заглавията на някои томове, които успях да зърна, спретнато подредени на една полица. По-късно, по съвсем друг повод, щях да се науча да ги разпознавам: „Блясъкът на древния и новия Рим, с описание на всички главни храмове, театри, амфитеатри, циркове, места на морски сражения, триумфални арки, обелиски, дворци, бани, курии и базилики“ от Лаури, „Chemnicensis Roma“ от Фабрициус и „Антични съкровища на великия град Рим“, сбрани накратко от множество антични и съвременни автори, с добавен трактат върху пожарите в древността от Андреа Паладио18. После се набиваха на очи девет големи карти с рамки в цвят индийска тръстика и позлатени топчици, както и цял куп манускрипти, които Мелани държеше на масата и които бързо прибра. Покани ме да седна.
— Тъкмо исках да говоря с теб. Кажи ми: познаваш ли някого в този квартал? Приятели, познати?
— Мисля… ами не. Почти никого, синьор абате.
— Можеш да ме наричаш синьор Ато. Жалко. Искаше ми се да разбера, може би от прозореца, какво се говори по повод нашето положение, и ти ми беше единствената надежда — каза той.
Застана на прозореца и с нежен, едва сдържан глас, започна да пее:
Импровизираният урок по виртуозност на абата ме остави слисан и изпълнен с възхищение: въпреки възрастта, Мелани все още беше запазил своя изключително изящен сопранов тембър. Поздравих го и го попитах дали той е авторът на прекрасната песен, която току-що беше започнал да пее.
— Не, дело е на синьор Луиджи Роси, моя учител — отговори разсеяно абатът. — Но кажи ми, кажи ми по-скоро как мина сутринта? Забеляза ли нещо странно?
— Случи ми се нещо доста любопитно, синьор Ато. Бях привършил един кратък разговор с Девизе, когато…
— А, Девизе, именно за него исках да те питам. Свиреше ли?
— Да, но…
— Добър е. Харесва се много на краля. Негово Величество обожава китарата поне толкова, колкото едно време, като млад, обожаваше да слуша опера и да се проявява в дворцовите балети. Хубави времена бяха. И какво ти каза Девизе?
Разбрах, че ако първо не изчерпя музикалната тема, нямаше да ме остави да продължа. Затова му казах за рондото, изпълнено от струните на френския музикант, който ми беше разказал, че е слушал италианска музика в много театри, най-вече във Венеция, където беше прочутият театър „Ел Кокомеро“.
— Театър „Ел Кокомеро“? Сигурен ли си, че си спомняш добре?
— Е, ами да, името е едно такова… в общи линии, доста странно име за един театър. Девизе ми каза, че е бил там малко преди да отиде в Неапол. Защо?
— А, нищо. Само дето твоят китарист разправя измислици, но без да се подготви добре.
Вцепених се от учудване:
— Как можете да го твърдите?
— „Ел Кокомеро“ е прекрасен театър, където наистина се изявяват мнозина изключително способни люде. С една дума, там съм пял и аз. Спомням си, че веднъж уредникът искаше да ми пробута ролята на Апелес в „Александър, победител над самия себе си“. Аз, разбира се, се заинатих и ми дадоха ролята на главния герой, ай, ай. Голям и хубав театър е „Ел Кокомеро“. Жалко, че се намира във Флоренция, а не във Венеция.
— Но… Девизе каза, че е бил там преди да тръгне към Неапол.
— Именно. Преди немного време значи, при положение, че после от Неапол е дошъл направо в Рим. Ама това е абсолютна глупост: театър с такова име остава добре запечатан в паметта, както всъщност се е случило и с теб. Трудно е да го поставиш в погрешния град. Аз ти казвам: Девизе никога не е стъпвал в „Ел Кокомеро“. И може би даже във Венеция.
Останах объркан при разкритието на тази малка, но будеща тревога лъжа на френския музикант.
