късно вечерта и се отправих към хотела. Сутринта слязох за закуска и забелязах, че на почти всички маси има червени знаменца. Вечерта не бях разбрал, че се намирам в съветския сектор и че хотелът е предимно за руски офицери. Моят приятел, японският композитор Шинджи Тояма, който тогава следваше във Виена, дойде да ме види. Изражението му беше уплашено. „Защо си в руския сектор?“, прошепна той и нервно се огледа наоколо. Свих рамене и останах там няколко дни. Моят пътнически агент беше направил резервацията и не знаех как да я променя. Метр д’отелът ми посочи една ъглова маса в ресторанта, която ми хареса — не се налагаше да разговарям с никого и спокойно можех да наблюдавам.
Отидох във Виенската филхармония и именно там се срещнах с великия фон Караян, който пече беше прочут диригент. Той ме попита: „С какво се занимавате, г-н Морита?“. На лошия си английски се опитах да му обясня, че работя в областта на електрониката и произвеждам магнетофони. „Добре“, каза той. „Познавате ли Макс Грундиг? Трябва да го посетите“. Отговорих, че не познавам лично Макс Грундиг, но съм бил в известните заводи „Грундиг“ в Германия преди да дойда във Виена, без да се запозная с този велик представител на германската радиотехника, а за съжаление не се връщах по същия път. Все пак след няколко години се запознах с Макс Грундиг. С фон Караян се срещаме често и е редовен гост у дома.
7
Популярността на изложбените зали на „Сони“ в Токио и Ню Йорк ме убеди, че се нуждаем от постоянно място в самия център на Токио, защото канцелариите и заводите ни бяха далеч от тълпите. Купихме едно ъглово място в квартал Гинза, на едно от най-оживените кръстовища в града и построихме осеметажна сграда, защото правилникът за строежите не разрешаваше по-голяма височина на сградите. За разлика от височината, дълбочината не беше ограничена и затова построихме шест подземни етажа. Там направихме търговски център, сервизни помещения и пак ни остана пространство, което решихме да оползотворим. В Токио идваха много гости и ми хрумна, че за тях ще бъде много впечатляващо да ги посрещаме в наш собствен ресторант. Освен това щяхме да реализираме печалба, защото японците имат навик да вечерят навън и да канят гости в ресторант. Доста време обмисляхме стила на ресторанта.
Изключих от плановете ресторант в японски стил, макар и това да изглеждаше най-логично. Тъкмо се бях върнал от Корея, където непрекъснато ми поднасяха корейски ястия и разбрах, че чужденецът може да прояви интерес към местната кухня, но не всяка вечер. Освен това щеше да е трудно да конкурираме големите и известни японски ресторанти. Идеята за китайски ресторант също не ми хареса особено, защото в Токио имаше голям брой китайски ресторанти и готвачите често сменят местоработата си. Тогава френските ресторанти бяха съвсем малко на брой и нито един от тях не беше автентичен.
Често пътувах до Франция. Познавах парижкия ресторант „Максимс“ и собственика му Луи Водабл. Знаех, че той снабдява самолетната компания „Пан Ам“ с храна за първа класа и реших, че може би ще прояви интерес към някоя новаторска идея. Обърнах се към него с проект за копие на „Максимс“ в Токио — с автентична украса, френски готвачи, меню, вина, обслужване и стил също като парижките. Идеята му допадна. Изпратих своя архитект в Париж, използувахме два от подземните етажи на сградата на „Сони“ и възсъздадохме „Максимс“, който продължава да е толкова популярен, колкото и при откриването. Приятно ми е да си мисля, че именно ние предизвикахме големия интерес на токийските ресторанти към френската кухня като показахме, как може да се постигне това. През 1984 година фирмата „Ла Тур Аржан“ разкри представителство в един хотел в Токио. Броят на френските ресторанти и бистра в японската столица е голям и непрекъснато нараства. Френските гости се изненадват от учудващо добрата френска кухня тук. Има дори една японска фирма за хлебни изделия, която притежава фурна в Париж и продава френски хляб на французите.
Стигнах до извода, че трябва да открием изложбена зала в Париж. Исках да я уредим на Шанз Елизе — може би най-прочутата улица в света — по-известна и по-оживена от Пето Авеню в Ню Йорк. Късно вечер Пето Авеню опустява с изключение на няколко книжарници, докато Шанз Елизе изглежда изпълнена с минувачи в почти всеки час от денонощието.
