Усмихна ми се. Беше се пошегувал.
— Ще ви служа във всичко — казах аз внезапно, с вече пламнали бузи, раздвоен между вълнението на предизвикателството и страха от опасността.
— Добре. Като начало би могъл да ми кажеш всичко, което знаеш за останалите наематели и дали през изминалите дни си забелязал нещо необичайно. Чул ли си някой странен разговор? Някой да е отсъствал за по-дълго време? Били ли са връчвани или изпращани писма?
Отговорих, че знам съвсем малко — само, че Бреноци, Бедфорд и Стилоне Приазо бяха вече отсядали „При оръженосеца“ по времето на синьора Луиджа, мир на праха й. После споделих, не без известно колебание, че съм разбрал случайно, че отец Робледа, йезуитът, е посещавал нощем Клоридия. Абатът се ограничи с една лека усмивка.
— Момче, отсега нататък ще си държиш очите отворени. Особено внимавай с двамата спътници на стария Муре: онзи френски музикант, Робер Девизе, и Помпео Дулчибени, благородника от Фермо. — Погледна ме с присвити очи и продължи: — Знам какво си мислиш сега: искаш да бъдеш вестникар, а не шпионин. Но знай тогава, че двата занаята в крайна сметка не са толкова различни.
— Но нали трябва да се познава всичко онова, което ми изредихте преди малко? Квиетистите, галиканизмът…
— Въпросът ти не е правилно зададен. Някои вестникари са стигнали далеч, но знаят малко — само истински важните неща.
— И кои са те?
— Нещата, които не се пишат. Но за това ще си поговорим утре. Сега да вървим да спим.
Докато изкачвахме стълбите, огледах мълчаливо бялото лице на абата на светлината на лампата: в него бях намерил своя нов учител и вече се наслаждавах на вълнението от това. Беше станало много бързо, да, но тайно усещах, че подобно скрито задоволство изпълваше и Мелани — задето бе срещал в мое лице ученик.
Поне докато не изтечеше карантината.
Абатът се обърна към мен, преди да се разделим и ми се усмихна. После изчезна в коридора на втория етаж, без да каже нито дума.
Прекарах голяма част от нощта в съшиване на стари почистени парчета хартия, събрани оттук-оттам, от масата, на която моят господар си водеше сметките, за да записвам върху тях скорошните събития, на които бях станал свидетел. Бях решил: нямаше да изпусна нито една дума от това, на което абат Мелани щеше да ме научи. Щях да отбелязвам всичко и да го пазя ревниво.
Без помощта на тези стари записки днес, седемнадесет години по-късно, не бих могъл да седя тук и да съставям тези мемоари.
Втори ден
12 септември 1683
Следващата сутрин бе белязана от изненадващо събуждане. Самият аз намерих синьор Пелегрино, заспал в леглото си, в стаята, която деляхме на тавана. Не се беше погрижил да приготви каквото и да е за гостите на странноприемницата — нещо, което, независимо от извънредната ситуация, все пак бе помолен да стори. Моят господар, все още облечен в дрехите от предишната вечер, се бе сгромолясал тежко върху завивките, и по всичко изглежда, бе потънал в дълбок сън вследствие на червеното винце. След като го събудих с доста усилия, се отправих към кухнята. Докато слизах по стълбите, долавях все по-близо далечен облак от звуци, първо начално смътен и въпреки това приятен. Щом се доближих до входа на трапезарията, която бе близо до кухнята, музиката ставаше все по-ясна и разбираема. Беше синьор Девизе, който, седнал на неудобно дървено столче, се упражняваше на своя инструмент.
