няколкомесечна възраст съм бил подхвърлен в един манастир близо до Перуджа. Впоследствие монахините поверили възпитанието ми на една благочестива жена, която живеела в околността. Като съм поотраснал малко, ме завели в Рим, за да бъда поверен на брата на жената, енорийски свещеник на „Санта Мария ин Постерула“, църквичката до странноприемницата. Свещеникът, след като ме бе използвал за някои дребни услуги, преди да бъде преместен извън Рим, ме бе препоръчал на синьор Пелегрино.
— Така, сега значи си прислужник — каза абатът.
— Да, но се надявам да не е завинаги.
— Иска ти се да имаш собствена странноприемница, предполагам.
— Не, синьор абате. Бих искал да стана вестникар.
— Хубава работа! — каза той с леко учудена усмивка.
Ето защо му обясних, че благочестивата и далновидна жена, на която съм бил поверен, ме поверила предвидливо на една възрастна прислужница да ме изучи. Старицата по-рано беше носила монашеско облекло и ме бе обучила в тривия и квадривия6, в науките за растенията, за животните и за минералите, в хуманитарните знания, във философия и теология. След това ме бе накарала да прочета множество историци, граматици, италиански, френски и испански поети. Но още преди аритметиката, геометрията, музиката, астрономията, граматиката, логиката и реториката, ме бяха увлекли новините от света и най-вече, разпалих се аз, разказите за близки и далечни събития, за успехите на принцовете и на властващите династии, за войните и за другите чудни неща, които…
— Добре, добре — прекъсна ме той, — ясно, искаш да си вестникар или драскач, наричай го, както ти харесва. На който му сече пипето, често свършва така. Как ти дойде тази идея?
— Често бях изпращан да върша разни поръчки в Перуджа — отговорих му аз. — В града, ако денят бе хубав, имаше публични четения на вестници. После можеха да бъдат купени за два петака (това се правеше и в Рим) „летящите листове“ с много „забележителни описания на най-скорошните събития, случили се в Европа“.
— По дяволите, момче, никога не се бях сблъсквал с такъв като теб.
— Благодаря, синьоре.
— Не си ли прекалено образован за прост кухненски слуга? Тези като теб даже не знаят как се държи перо каза той, като направи гримаса.
Засегнах се.
— Много си интелигентен — добави абатът с по-мил тон. — И те разбирам: на твоята възраст аз също бях очарован от занаята на драскачите. Но имах много други неща за правене. Да се списват майсторски вестници си е голямо изкуство, и това винаги е по-добре, отколкото да се работи. И после — добави той между хапките, да си вестникар в Рим е похвално. Ще можеш да съобщаваш всичко за падането на данъците и таксите, за галиканизма7, за квиетистите8…
— Да, вярвам… че да — кимнах в опит да прикрия своето невежество.
— Някои неща, момче, все пак трябва да се знаят. Иначе какво ще пишеш? Но пък ти си много млад. И после, кой би могъл да пише сега в този избледнял град? Трябваше да видиш блясъка на Рим от едно време, отпреди няколко години. Музика, театър, академии, посещения на посланици, процесии, танци: всичко сияеше с такова богатство и изобилие, каквито изобщо не можеш да си представиш.
— А защо днес вече не е така?
— Величието и процъфтяването на Рим свършиха с възшествието на сегашния папа, и ще се върнат само след смъртта му. Театралните представления са забранени, карнавалът е отменен. Нима не виждаш с очите си? Църквите са занемарени, дворците са окрадени, улиците запуснати, акведуктите пропускат, архитектите и строителите нямат работа и се връщат в своите си страни. Писането и четенето на съобщения и вестници, което така те влече, са забранени, макар че забраната не винаги се спазва; наказанията са още по-сурови, отколкото в миналото. Дори за кралица Кристина Шведска, която дойде в Рим, за да се отрече от лютерантството и да приеме нашата вяра, не се устройват нито празненства в двореца Барберини, нито представления в театъра „Тор ди Нона“. Откакто Инокентий XI е на Светия престол, даже кралица Кристина трябваше да се оттегли в двореца си.
— В миналото сте живели в Рим?