Изградихме филиал „Сони Овърсиз, СА.“(наричаме го съкратена СОСА) една година след американския филиал „Сони Америка“. Управлението му се намира в Цуг, Швейцария. Така ни посъветва един приятел, който изтъкна благоприятното данъчно облагане в Цуг. Ние бяхме първата японска фирма в Цуг по времето, когато там вече се бяха настанили доста американски компании. В Лондон и Париж имахме местни сътрудници, но с придобитото самочувствие от продажбите и маркетинга в САЩ решихме да направим същото в Европа. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Преговорите по този въпрос бяха трудни и продължителни. Смяната на лондонския агент беше сравнително лека, въпреки че там доста време бяхме в загуба. В един момент колегата ми предложи на шега да спечелим пари като открием японска баня за туристи, защото получавахме гореща вода безплатно и нямахме почти никаква работа. Но във Франция разбрахме, че „Джапан Инкорпорейтид“, както много американци и европейци наричат нашите делови отношения с правителството, изобщо не могат да се сравнят с връзките на френското правителство с деловите кръгове, които се оказа, че надминават и английските.
Едно е сигурно: никога не съм чувал някой японски държавен глава или ръководител на правителството да кани чужди компании в страната или да се занимава с бизнес, както прави това министър- председателката Маргарет Тачър. При всяка възможност, дори на срещи на най-високо равнище, тя рекламира Англия като например задава въпроса кога „Нисан Мотърз“ или някоя друга фирма ще построи завод във Великобритания. Веднъж даже Уелският принц участвува в такава кампания. Той дойде за „Експо 70“. Английският посланик ме помоли преди това да поставя телевизори „Сони“ в дневната на апартамента му в английското посолство в Токио. После бях представен на принца по време на прием в салоните на посолството. Той ми благодари за телевизионните приемници и веднага ме попита дали не възнамерявам да открия заводи на фирмата във Великобритания. Тогава нямахме такива планове. Когато чу отговора ми, той се усмихна и каза: „Е, ако решите да построите завод в Обединеното кралство, не забравяйте моята територия“.
Когато наистина решихме да работим в Обединеното кралство, стори ни се разумно да разгледаме и Уелс, наравно с останалите възможни области. Накрая се спряхме на Уелс поради местоположението, удобствата, околната среда и т.н. Построихме завод в Бридженд и когато бяхме готови за откриването през 1974 година, се свързах с посланика, който по това време беше в Англия. Помолих го да попита Уелския принц дали той би се съгласил да присъствува на церемонията по откриването.
Принцът прие поканата. На входната врата на завода поставихме паметна плоча на английски и гаелски (уелски) език без японски надпис. В словото си на церемонията му припомних разговора на „Експо 70“. „Този завод представлява важна стъпка в международната политика, която нашата фирма осъществява още от самото си създаване“, подчертах аз. „Идеалът на «Сони» е да служи на международната общественост чрез уникалните си технологии и чрез обединени усилия в международен мащаб, както на това място, където работници, инженери и доставчици ще работят съвместно с нас, за да произвеждат висококачествени стоки за тукашния взискателен пазар“. По-нататък изразих надеждата, че заводът един ден ще се превърне в доставчик не само за английския пазар, но и за континентална Европа, както стана впоследствие. Принцът даде интервю за вестник „Саут Уейлз Еко“, където разказа за срещата ни в Токио. Вестникът цитираше неговите думи: „Аз бях най-изненадан, че усмивката на лицето на непроницаемия японец след две години ще се превърне в истински завод в южен Уелс“. Никога не съм се смятал за непроницаем, но не бих спорил по този въпрос с един принц.
По-късно кралица Елизабет беше на официално посещение в Япония. Имах честта да й бъда представен на приема в британското посолство. Тя ме попита дали е вярно, че принц Чарлз е препоръчал мястото за изграждане на завода. Отговорих утвърдително и тя остана много доволна. При посещението си в Лондон след няколко години във връзка с изложбата на японски дизайн в музея „Виктория и Албърт“ отново се срещнах с кралицата и имах възможност да й докладвам за напредъка ни. След това получихме Кралската награда за дейността ни. Изнасяхме около половината от произведените във Великобритания стоки в Европа и Африка, което представляваше приблизително 30% от общия обем на британския износ на цветни телевизори.
През 1981 година разширихме завода в Бридженд с цех за кинескопи и поканихме принца отново. Той отговори, че е прекалено зает, но ще изпрати лейди Дайана, Уелската принцеса. Тогава тя беше бременна с принц Уилиам. Много се развълнувахме от новината за пристигането й. Тъй като във фабриката се