Странно очарование завладяваше всички, които чуеха музиката на Девизе. Докато свиреше, насладата за слуха се съчетаваше с тази за очите. Неговият жакет от фина златиста коприна, изисканото облекло, очите, ту зелени, ту сиви, тънката пепелява коса — всичко в него сякаш съзнателно отстъпваше на жизнерадостните тонове, които успяваше виртуозно да извлече от шестте струни. След като последната нота се стопеше във въздуха, магията се изпаряваше и пред очите ни оставаше един дребен, червендалест, нацупен мъж, мрачен, с безлични черти, с нос, увиснал надолу над месестите, заядливо стиснати устни — нисък и набит, с войнишка походка и грубовати маниери.
Той не обърна особено внимание на моята поява и, след кратка пауза, пак започна да свири. Веднага от пръстите му се породи не просто някаква музика, а една чудна постройка от звуци, която даже и сега бих могъл да опиша, ако небето ми дареше думите, а не само спомена. Отначало беше само един простичък и невинен мотив, който, по подобие на танцова мелодия, преминаваше с арпежи от акорда на тоналността в този на доминантата (това щеше да ми обясни по-късно умелият изпълнител — по онова време все още не познавах изкуството на звуците). После отново поемаше по същия път и, след един изненадващ скок с избегната каденца, повтаряше всичко. Но това бе само първият бисер от богат, удивителен наниз, който, както синьор Девизе щеше впоследствие да ми обясни, се наричаше рондо и се изграждаше именно от тази начална строфа, повторена многократно, но всеки път следвана от нова скъпоценност, на свой ред напълно непозната и блестяща със собствена светлина.
Както всяко друго рондо, това, което щях да слушам още много пъти, се увенчаваше с крайното, заключително повторение на първата строфа, сякаш за да даде смисъл, завършеност и равновесие на всичко. Но невинността и простотата, макар и прекрасна, на тази начална строфа, не би била нищо, ако се лишеше от възвишеното съзвучие с останалите, които една след друга, рефрен след рефрен, се издигаха нагоре по чудесната постройка, все по-свободни, непредвидими, изящни и дръзки. Така че последната от тях беше прекрасно и върховно предизвикателство, както за интелекта, така и за слуха, като предизвикателствата по въпросите на честта, които благородниците си отправят. Финалният арпеж, след като се бе навъртал предпазливо и сякаш плахо около ниските ноти, се изкачваше неочаквано към високите, за да полети към най-високите, променяйки своя свенлив напредък в бистър поток от красива хармония, който се лееше с удивително завръщане към ниските тонове. Там се задържаше, обгърнат от загадъчни и неописуеми хармонии, които в моето ухо звучаха като невъзможни (за тях най-вече ми липсват думи) и накрая с нежелание се усмиряваше, за да отстъпи място на последното повторение на началната фраза.
Слушах захласнат, без да пророня дума, докато не заглъхна и последният отглас от инструмента на френския музикант. Той ме погледна.
— Наистина свирите добре на лютня — дръзнах да кажа срамежливо.
— Преди всичко това не е лютня — отговори той. — Китара е. И после ти не си впечатлен от начина, по който свиря аз. Харесва ти тази музика. Ясно е от начина, по който слушаш. И имаш право: чувствам се доста горд от това рондо.
Тогава ми обясни как е композирано рондото и по какво се различава от останалите това, което беше изсвирил преди миг.
— Това, което току-що чу, е рондо в стил бризе, който на италиански се нарича, мисля,
— Аха — измънках объркано.
От моето изражение Девизе трябва да бе разбрал колко незадоволително беше неговото обяснение, затова продължи. Каза ми, че това рондо се харесва толкова, тъй като, докато рефренът е написан по добрите стари норми на съзвучие, редуващите се строфи съдържаха нови хармонични блокове, като всички до един завършваха по неочакван начин, сякаш бяха чужди на общоприетата музикална доктрина. След като стигаше своята кулминация, рондото се спускаше ненадейно към своя край.
Попитах го как така говори моя език толкова свободно (макар и със силен френски акцент — това премълчах).
— Пътувах много и се запознах с много италианци, които, по убеждение и от опит, смятам за най- добрите музиканти на света. В Рим за жалост папата от години е затворил театъра „Тор ди Нона“, който се