— Да, за известно време — отговори той и веднага уточни — всъщност доста дълго. Пристигнах в Рим през 1644 — та, едва осемнайсетгодишен, и учих при най-добрите учители. Имах честта да бъда ученик на именития Луиджи Роси, най-големия композитор на Европа за всички времена. Тогава в двореца на „Четирите фонтана“ фамилията Барберини имаше театър с три хиляди места, а театърът на фамилията Колона в двореца „Борго“ предизвикваше завистта на всички управляващи династии. Сценографи бяха все прочути имена, като самият Джан Лоренцо Бернини9, а сцените на театрите смайваха, завладяваха и радваха с представянето на дъждове, залези, сияния, истински животни, дуели с истински рани и кръв, дворци, по-истински от оригиналите, и градини с фонтани, от които бликаше кристално чиста вода.
Дадох си сметка, че до този момент още не бях попитал моя събеседник дали беше по-скоро композитор, дали свиреше на орган, или беше капелмайстор. За късмет се удържах. Почти голобрадото лице, необичайно меките и женствени движения и, преди всичко, толкова ясният глас, като на бързо съзряло момченце, ми разкриха, че пред мен стои един певец-кастрат.
Абатът трябва да бе забелязал светкавицата, пресякла погледа ми в мига, в който ми дойде това просветление. Все пак продължи, като че не се бе случило нищо.
— Тогава нямаше толкова певци, колкото днес. За мнозина стана възможно да намерят утъпкания път и да достигнат далечни и неочаквани висини. Що се отнася до мен, освен таланта, който по волята на небето ми бе дарен, бях учил доста усърдно. Затова, преди около тридесет години, великият херцог на Тоскана, мой господар, ме прати в Париж по стъпките на моя учител Луиджи Роси.
Ето откъде идваше това странно „р“, на което натъртваше с такова самодоволство.
— Отидохте в Париж, за да продължите да учите?
— Мислиш ли, че човек, който носи със себе си препоръчително писмо за кардинал Мазарини и лично за кралицата, е имал нужда да учи повече?
— Значи, синьор абате, сте имали възможността да пеете за техни кралски величества?
— Кралица Ана се радваше на пеенето ми, бих казал, необичайно много. Харесваха й меланхоличните арии в италиански стил, с които аз й доставях върховно удоволствие. Не минаваха и две вечери, без да отида в двореца, за да й пея, и всеки път поне по четири часа в нейните покои не можеше да се мисли за друго, освен за музика.
Прекъсна се и вдигна блуждаещите си очи към прозореца, сякаш в мислите си не беше тук.
— Ти никога не си виждал кралския двор в Париж. Как да ти го опиша? Всички тези благородници и кавалери ми оказваха хиляди почести и, когато пеех за кралицата, ми се струваше, че съм в рая, обкръжен от стотици ангелски лица. Кралицата стигна дотам, да помоли великия херцог да не ме вика обратно в Италия, за да може да се радва още на моите услуги. Моят господар, който й беше кръвен братовчед по майчина линия, задоволи молбата й. Лично кралицата няколко седмици по-късно, ми показа, дарявайки ме с очарователната си усмивка, писмото на моя господар, което ми позволяваше да остана още малко в Париж. Когато го прочетох, имах чувството, че сякаш ще умра от радост и възторг.
Впоследствие абатът започнал да се връща все по-често в Париж, също и по стъпките на своя учител Луиджи Роси, при чието име очите на Ато всеки път заблестяваха от вълнение.
— Днес името му не се споменава вече. А тогава всички се отнасяха с него, така, както заслужаваше — беше велик, може би най-великият. Покани ме за главната роля в „Орфей“, най-прекрасната опера, която някога е била поставяна във френския двор. Беше паметен успех. Тогава бях само на двадесет и една години. И след двумесечни повторения на представлението, едва се бях върнал във Флоренция, когато Мазарини трябваше да моли отново великия херцог да ме изпрати във Франция — толкова липсваше на кралицата моят глас. Случи се така, че, завърнали се заедно със синьор Роси, се озовахме сред безредиците на Фрондата10 и се наложи да бягаме от Париж с кралицата, кардинала и малкия крал.
— Познавали сте Всехристиянския крал от дете!
— Много добре при това. В онези тежки месеци на изгнание в замъка „Сен Жермен“ той никога не се