— Карай нататък, момче — поде абатът. „Преди малко ми каза, че ти се е случило нещо странно, ако не греша.“
Най-накрая успях да споделя с Ато въпросите, зададени ми толкова настоятелно от венецианеца Бреноци, а също за неговото чудновато запитване за маргаритите, и за загадъчния подарък от три малки перли, за които Кристофано бе установил, че са от онзи тип, дето се използват за лекуване на отравяния и привидна смърт. За това се страхувах, че тези дребни скъпоценности имаха някаква връзка със смъртта на синьор дьо Муре и че може би Бреноци знаеше нещо, но се бе уплашил да говори открито. Показах перлите на Мелани. Абатът им хвърли един поглед и се усмихна дружески.
— Момчето ми, изобщо не вярвам, че бедният синьор дьо Муре… — започна той, клатейки глава, но беше прекъснат от силен писък.
Изглежда идваше от горния етаж.
Изскочихме в коридора и хукнахме нагоре по стълбите. Спрях ме се на втората площадка, където лежеше по корем в безсъзнание синьор Пелегрино.
Зад нас идваха и останалите наематели. От главата на моя господар се стичаше струйка кръв, която течеше надолу по стъпала. Писъкът без никакво съмнение беше излязъл от устата на Клоридия — куртизанката — която гледаше трепереща, покрила почти цялото си лице с кърпичка, привидно лишеното от живот тяло. Зад нас, все още неподвижни, си проби път лекарят Кристофано. Отмести с една кърпа дългите бели коси от лицето на моя господар. Тогава той изглежда се оживи, потръпна силно и повърна някаква зеленикава и воняща маса. После синьор Пелегрино се просна на земята, без признаци на живот.
— Да го вдигнем и да го занесем в стаята му — подкани Кристофано, като се наведе над господаря ми.
Никой не помръдна, освен мен, опитах се, без почти никакъв резултат да повдигна тялото му от кръста нагоре. Абат Мелани ме замести, след като ме избута настрана.
— Дръж му главата — нареди той.
Лекарят хвана Пелегрино за краката и сподирени от всеобщото мълчание, го пренесохме до голямата таванска стая, където го положихме на леглото.
Скованото изражение на моя господар излъчваше неестествена бледност, а лицето му бе покрито от тънък слой пот. Приличаше на восъчна фигура. Опулените му очи бяха вперени в тавана, синкавата кожа под тях висеше на торбички. Раната на челото току-що беше почистена от лекаря, разкривайки дълга и дълбока пукнатина, през която се виждаше черепа, вероятно засегнат от някакъв силен удар, но моят господар не беше мъртъв: чуваше се хрипкавото му дишане.
— Паднал е по стълбите и си е ударил главата. Но се опасявам, че вече е бил в безсъзнание.
— Какво значи това? — попита Ато. Кристофано се поколеба, преди да отговори:
— Станал е жертва на пристъп на някаква болест, която все още не съм установил със сигурност. Тъй или иначе, кризата е настъпила мигновено.
— Какво значи това? — повтори Ато, повишавайки тон. — И той ли е отровен?
При тези думи ме побиха силни тръпки. Спомних си какво бе казал абатът предната нощ: ако не успеехме да го спрем навреме, убиецът щеше скоро да вземе нови жертви. И може би сега, доста по-рано, отколкото очаквахме, беше нападнал вече моя господар.
Но лекарят поклати глава в отговор на въпроса на Мелани и свали кърпата, която Пелегрино беше свикнал да носи завързана на врата: две синкави и подути петна се разкриха под лявото ухо.
— От общата скованост би могло да се предположи, че става дума за същата болест като на стария Муре. Но тези — продължи лекарят, като посочи двете подутини — тези тук… И все пак не ми изглеждаше…
Разбрахме, че Кристофано мислеше за чумата. Отдръпнахме се инстинктивно, някой започна припряно да се моли.
— Беше потен, вероятно имаше треска. Когато го спуснахме на улицата, тялото на синьор дьо Муре се
