Клоридия, на покрива. Прозорците са прекалено високи и снабдени с решетки, а тук долу има и часови. Така е по-добре. Бягството от карантина би довело до много строги наказания и значително по-тежка изолация в продължение на години. Хората от квартала биха помогнали беглецът да бъде заловен.
Междувременно се бяха спуснали сенките на нощта и аз раздадох маслените лампи.
— Нека се опитаме да запазим присъствие на духа — добави лекарят тосканец, гледайки многозначително моя господар. — Трябва да оставим впечатлението, че помежду ни всичко върви по мед и масло. Аз няма да ви посещавам, ако нещата не се променят, освен ако не ме помолите за това; ако пък се установят нови случаи на неразположение, ще трябва да го правя — за доброто на всички. Осведомете ме веднага, щом усетите някакво смущение в здравето ви, дори и да ви се струва дреболия. За момента все пак няма за какво да се притесняваме, тъй като този човек — каза лекарят, като посочи бездиханното тяло на синьор дьо Муре — не е умрял от чума.
— От какво е умрял тогава? — попита абат Мелани.
— Не от чума, повтарям.
— Как може да сте толкова сигурен, докторе? — настоя абатът с недоверие.
— Все още е лято и е доста горещо. Ако е чума, тя трябва да е от летния тип, който произлиза от нарушаването на естествената топлина и предизвиква температура и главоболие. Труповете потъмняват веднага, много са топли, и освен това са покрити с черни, гниещи струпеи. Но по него няма нито следа от струпеи, бубони или абсцеси, наричайте ги както искате; нито под мишниците, нито зад ушите или между бедрата. Не се е проявило нито повишаване на температурата, нито силна жажда. От това, което разказаха неговите спътници, изглежда е бил доста добре до няколко часа преди смъртта. За мен това е достатъчно, за да бъде изключена чумната зараза.
— Тогава е било друго зло — отвърна Мелани.
— Повтарям: за да се разбере, трябва да се прибегне до аутопсия. Да се отвори тялото и да се прегледа, както правят лекарите в Холандия. От един външен оглед бих могъл да предположа скоротечна блатна треска, толкова трудна за разпознаване, че за нея няма лек. Обаче не забелязвам по трупа следи от гниене или неприятни миризми, освен тези, дължащи се на смъртта и на възрастта. Бих могъл да предположа, че е била болестта на Мадзуко, или на Модоро, както я наричат испанците: причинява апостема, или иначе казано, абсцес в мозъка, следователно невидим, и щом това стане, смъртта е неизбежна. Но ако болестта е в начален стадий, може лесно да бъде спряна. Сиреч, ако бях известен само преди няколко дни, може би щях да успея да го спася. Щеше да е достатъчно да се източи кръв от едната от двете вени под езика, да се даде да изпие съвсем малко масло от витриол4, коремът и главата да се намажат с миро. Но, доколкото изглежда, старият Муре не е давал признаци на неразположение. Освен това…
— Освен това? — подкани го Мелани.
— От болестта на Мадзуко езикът със сигурност не се подува — завърши лекарят с изразителна физиономия. — Струва ми се, че е… нещо много подобно на отрова.
Отрова. Докато лекарят се качваше в стаята си, всички стояхме мълчаливо, загледани в трупа. Йезуитът се прекръсти за първи път. Синьор Пелегрино отново прокле злата съдба да има мъртвец в странноприемницата, може би дори отровен, и се запита какво ли щеше да каже жена му, когато се върне.
Тогава наемателите заговориха за прочути случаи на отравяне или предполагаеми такива. Най-известни бяха случаите с някогашни крале като Карл Плешивия, Лотар, кралят на франките, или сина му Людовик, а в по-ново време, арсениковите смеси и т.нар. „кантарела“, използвани от Борджиите за мерзостните им престъпления и от династиите Валоа и Гиз. Един скрит трепет беше преминал през цялата група, тъй като страхът и отровата са родни сестри: някой припомни как Анри дьо Навар, преди да стане крал на Франция под името Анри IV, сам слизал на бреговете на Сена, за да загребе водата, която щял да пие по време на ядене, страхувайки се да не стане жертва на отровни отвари. Нима дон Хуан Австрийски5 не беше умрял, понеже нахлузил отровни ботуши?
