Лекарят не зададе други въпроси. Погледна трупа и добави:
— Не мога да извърша тук и сега аутопсия и мисля, че никой няма да го направи, след като има съмнение за чума. Все пак, повтарям, не ми се струва да е заразна болест.
— Но тогава — намесих се аз, — защо ни поставиха под карантина?
— От престараване. Ти си още млад, но вярвам, че по тези краища добре помнят последната епидемия. Ако всичко върви добре, скоро ще си дадат сметка, че няма опасност. Този възрастен господин, който впрочем изглежда не се радваше на добро здраве, не е бил болен от чума. И бих казал между другото, че нито вие, нито аз сме заразени. Но така или иначе нямаме избор: трябва да спуснем навън тялото на бедния синьор дьо Муре и дрехата му, както ни наредиха онези войници на капитана. Освен това всички трябва да спим в отделни стаи. Ако не греша, в тази странноприемница има достатъчно — каза той, като ме погледна въпросително.
Кимнах. На всеки етаж от двете страни на коридора бяха разположени четири стаи: една доста просторна, точно до стълбите, следвана от друга съвсем малка и една с формата на L, а в дъното на коридора се намираше най-обширната стая — единствената, която гледаше не само към „Улицата на Мечката“, но и към малката уличка. Казах си, че всички стаи на първия и втория етаж щяха да бъдат заети, но знаех, че господарят ми нямаше да се оплаква повече от обичайното, като се вземеше предвид, че за момента нямаше да се появят нови наематели.
— Дулчибени ще спи в моята стая — добави Кристофано. — Със сигурност не може да остане тук с трупа. Все пак — заключи той, — ако нямаме други случаи, истински или лъжливи, след няколко дни ще ни пуснат.
— След колко по-точно? — попита Ато Мелани.
— Кой може да каже? Ако някой в околността се почувства зле само защото е пил вкиснато вино или е ял развалена риба, веднага ще се сетят за нас.
— Значи рискуваме да останем тук завинаги — казах аз дръзко, усещайки се вече задушен от дебелите стени на странноприемницата.
— Завинаги не. Но успокой се: нима не си бил тук ден и нощ през последните седмици? Много рядко съм те виждал да излизаш, свикнал си вече.
Беше истина. Моят господар ме беше взел на работа по милост, защото знаеше, че си нямам никого на света. И аз работех от сутрин до вечер.
Това се бе случило в началото на миналата пролет, когато Пелегрино пристигна в Рим от Болоня, където работел като готвач, за да отвори наново „При оръженосеца“ след нещастието, сполетяло неговата братовчедка, ханджийката Луиджа де Грандис Бонети. Тя, бедната, предала душата си на Господа Бога в следствие на едно улично нападение, извършено от двама цигани безделници, които искали да й откраднат чантата с парите. Странноприемницата, ръководена тридесет години първо от Луиджа заедно със съпруга й Лоренцо и синчето Франческо, а после само от Луиджа, останала вдовица и без дете, едно време беше доста известна и приемаше гости от всички части на света. Почитта към херцог Орсини, собственик на малкия дворец, в който се помещаваше странноприемницата, беше накарала Луиджа да го обяви за свой единствен наследник. Херцогът все пак нямал нищо против, когато Пелегрино (който имал да изхранва жена, неомъжена щерка и още една дъщеричка) пристигнал от Болоня да му измоли позволение, за да продължи цветущата дейност на братовчедката Луиджа.
Това беше златната възможност за моя господар, който вече бе изпуснал една друга: в края на трудната си кариера в кухните на един богат кардинал, където вече бил стигнал до желаното място на помощник-резач на месо, го изгонили, поради сприхавия му характер и честите му прояви на невъздържаност.
Почти веднага, след като Пелегрино се беше настанил в околностите на „Оръженосеца“, в очакване голямата къща да се освободи от някои временни обитатели, му бях препоръчан от енорийския свещеник на близката църква „Санта Мария ин Постерула“. Когато дойде знойната римска жега, жена му, на която работата на ханджийка никак не се нравеше, беше заминала заедно с дъщерите в полите на апенинските планини, където все още живееха роднините й. Завръщането им се очакваше в края на месеца и междувременно аз бях останал единственият помощник.
