намираше точно тук, на две крачки от странноприемницата, но в Болоня, в параклиса „Сан Петронио“, и във Флоренция могат да се слушат множество добри музиканти и редица великолепни нови творби. Дори и нашият голям учител Жан-Батист Люли, който е гордост на краля във Версай, е флорентинец. Аз познавам най-вече Венеция, която по отношение на музиката е най-процъфтяващият измежду всичките италиански градове. Обожавам венецианските театри: „Сан Касиано“, „Сан Салваторе“ или прочутия театър „Дел Кокомеро“, където, преди да ида в Неапол, присъствах на един прекрасен концерт.
— Смятахте ли да останете за дълго в Рим?
— Сега за жалост вече няма никакво значение какви са били плановете ми. Не знаем дори дали ще излезем живи оттук — каза той, започвайки отново да свири някаква мелодия, за която спомена, че е откъс от чакона13 на маестро Люли.
В мига, в който излязох от кухнята, където след разговора с Девизе се бях затворил да приготвя обяда, се сблъсках с Бреноци, венецианския стъклар. Казах му, че ако иска топла храна, всичко вече е готово. Но той, без да обели дума, ме хвана и ме завлече надолу по стълбите, които водеха към килера. Още преди да се възпротивя, ми запуши устата с ръка. Спряхме се по средата на стъпалата и той веднага ме притисна:
— Стой мирен и слушай, не се страхувай, трябва само да ми кажеш някои неща.
Съскаше със сподавен глас, без да ми даде възможност да отворя уста. Искаше да разбере какво мислят останалите наематели за смъртта на синьор дьо Муре и дали смятат, че има опасност от нов смъртен случай — от отрова или по друга причина, и дали някой в частност се опасява от такава възможност, и дали изглежда, че останалите изобщо не се опасяват, и колко, според мен, можеше да продължи карантината, дали повече от двадесетте дни, определени от магистрата, и дали подозирах, че един или повече гости притежават отрови, дали мислех, че подобни вещества са били използвани наистина, и накрая, дали някой от всички присъстващи проявяваше необяснимо спокойствие по отношение на карантината.
— Синьоре, аз всъщност…
— Турците? Говориха ли за турците? А за чумата във Виена?
— Но аз не знам нищо, не…
— Спри да дрънкаш глупости, за Бога, и ми отговори — настоя той нетърпеливо. — Маргарити: говори ли ти това нещо или…?
— Какво, синьоре?
— Маргарити.
— Ако желаете, синьоре, имам сушени в килера, за отвари са. Зле ли се чувствате?
Той изпъшка и вдигна очи към небето.
— Забрави всичко, което казах. Нареждам ти само едно: който и да те пита, за мен не знаеш нищо, разбрахме ли се? — и той стисна двете ми ръце силно, чак до болка.
Стоях и го гледах слисан.
— Разбрахме ли се? — повтори той нетърпеливо. — Какво става, не ти ли стига?
Не разбрах смисъла на последния му въпрос и започнах да се страхувам, че не е в всичкия си. Освободих се от хватката му и се измъкнах нагоре по стълбите, докато моят похитител се опитваше да ме задържи, като ме дърпаше силно. Показах се от полумрака, докато китарата на Девизе започваше отново да свири прекрасния тревожен мотив, който бях чул по-рано. Вместо да остана обаче, се забързах към първия етаж. Все още държах стиснати юмруците си поради напрежението от нападението на стъкларя, ето защо едва сега усетих, че държа нещо в едната си ръка. Разтворих я и видях три малки перли, искрящи с удивителен блясък.
Пъхнах ги в джоба си и се отправих към стаята, където беше починал синьор дьо Муре. Тук намерих неколцина от нашите наематели, заети с едно твърде печално дело. Кристофано се готвеше да пренесе трупа, завит в бял чаршаф вместо саван, под който се усещаше мъртвешката вдървеност на крайниците. На лекаря помагаха синьор Пелегрино и, поради липса на по-млади доброволци, Дулчибени и Ато Мелани. Абатът беше без перука и белило на лицето. Учудих се като го видях в светско облекло — панталони като на папските войници и жабо от муселин — бе прекалено елегантен за тъжния повод. Чорапите от огненочервена коприна бяха единственият останал знак за званието му.
Тялото на нещастника беше положено в един голям въздълъг кош, подпряно с парцали и завивки. Отгоре бе сложен вързопът с малкото вещи на мъртвия, събрани от Дулчибени.
— Не притежаваше ли нищо друго? — попита абат Мелани, забелязвайки, че благородникът от Фермо бе предал само някои дрехи на починалия.
Отговори Кристофано, като обясни, че е задължително да се предаде само личният гардероб, докато останалото можеше без проблеми да остане у Дулчибени, за да бъде евентуално връчено на роднини, ако такива се появят. После тримата спуснаха тялото с едно дебело въже от прозореца на улицата, където Сдружението за молитва и грижа за мъртвите очакваше своя тъжен товар.
— Какво ще стане с мъртвия, синьор Кристофано? — попитах лекаря. — Ще го изгорят, нали?
— Това не ни засяга. Не може да бъде погребан — каза, като си отдъхна.
Чухме някакво леко дрънчене. Кристофано се наведе към земята.
— Изпусна нещо… но какво държиш в ръка? — попита той.
От полуразтворения ми юмрук на пода бе паднала една перличка. Лекарят я взе и я разгледа.
— Наистина е прекрасна. Откъде си я взел?
— О, оставени са на съхранение от един наемател — излъгах, като му показах и другите две.
Междувременно моят господар излизаше от стаята. Стори ми се задъхан. Ато също ни напусна и тръгна към своята стая.
— Лошо. Човек не трябва никога да се разделя от перлите, особено в нашия случай.
— Защо?
— Измежду множеството им загадъчни качества, те предпазват и от отрова.
— Как е възможно? — попитах пребледнял.
— Защото са
Докато Кристофано сипеше лекарски мъдрости, не успявах да си обясня: какъв таен сигнал в такъв случай криеше подаръкът на Бреноци? Трябваше на всяка цена да говоря с абат Мелани, помислих, и се опитах да се сбогувам с лекаря.
— Интересно — добави Кристофано, докато ги разглеждаше и ги въртеше внимателно между пръстите си — формата на тези перли показва, че са били извадени от вечерна вода преди пълнолуние.
— И какво значи това?
— Че лекуват лъжливите видения и приумици на духа. Ако бъдат разтворени в оцет, те пропъждат
Най-накрая Кристофано ми даде обратно перлите и се разделихме. Качих се тичешком по стълбите, бързайки към стаята на абат Мелани.
Стаята на Ато беше на втория етаж, точно над тази, която старият Муре делеше с Дулчибени. Това бяха най-широките и светли помещения в цялата странноприемница: всяко от тях се радваше на цели три прозореца, от които два с изглед към „Улицата на Мечката“ и един, гледащ към ъгъла с малката уличка. По времето на синьора Луиджа тук бяха отсядали важни особи със своите свити. Имаше още една подобна стая и в таванското помещение, което представляваше третия и последен етаж, където бе живяла синьора Луиджа. Тук, независимо от забраната на Кристофано, продължавахме да живеем заедно, макар и временно, моят господар и аз — привилегия, която щях да загубя със завръщането на жената на синьор Пелегрино, която, тъй като беше изявила претенции целият етаж да бъде запазен за семейството, щеше със сигурност да ме изпрати отново да спя в кухнята.
Бях поразен от разнообразието от книги и документи от всякакъв вид, които абатът беше донесъл със себе си. Ато Мелани беше почитател на античните останки и красотите на Рим, поне ако се съди по
