здраве. Ясно ли е?
— Но ще се случи ли и на други същото, което стана със синьор Пелегрино? — попитах, а очите ми отново се напълниха със сълзи.
— Да се надяваме, че няма. Обаче ще трябва да направим всичко възможно да не се случи — каза той, избягвайки погледа ми. — Ти, междувременно, можеш да останеш да спиш в стаята с него, както впрочем направи и предната нощ, независимо от моите разпореждания: добре е, че твоят господар има някой, който да се грижи за него нощем.
Доста се учудих, че лекарят не взе предвид възможността аз да се заразя, но не дръзнах да задавам повече въпроси.
Придружих го до спалнята му, на първия етаж. Щом свихме вдясно, където се намираше стаята на Кристофано, подскочихме изненадани: заварихме Ато, облегнат на вратата.
— Какво правите тук? Мисля, че дадох ясни разпореждания на всички — възнегодува лекарят.
— Много добре знам какво казахте. Но ако има някой, който няма какво да губи от близостта на друг, това сме точно ние тримата. Нали ние пренесохме бедния Пелегрино? Това момче е живяло редом със своя господар до тази сутрин. Ако трябваше да сме се заразили, това вече е станало.
Малки капчици пот покриваха широкото сбръчкано чело на абат Мелани, докато говореше. Гласът му, независимо от саркастичния тон, издаваше, че гърлото му е пресъхнало.
— Това не е повод да злоупотребяваме — възрази Кристофано, като си придаде твърд вид.
— Съгласен съм — каза Мелани. — Но преди да се заключим в този своеобразен затвор, бих искал да разбера какви са възможностите ни да излезем живи оттук. И се обзалагам…
— Не ме интересува какво се обзалагате. Останалите са вече по стаите си.
— …обзалагам се, че никой не знае със сигурност какво трябва да се прави през следващите дни. Какво ще стане, ако има още смъртни случаи? Сигурни ли сме, че ще ни бъдат доставени запасите? И какво се случва извън тези стени? Разпространила ли се или не заразата?
— Това не е…
— Всичко това е важно, Кристофано. Никой не продължава напред сам, както мислите да направите вие. Трябва да говорим, дори и това да послужи само, за да си представим нашето печално положение като не толкова безнадеждно.
От неуверените възражения на лекаря разбрах, че доводите на Ато го бяха убедили. За да довършат започнатото от абата, към нас в този момент се присъединиха Стилоне Приазо и Девизе. Израженията им подсказваха, че и те искаха да отправят немалко тревожни въпроси към лекаря.
— Добре — предаде се Кристофано с въздишка, още преди двамата да отворят уста. — Какво искате да знаете?
— Абсолютно нищо — отговори Ато, като се нацупи. — Преди всичко трябва да преценим заедно: кога ще се разболеем?
— Когато и ако плъзне заразата — отвърна лекарят.
— О, стига! — възрази Стилоне. — Ако приемем най-лошата хипотеза, тоест, че става дума за чума, кога ще се случи? Вие лекар ли сте или не?
— Да, кога? — обадих се като ехо, като че да си дам сила.
Кристофано бе притиснат натясно. Облещи авторитетно кръглите, черни, подобни на бухал, очи и, като повдигна леко едната си вежда — неоспорим знак, че се гласеше да говори — положи важно два пръста на брадичката си.
Обаче след това пак си помисли и отложи обясненията за същата вечер, тъй като намерението му било, каза, да ни събере всички след вечеря и тогава да ни даде каквито си поискаме обяснения по случая.
При това положение абат Мелани се прибра в стаята си. Кристофано обаче задържа Стилоне Приазо и Девизе.
— Преди малко ми се счу, докато говорих, че страдате от някакви газове. Ако искате, нося със себе си добри лекове, за да ви освободя от дразненето.
Двамата се съгласиха, но не без известно смущение. Решихме и четиримата да слезем на приземния етаж, където Кристофано ми нареди да претопля малко хубав бульон, с който всеки щеше да погълне по четири зрънца от сярно масло. Лекарят междувременно щеше да се погрижи да намаже гърба и кръста на Стилоне Приазо и Девизе с балсам, приготвен лично от него.
В очакване Кристофано да отиде да вземе това, което му бе необходимо и което бе забравил в стаята си, французинът се разположи в един ъгъл на другия край на залата, за да си настрои китарата. Надявах се, че ще изсвири отново привлекателната пиеса, която така ме бе очаровала тази сутрин, но след малко го видях да става и да се връща към кухнята, като се спря зад масата, където седеше поетът неаполитанец, без повече да докосне своя инструмент. Стилоне Приазо беше извадил един малък бележник и драскаше нещо.
— Момче, не се страхувай. Няма да умрем от чума — каза той, обръщайки се към мен, който тършувах в кухнята.
— Може би предвиждате бъдещето, синьоре? — попита иронично Девизе.
— По-добре, отколкото могат лекарите! — пошегува се Стилоне Приазо.
— Вашите шеги не са подходящи за тази странноприемница — смъмри го лекарят, който се върна с навити ръкави и балсам в ръка.
Неаполитанецът първи си разкри гърба, докато Кристофано изброяваше, както обикновено, многобройните качества на своя балсам:
— …и накрая оказва благотворно влияние също и на месестата покривка на гръбнака. Достатъчно е да се втрие енергично в гърба, докато попие. Успокоението е сигурно.
Докато се трудех да подредя кухнята и да затопля бульона, чух как тримата започнаха да разговарят все по-поверително помежду си.
— …И все пак ти повтарям, че е той — чух да изсъсква Девизе, лесен за разпознаване поради характерното френско произношение, което особено в думи като carro, guerra и correre20 правеше гласа му невъзможен за объркване.
— Няма съмнение, няма съмнение — обади се като ехо и възбудено Стилоне Приазо.
— Тук сме трима, които го познаваме, и всеки по различни пътища — завърши Кристофано.
Дискретно наострих уши, за да подслушвам, без да прекрачвам прага, който разделяше кухнята от трапезарията. Съвсем скоро разбрах, че говореха за абат Мелани, когото и тримата очевидно познаваха по слухове.
— Това е сигурно: става дума за особено опасен индивид — потвърди категорично Стилоне Приазо.
Както винаги, когато искаше да си придаде особена важност, той се загледа сурово в някаква невидима точка пред себе си, докато почесваше върха на носа си с кутрето и си разтърсваше пръстите на ръката, като че ли искаше да се почисти от някакъв прашец.
— Трябва да се държи под постоянно наблюдение — заключи той.
Тримата разговаряха, без да ги е грижа за мен, както впрочем се случваше с всички клиенти, за които един дребен прислужник бе малко повече от сянка. Така разбрах цяла поредица факти и обстоятелства, които ме накараха горко да съжалявам, че предната нощ бях приказвал толкова надълго с абат Мелани и, най-вече, че му бях обещал услугите си.
— А сега не е ли на служба при краля на Франция? — попита с тих глас Стилоне Приазо.
— Мисля, че да. Макар никой да не може да го каже със сигурност — отвърна Девизе.
— Любимият занаят на някои хора е да бъдат с всички и с никого — добави Кристофано, докато продължаваше масажа и размачкваше все по-силно с върха на пръстите гърба на Стилоне Приазо.
— Служил е на толкова владетели, че самият той не ще успее да си ги спомни всичките — изсъска Стилоне. — В Неапол, мисля, не биха го пуснали дори да влезе в града. По-надясно, благодаря — допълни той, обръщайки се към лекаря.
Така научих, с неописуема уплаха, за тъмното и бурно минало на абат Мелани. Минало, за което
