на разстояние, понеже вече се страхуваха от заразата.
Стражите приключиха мисията си. Странноприемницата имаше четири входа. Два откъм „Улицата на Мечката“: главната порта и един широк вход близо до нея — отворен в летните вечери който водеше към първата от двете трапезарии.
После идваше страничният служебен вход, който извеждаше от уличката право в кухнята и, най-накрая вратичката, която водеше от коридора към двора. Всички бяха старателно залостени с дебели дъбови дъски, заковани с гвоздеи, дълги половин педя. Същото се случи и с изхода, който излизаше на покрива от малката кула на Клоридия. Освен това прозорчетата, които от горното ниво на подземието гледаха към паважа на уличката, бяха преградени с решетки, а едно евентуално бягство от втория етаж или от таванския етаж криеше риск от падане, а и човекът можеше да бъде разпознат и заловен.
Водачът на стражите, дебелак с наполовина отрязано ухо, даде нарежданията си. Трябваше да спуснем тялото на бедния синьор дьо Муре от един прозорец на неговата стая след зазоряване, когато каруца на Сдружението за молитва и грижа за мъртвите щеше да мине да го прибере и да се погрижи за погребението. Щяхме да бъдем надзиравани от дневния часови, от шест сутринта до десет вечерта, и от един нощен стражар през останалите часове. Нямаше да можем да излизаме, докато не бъде наново установена и потвърдена здравната безопасност на мястото, но така или иначе, карантината траеше не по- малко от двадесет дни. През този срок трябваше да отговаряме периодично на проверката от един от прозорците, който гледаше към „Улицата на Мечката“. Бяха ни оставени няколко огромни мяха с вода, сняг, хляб, сирене, сланина, маслини, малко подправки и билки и една кошница жълти ябълки. По-късно щяхме да получим малко пари, с които да си плащаме доставките на храна, вода и сняг. Конете на странноприемницата щяха да останат там, където бяха в конюшнята на кочияша, който живееше точно от другата страна.
Който излезеше или пък само се опиташе да избяга, щеше да получи четиридесет удара с камшик и да бъде представен пред съда, за да бъде наказан. На вратата бе закована позорната табела
— Мъртви сме, всички сме мъртви — каза някой от наемателите примирено.
Бяхме се събрали в просторното преддверие на странноприемницата. То бе станало черно и мрачно веднага след като портата бе залостена. Оглеждахме се неловко. Никой не се решаваше да тръгне към съседната зала, където бе сервирана отдавна изстиналата вечеря. Моят господар, отпуснат на тезгяха на входа, проклинаше, държейки главата между ръцете си. Сипеше обиди и проклятия, които не могат да бъдат предадени в писмен вид, и заплашваше да стане опасен за всеки, който минеше наблизо. Изведнъж започна да нанася с голи ръце ужасяващи удари на бедния тезгях, от което списъкът на наемателите изхвръкна във въздуха. След това вдигна една маса, за да я запрати към стената. Трябваше да се намесим, за да го удържим. Пелегрино се опита да се освободи, но залитна и повлече със себе си няколко наематели, които се сгромолясаха шумно един върху друг. Самият аз трябваше да отскоча настрана в мига, за да не потъна в човешката купчина. Моят господар беше по-пъргав от своите укротители и почти мигновено се изправи, викайки и нахвърляйки се отново с юмруци върху тезгяха.
Реших да изляза от това тясно и вече опасно пространство и се измъкнах нагоре по стълбите. Тук обаче, след като стигнах първата площадка, се озовах пред абат Мелани. Слизаше внимателно, без да бърза.
— Значи така, момче, затвориха ни — каза той, натъртвайки р-то по френски маниер.
— Какво ще правим сега? — попитах.
— Нищо.
— Но ще умрем от чума!
— Ще видим — каза той с един неопределен оттенък на тона, който скоро щях да се науча да разпознавам.
