаше моите твърдения.
— Както всички хора, приучени на търговия, той познава добре цената на парите. Всъщност трябва да му се признае, че успя да направи добра инвестиция от дружеството, получено в наследство от неговия чичо от Генуа. Около… петстотин хиляди скуди, казват. Без да се броят разните други наследства, които има грижата да оспори на роднините си — каза той припряно, като понижи глас.
Преди да мога да надвия учудването си и да го попитам дали наистина папата е наследил такива внушителни суми, Робледа продължи.
— Не е голям храбрец нашият добър папа. Говори се, но имай предвид — той почти зашепна, — това е само мълва, че като млад напуснал Комо от малодушие, само и само за да не бъде съдник в един спор между приятели.
Замълча за миг и пак подхвана:
— Обаче притежава свещения дар на постоянството и упоритостта! Почти всеки ден пише на брат си и на останалите роднини, за да има новини относно семейното имущество. Изглежда не може и два дни да издържи, без да контролира, съветва, препоръчва… То и източниците на доходи на рода му са многобройни. Ненадейно се увеличиха след чумата през 1630 дотолкова, че по техния край, в Комо, някои твърдят, че Одескалки се били възползвали от мора и се били обърнали към угодливи нотариуси, за да си припишат имуществата на умрелите, които нямали наследници. Но това са само клевети, Бог да им прости… — каза Робледа, като се прекръсти, и довърши: — Все пак тяхното богатство е толкова голямо, че според мен вече са му загубили сметката — парцели, недвижима собственост, дадена под наем на религиозни ордени, търговски кантори, монополи върху събирането на мита. И после много кредити, да, бих казал най-вече заеми — на много хора, дори на някои кардинали — отбеляза небрежно йезуитът, като гледаше уж заинтересовано някаква пукнатина в тавана.
— Семейството на папата трупа богатства от кредити? — изненадах се. — Но как, като тъкмо папа Инокентий забрани на юдеите да работят като кредитори!
— Именно — беше загадъчният отговор на йезуита.
После побърза да ме отпрати с извинението, че трябва да прочете вечерната молитва. Понечи да стане от леглото.
— Наистина, още не съм свършил: трябва да ви сложа един компрес — възразих аз.
Легна отново, без да протестира. Изглеждаше замислен.
След като прехвърлих бележките на Кристофано, взех едно парче арсеник на кристали и го загърнах в къс фина коприна. Върнах се при йезуита и поставих лапата върху гърдите му. Трябваше да изчакам да засъхне, за да я навлажня отново два пъти с оцет.
— Все пак, за Бога, не обръщай внимание на всички тези злонамерени приказки, които се носят по адрес на папа Инокентий още от времето на Дона Олимпия — подхвана отново, докато се занимавах с операцията.
— Кои приказки?
— О, нищо, нищо — само отровна злоба. И по-силна от тази, която май е убила нашия беден дьо Муре.
После млъкна със загадъчно и, стори ми се, подозрително изражение.
Застанах нащрек. Защо йезуитът бе припомнил отровата, която вероятно беше умъртвила възрастния французин? Случайно ли бе сравнението каквото изглеждаше? Или тайнственият намек криеше нещо повече и може би имаше някаква връзка с подземията на „Оръженосеца“? Казах си, че съм глупак, но веднага тази дума — отрова — прокънтя отново в главата ми.
— Извинете, отче, какво възнамерявахте да кажете?
— По-добре е за теб да останеш в неведение — отряза той уж разсеяно.
— Коя е дона Олимпия? — настоях.
— Не ми казвай, че никога не си чувал да се говори за папесата — прошепна, като се обърна и ме погледна учудено.
— Папесата?
Тогава Робледа, облегнал се на лакът и с изражение на човек, който ми прави огромна услуга, започна да ми разказва едва чуто, че папа Одескалки бил направен кардинал от папа Инокентий X от рода Памфили преди около четиридесет години. Последният бе управлявал с голям блясък и великолепие, спомагайки да се забравят някои неприятни случки, разиграли се по времето на предходното папство, това на Урбан VIII от рода Барберини. И все пак някои — тук гласът на йезуита се понижи с още една октава — бяха забелязали, че между папа Инокентий X, от фамилията Памфили, и жената на брат му Олимпия Майдалкини, съществувала голяма симпатия. Говорело се (само клевети, за Бога!), че близостта между двамата била прекомерна и подозрителна, дори и при положение, че ставало дума за близки роднини, между които чувствата, топлотата и много други неща, каза той, хвърляйки ми светкавично изпитателен поглед, са напълно естествени. Папа Памфили давал на своята зълва такава свобода, че тя посещавала почти във всеки час на деня и нощта покоите му, навирала си носа в сделките му и даже се намесвала в държавните дела: уреждала аудиенции, раздавала привилегии, присвоявала си честта да взема решения от името на папата. Дона Олимпия определено не властвала със силата на привлекателността си, била даже особено отблъскваща, а по-скоро с невероятната сила на своя почти мъжки характер. Посланиците на чуждите държави постоянно й изпращали подаръци, давайки си ясна сметка за властта, която тя упражнявала пред Светия Престол. А пък папата бил слаб, мекушав, с меланхолична природа. Слуховете в Рим не спираха, и даже някой се бе подиграл с папата, изпращайки му един медальон с образа на братовата му жена в облекло на понтифекс, с тиара и всичко останало, а от другата страна — Инокентий X в женска премяна с игла и конец в ръка.
Кардиналите се разбунтували пред подобно непристойно положение, и успели да отдалечат жената за известно време, но накрая тя съумяла да се върне на мястото си и да бъде редом с папата чак до гроба, и то по доста особен начин: скрила от народа прехода на понтифекса към райските селения, за да има време да отмъкне всичко ценно от папските покои. Злощастното бездиханно тяло междувременно било оставено в една стая на плъховете, тъй като никой не се осмелявал да се погрижи за погребението му. В крайна сметка церемонията се състояла при явното безразличие на кардиналите и под проклятията и подигравките на простолюдието.
Дона Олимпия обичала да играе на карти. Разказват, че една вечер по време на весела сбирка на дами и кавалери на нейната маса, тя се намерила в компанията на някакъв млад духовник, който, след като
