Печатът

отпусна много лесно.

— Ако е чума, не му остава много.

— И при все това… — продължи той, навеждайки се отново над двете тъмни издутини на врата на моя господар — при все това съществува възможност да става въпрос за подобно неразположение, но от друг вид и не толкова безнадеждно. Например „петната“.

— Например какво? — намесиха се отец Робледа и Стилоне Приазо, поетът.

— В Испания, отче, ги наричате tabardillo, докато в кралство Неапол се казват pastici, а в Милано — segni — обясни Кристофано, като се обърна към единия, после към другия. — Това е болест, причинена от развалена кръв вследствие на стомашно неразположение. Всъщност Пелегрино повърна. Чумата започва с цялостна отпадналост, докато „петната“ — с леки смущения, лека отпадналост и замайване на главата (което установих при него именно тази сутрин). След това се задълбочава и има най-различни симптоми. Накрая тялото се обсипва с червени, морави или черни петна като тези двете. Които, наистина са прекалено подути, за да бъдат само петна, но също така са прекалено малки, за да бъдат чумни бубони.

— Но — намеси се Клоридия — това, че Пелегрино припадна така ненадейно, не е ли сигурен знак за чума?

— Не знаем дали е загубил съзнание поради удара в главата или поради болестта — въздъхна лекарят. — Тъй или иначе, истината ще ни кажат тези две подутини тук, които за жалост, казвах, са прекалено тъмни и показват, че болестта е по-тежка и с повече гниене.

— В крайна сметка — прекъсна отец Робледа — заразно ли е или не?

— Болестта с петната се причинява от прекалена топлина и пресъхване, и впрочем се проявява facillime19 при холеричните темпераменти, какъвто е именно Пелегрино. Оттук ще разберете колко е важно, за да се избегне заразата, да не се превъзбуждаме и вълнуваме — и той погледна многозначително йезуита. — Това зло изсушава и унищожава за кратко време влагата на телата и накрая може да причини смърт. Но ако се дава течност на отслабналото и болно тяло, то побеждава заразата в себе си и малцина умират: поради това тази болест е по-лека от чумата. Все пак почти всички сме го доближавали в последните часове. И значи всички сме изложени на опасност. Добре ще е да се приберете в стаите си, аз ще ви посетя един след друг по-късно. Опитайте се да запазите спокойствие.

После Кристофано ме извика при себе си, за да му помогна.

— Много добре, че Пелегрино повърна веднага: така стомахът му се е прочистил от веществата, способни да изгният и да се развалят от стомашните сокове — каза той, щом отидох при него. — От сега нататък заболелият трябва да се храни със студени храни, който освежават холеричния темперамент.

— Ще му пускате ли кръв? — попитах, тъй като бях чувал, че този метод е универсално препоръчван за всеки вид неразположение.

— В никакъв случай: пускането на кръв би могло да намали прекалено много естествената топлина и болният би умрял много по-бързо.

Потръпнах.

— За щастие — продължи Кристофано — нося със себе си билки, мехлеми, отвари, прахчета и всичко, което ми служи в случай на заболявания. Помогни ми да съблечем твоя господар, че трябва да го намажа с балсама за морбили, както Гален нарича „петната“, който прониква и запазва тялото от разваляне и гниене.

Излезе и след малко се върна с цял набор от шишенца.

След като грижливо сгънах в едно ъгълче голямата сива престилка и дрехите на синьор Пелегрино, попитах:

— Може би в такъв случай смъртта на Муре се дължи на чумата или на петната?

— Не намерих и помен от петънце по стария французин — бе резкият отговор. — Все пак вече е късно, за да го разберем. Предадохме тялото.

И той се затвори в стаята с моя господар.

Следващите мигове бяха, меко казано, мъчителни. Почти всички бяха отчаяни след случилото се с ханджията. Смъртта на възрастния французин, приписана от лекаря на отрова, със сигурност не бе хвърлила групата в подобна уплаха. След като почистих стълбите, мисълта ми се насочи към благосъстоянието на неговата душа, която може би скоро щеше да се изправи пред Всевишния. Спомних си, във връзка с това, че един едикт нареждаше да се окачи във всяка стая на странноприемниците някаква картина или изображение на Светия отец папата, или на Светата Дева, или пък някой от светците, и да се постави съд със светена вода.