Разбира се, не можеше да се очаква от мен да съм най-добрият прислужник, но за да бъде доволен господарят, правех всичко, което ми беше по силите. Когато привършвах с дневните задачи, с желание търсех всеки сгоден случай, за да мога да бъда полезен. И тъй като не ми харесваше да излизам сам и да се излагам на опасностите на улицата (преди всичко на жестоките шегички на моите връстници), бях почти винаги зает в странноприемницата „При оръженосеца“, както бе забелязал лекарят Кристофано. Независимо от това, мисълта да остана заключен за целия период на карантината в тези стаи, макар добре познати и гостоприемни, ми се струваше като непоносима жертва.
Междувременно бъркотията на входа се беше уталожила. Моят господар и всички останали, които заедно с него се бяха напрегнали в дългото и безсмислено пропиляване на сили, се бяха присъединили към нас. Накратко им бе обяснено заключението на Кристофано — това повдигна значително духа на повечето от тях, но не и на моя господар.
— Ще ги избия, ще ги избия всичките — развика се той отново, изпуснал юздите на гнева си.
Добави, че тази случка го е довела до разорение, понеже никой вече нямало да дойде в „Оръженосеца“, нито щяло да е възможно да се продаде странноприемницата, изгубила стойност заради онази проклета пукнатина, и щяло да се наложи да покрие всичките си кредити, за да вземе друг. Щял да обеднее и да пропадне, но първо щял да разкаже всичко на Гилдията на ханджиите. Щял да го стори, макар всички да знаели, че това няма да помогне — така каза, и продължи после да си противоречи сам многократно. Разбрах, че за жалост пак е опитал от гръцкото винце.
Лекарят продължи:
— Ще трябва да съберем завивките и дрехите на стареца, и да ги хвърлим на улицата, щом пристигне каруцата, която ще ги прибере.
После се обърна към Помпео Дулчибени:
— Да сте срещали или чули за заразени хора по пътя от Неапол?
— Не видяхме нищо подобно.
Благородникът от Фермо изглежда с усилие прикриваше голямото вълнение от смъртта на своя приятел, толкова повече, че бе настъпила в негово отсъствие. Пот покриваше челото и скулите му. Лекарят го разпита подробно: дали старецът се беше хранил редовно, дали тялото му било в добро състояние, дали страдал от меланхолия, дали изобщо беше проявил някакви признаци на страдание, освен тези, причинени от напредналата възраст. Според Дулчибени покойният не проявявал никакви признаци на заболяване. Дулчибени беше с доста масивна фигура, винаги облечен в черен жакет със старомодна надиплена яка с фламандска кройка. Изглеждаше бавен и тромав, най-вече заради големия корем. Последният, заедно с цветущия тен, караше човек да подозира слабост към храната, не по-малка от тази на моя господар към гръцкото вино. Гъстите коси, вече почти напълно бели, подозрителният нрав, леко провлеченият глас, както и мрачният и умислен израз му придаваха вид на почтен и въздържан човек. Само с времето и с по- внимателно наблюдение, щях да видя в строгите му очи на кукумявка под редките, винаги сбръчкани вежди отражението на прикрита и неизкоренима суровост.
Дулчибени каза, че се е запознал случайно с починалия синьор дьо Муре по време на пътуването и че не знае много за него. Заедно със синьор Девизе го беше придружавал по пътя от Неапол, тъй като старецът, почти лишен от зрение, имал нужда от подкрепа. А синьор Девизе, музикант и свирач на китара, беше дошъл в Италия, за да си закупи нов инструмент от един майстор на лютни — така разказваше Дулчибени, а Девизе кимаше. Впоследствие беше изявил желание да се спре в Рим, за да се запознае с най-новите музикални течения, преди да се върне в Париж.
— Какво ще стане, ако излезем, преди да свърши карантината? — намесих се аз.
— Опитът за бягство е най-лекомисленото решение — отговори Кристофано, — при положение че всички изходи са заковани, включително на коридора, който извежда от куличката, обитавана от дона