След това смени посоката и ме придърпа на първия етаж. Преминахме коридора чак до края и влязохме в голямата стая, която починалият старец споделяше със своя спътник Помпео Дулчибени. Една завеса разделяше стаята на две. Дръпнахме я и сварихме лекаря Кристофано, който се суетеше над куфарчето си.
Пред него, отпуснат на креслото, лежеше синьор дьо Муре, все още полуоблечен, както го бяха оставили тази сутрин Кристофано и медицинският експерт. Мъртвецът издаваше лека неприятна миризма поради септемврийската жега. Водата в легена също излъчваше неприятен мирис на разложение, а началникът на стражата беше заповядал да не се размества нищо до края на проверката.
— Още сутринта те бях помолил: избърши тази смърдяща вода на пода — нареди Кристофано с нотка на нетърпение в гласа.
Тъкмо щях да отговоря, че вече съм го направил, още когато лекарят ми го беше заповядал, но щом обърнах поглед към земята, забелязах, че около легена наистина имаше няколко локвички. Изпълних нареждането без възражения, с парцал, навит на пръчка, като се проклинах, че не съм бил достатъчно внимателен тази сутрин. Всъщност преди това в живота си никога не бях виждал труп и може би вълнението ме беше объркало.
Муре изглеждаше още по-слаб и бледен, откакто беше пристигнал в странноприемницата „При оръженосеца“. Устните му бяха притворени и от тях още се процеждаше зеленикава лига, която Кристофано започна да бърше с кърпа. Лекарят се погрижи да я пипне, след като зави собствената си ръка в друго парче плат. Както беше вече направил и сутринта, огледа внимателно гърлото на мъртвеца и подуши кърпата. После накара абат Мелани да му помогне да намести тялото върху леглото. Краката, извадени от легена, бяха сивкави и издаваха ужасяващ мирис на смърт, който ни спря дъха.
Кристофано сложи чифт ръкавици от кафяв плат, които извади от куфарчето. Започна отново да разглежда устната кухина, след това огледа гръдния кош и вече оголените слабини. Първо обаче опипа деликатно зад ушите, после премина към подмишниците, отмятайки дрехата, за да може да разгледа влажната и покрита с рехави косми кожа. Накрая пощипна няколко пъти с върха на пръстите си меката плът, която се намира между срамните части и началото на бедрата. След което свали внимателно ръкавиците и ги положи в нещо като малка клетка, разделена на две части от една хоризонтална решетка. В долното ниво имаше една малка вана, в която той изсипа някаква кафеникава течност, после затвори вратичката на отделението, в което бе сложил ръкавиците.
— Оцет — обясни ми той. — Прочиства чумната зараза. Никога не се знае. Така или иначе, оставам на същото мнение: изобщо не прилича на чума. Засега можем да сме спокойни.
— На хората на началника на стражата казахте, че може би става дума за запек — напомних му.
— Дадох само един пример, колкото да спечелим време. Разбрах вече от Пелегрино, че Муре предпочитал само супи.
— Вярно е — потвърдих аз. — Даже и тази сутрин на зазоряване беше поискал малко.
— А, така ли? Продължавай тогава — помоли заинтересуван лекарят.
— Няма много за разказване: бе помолил моя господар за млечен бульон. Както всяка сутрин господарят отишъл да събуди синьор дьо Муре и благородника от Фермо, с когото дьо Муре споделяше стаята. Но синьор Пелегрино имаше работа, така че натовари мен със задачата да го приготвя. Слязох в кухнята, направих го и му го занесох.
— Сам ли беше?
— Да.
— Никой не дойде в кухнята?
— Не.
— Оставял ли си бульона без надзор?
— Нито за миг.
— Сигурен ли си?
— Ако мислите, че нещо в този бульон може да е накарало синьор дьо Муре да се почувства зле, знайте, че му го дадох лично, понеже синьор Дулчибени беше вече излязъл, и даже самият аз изпих една чаша.