Стилоне Приазо реши да напомни как Катерина Медичи бе отровила Жана д’Албре, майката на Анри Наварски, като използвала ръкавици и парфюмирани якички, и бе повторила начинанието дори със собствения си син, подарявайки му една прекрасна книга посветена на лова, чиито страници, леко слепени, той трябвало да разлиства, навлажнявайки върха на пръстите си с език. Страниците били напоени със смъртоносна италианска отрова.
С приготвянето на подобни смъртоносни препарати, подхвърли някой, се занимавали основно астролозите и майсторите на парфюми. А пък друг извади от прахта историята на Сент-Бартелеми, прислужник на прословутия приор на абатството Клюни, който изпратил на оня свят кардинал дьо Лорен, заплащайки му с отровни златни монети; докато Хайнрих от Лютцел умрял от отрова, поставена в осветената комка, с която се бил причестил — (какво богохулство!).
Стилоне Приазо започна да разговаря полугласно ту с един, ту с друг. Разправяше, че за поетите и за тези, които упражнява изкуството на красивото писане отдавна се говорят всякакви измислици, но че той бил само един поет и живеел заради поезията, Бог да му прости нескромността.
После всички се обърнаха към мен и пак захванаха да ми задават въпроси за бульона, който тази сутрин бях поднесъл на синьор дьо Муре. Трябваше да повторя многократно, че абсолютно никой освен мен, не се беше приближавал до ястието. Много трудно най-накрая се убедиха и изгубиха интерес към присъствието ми.
Изведнъж забелязах, че единственият, който беше изоставил компанията, бе абат Мелани. Вече беше късно и реших да сляза в кухнята, за да се захвана с почистването.
В коридора се сблъсках с младия англичанин, синьор Бедфорд, който ми се струваше доста възбуден, може би защото не бе присъствал на лекарското заключение, тъй като беше пренесъл багажа си в нова стая. Наемателят се влачеше бавно и изглеждаше тъжен, както никога. Когато се явих внезапно пред него, подскочи.
— Аз съм, синьор Бедфорд — успокоих го.
Погледна мълчаливо и учудено пламъка на лампата, която държах в ръка. Беше изоставил за първи път обичайната си флегматична поза, която изтъкваше превзетата му и високомерна природа, и презрението, с което се отнасяше (и често ми го показваше) към мен, простия слуга. Син на майка италианка, Бедфорд изобщо не се затрудняваше да се изразява на нашия език. Даже красноречието му в разговорите, които придружаваха вечерите, беше ставало повод за веселие у нашите наематели.
Ето защо неговото мълчание тази вечер ме порази още повече Обясних, че по мнение на лекаря, нямаше за какво да се притесняваме, тъй като със сигурност не ставаше дума за чума. Все пак съществуваха подозрения, че дьо Муре може да е погълнал някаква отрова.
Той впери поглед в мен, без да каже нито дума, с полуотворена уста. Отстъпи няколко крачки назад, после се обърна и влезе в стаята си. Чух как превъртя отвътре ключа.
Първа нощ
11 срещу 12 септември 1683 г.
— Остави го, момче.
Този път подскочих аз. Пред мен стоеше абат Мелани, който идваше от втория етаж.
— Гладен съм, придружи ме до кухнята.
— Трябва първо да осведомя синьор Пелегрино. Забрани ми да се приближавам до кухненския килер извън обичайните часове за обед и вечеря.
— Не се притеснявай, месер господарят ти сега е зает с мадам бутилката.
— А заповедите на доктор Кристофано?
— Не бяха заповеди, ами ценни съвети. Които аз смятам за маловажни.
Мина пред мен на първия етаж, където се намираха трапезариите и кухнята. Там намерих, за да задоволя неговото желание, малко хляб и сирене, налях и една чаша червено вино. Настанихме се на голямата кухненска маса, където се хранехме обикновено с моя господар.
— Кажи ми откъде идваш — попита ме абатът, докато започваше да се храни.
Поласкан от любопитството му, разказах накратко историята на своя нещастен живот. На