Сломен, със сърце изцяло обърнато към небето, молейки се Бог да не ме лиши от обичта на моя господар, се качих отново на таванския етаж и се насочих към трите стаи, останали празни след за минаването на жената на синьор Пелегрино, за да търся светена вода и някаква малка икона, която да закача над леглото на заболелия.

Това бяха стаите, обитавани някога от синьора Луиджа. Бяха останали почти непокътнати, тъй като семейството на новия ханджия не беше живяло дълго в тях.

След кратко тършуване намерих в спалнята, върху една доста прашна масичка, близо до две мощехранителници и до един Агнец Божи от сладко тесто, покрит с кристален похлупак и една керамична статуетка на Йоан Кръстител, държащ в ръцете си една стъклена ампула, пълна със светена вода.

По стените висяха красиви икони. Развълнувах се, докато ги гледах и, като се сетих отново за тъжните събития в моя млад живот, в гърлото ми заседна буца. Лошо беше, казах си, че картините в трапезариите изобразяват единствено светски сцени, макар и хубави: една картина с плодове, две с горички и човешки фигури, други две продълговати рисунки на пергамент, с образи на различни птички, селца и амурчета, които чупят лъковете на коленете си и, накрая, единственият Библейски компромис — сладострастната сцена със Сузана и старците в банята.

Погълнат от подобни размишления, избрах малко изображение на Мадоната на Седемте мъки, окачена там и се върнах към стаята, където Кристофано все още се суетеше около бедния ми господар.

След като нагласих в пълно мълчание картината и светената вода до леглото на болния, почувствах, че силите ме напускат и като се отпуснах в един ъгъл на помещението, заплаках.

— Кураж, момче, кураж.

В гласа на лекаря открих онзи Кристофано, бащински настроен и весел, който миналите дни ми бе вдъхнал толкова добро настроение. Той притисна успокоително главата ми между ръцете си и най-накрая аз можах да дам изблик на чувствата си. Умираше този, който ме бе прибрал при себе си, спасявайки ме от сигурна мизерия. Синьор Пелегрино беше човек със сприхав, но добър характер и, макар да бях на служба при него само от шест месеца, ми се струваше, че съм бил винаги с него. Какво щеше да се случи сега с мен? След като карантината приключеше, ако все пак успеех да я преживея, щях отново да се окажа без никакви средства, а новият енорийски свещеник на „Санта Мария ин Постерула“ изобщо не го познавах.

— Сега всички ще имат нужда от теб — каза той, като отново ме изправи на крака. — И аз самият щях да те потърся, тъй като трябва да пресметнем запасите. Паричната помощ, която ще даде Конгрегацията по здравеопазването, ще бъде при всички положения доста скромна и ще е добре да ползваме разумно наличностите си.

Все още подсмърчайки, го уверих, че килерът изобщо не е празен, но въпреки това той настоя да го заведа там. Килерът се намираше в подземието и само аз, освен Пелегрино, имах ключ. Отсега нататък, каза ми Кристофано, трябваше да пазя и двата ключа в място, известно единствено на мен и на него, за да не може никой да си взема тайно от запасите. На слабата светлина, която се процеждаше от малките прозорчета, влязохме в килера, който беше на две нива.

За късмет моят господар — голям майстор-готвач, какъвто бе някога — не бе пропуснал да зареди килера с голямо разнообразие от ароматни сирена, осолени меса и пушени риби, и, освен това, с цели редици стомни, пълни с вино и зехтин, които зарадваха за момент погледа на лекаря и накараха лицето му да се отпусне блажено. Но той отбеляза всичко само с крива усмивка и продължи:

— За всеки проблем ще се обръщаш към мен и ще ме осведомяваш, ако някой ти се стори в недобро