удоволствие, защото с напредването на възрастта рефлексите и реакциите се забавят. Някои казват, че и умът отслабва, но да се надяваме, че това не е истина. В началото пропусках много топки, а сега вече мога да отбивам много бързи сервиси. Разбира се, вече не играя сам, винаги на двойки. Когато се учех да карам ски, много трудно пазех равновесие, но после свикнах. Всеки ръководител трябва да оценява необходимостта от подобни енергични упражнения не само заради сърцето, но и заради ума и чувството на увереност. Много е важно човек да бъде уверен в себе си.
Летенето също заслужава внимание според мене. При едно от първите пътувания със служебния хеликоптер на фирмата, забелязах, че пилотът е по-възрастен от мене и ми хрумна, че ако му се случи нещо по време на полета ще загинем и двамата. Помислих си, че би било глупаво от моя страна в такъв случай да седя на задната седалка и да се измъчвам. Ето защо получих разрешително за учащ се, започнах да сядам на мястото на втория пилот и се научих за всеки случай да управлявам хеликоптер. Винаги, когато летя с пилот, който е също така дипломиран инструктор по пилотаж на хеликоптери или самолет с неподвижни криле, аз съвсем законно мога да поема контрола без непременно да се налага да взема пилотско разрешително. Всички наши пилоти са дипломирани инструктори. Подновявам разрешителното ежегодно, не защото смятам сам да управлявам хеликоптера, а за всеки случай. Не искам да се чувствувам безпомощен. Успокоява ме мисълта, че при необходимост мога да приземя хеликоптера.
Веднъж летях с хеликоптер марка „Аероспасиал 350“ от Женева и казах на пилота: „Този хеликоптер е също като нашия“. „Видях Ви на парижкото летище“, отговори ми той, „и си помислих, че сте не само ръководител на фирма, а и пилот. Ето, поемете“. Не исках да управлявам при излитането от Женевското летище, затова го помолих да излети и да ми даде кормилото след това. Много обичам хеликоптерите. Управлението им е по-трудно от самолетите с неподвижни криле по отношение на баланса и стабилността, но несравнимо по-голямата маневреност на хеликоптера от тази на самолета е истинско удоволствие.
Всеки ден секретарките ми дават домашно. Винаги имам около себе си две фиброви кутии — едната черна, другата червеникава. В черната стоят всички вътрешни материали, които трябва да прегледам, а в червеникавата — международните материали. Имам четири секретарки. Две от тях работят по вътрешните и две — по международните въпроси. През деня нямам време да прегледам документите, защото говоря по телефона, приемам посетители и провеждам съвещания. Някои казват, че основното занимание на японските стопански ръководители е да се съвещават. Материалите и писмата се стичат непрекъснато, независимо от това дали имам време за тях. Затова преди да си тръгна, трябва да си проправя път през целия куп материали, натрупани в двете кутии. В черната кутия се съдържат материали за деловата дейност на „Сони“, отчети за производството и продажбите, запитвания, документи, свързани с работата ми в Японската асоциация по енергетика, „Кейданрен“ или Федерацията на стопанските организации или техническите и инвестиционни комитети, които председателствувам. Международната кутия съдържа покани да произнеса речи в САЩ, Европа или другаде, някои подробности по определени проблеми, нови планове за продажби или реклама, примерни програми за пътуванията пи и писма от приятели и делови сътрудници в чужбина.
Освен това в „Сони“ имаме секция, наречена „Секция за външни връзки“, която работи предимно за мене. В секцията работят специалисти във всички области, в които работя — Японската асоциация по енергетика, „Кейндарен“, японско-американската конференция на бизнесмените и различни съвети, в които членувам. Един от щатните специалисти отговаря за работите ми в „Кейндарен“, друг — в Асоциацията по енергетика, трети — за връзките с правителството. Имам също така помощник за написването на речите, макар и рядко да говоря с писан текст. В кутиите има паметни бележки от сътрудниците ми и дори изрезки от вестници. Секретарките знаят как да ме намерят навсякъде по света. Секретарките в Ню Йорк и Токио винаги знаят къде се намирам. Веднъж отидох на ски в планината близо до Каруизава в Япония. Щеше ми се да си почина три поредни дни, но не се получи — намериха ме на пистата.(Обикновено сътрудниците ми се стараят да се справят с проблемите без мене. Тогава просто се налагаше лично да дам отговор).
Понякога ми се обаждат от САЩ с вести от Американския Конгрес, които имат отношение към „Сони“. Водя също така всякакви лични разговори. В къщи имам пет телефона, два от които използувам само аз. Освен това имам специални телефони в апартамента на Хавайските острови, апартамента в „Мюзиъм Тауър“ в Ню Йорк и на вилата край езерото Аши до планината Фуджи.
Необходимостта от специален телефон се появи, когато децата поотраснаха, но продължаваме да държим повече телефони, защото скоро внуците ще започнат да ги използуват. Много е важно да имам два телефона лично за мене, защото по втория мога да поискам определена информация, докато разговарям с някого по първия. Скоро инсталирах втори телефон и в колата. Настоявам всеки ръководител във фирмата да получи при назначението си специална 24-часова пряка телефонна връзка, така че винаги да можем да го открием.
Непрекъснато съм зает, но се старая да си почивам при възможност. През зимата ходя на ски в почивните дни в края на седмицата, а през лятото играя тенис. По време на новогодишната ваканция обикновено прекарвам 7–8 дена на Хавайските острови, където играя голф и тенис. Често посещаваме Великденския музикален фестивал в Залцбург и Вагнеровия фестивал в Байройт. Обикновено наемам „Мерцедес“ от Мюнхен и отивам дотам с него. Разстоянието е около 155 мили и се случва съпругата ми да ме сменя на кормилото. В Япония нямаме особени възможности да караме много и със сигурност нямаме никакъв шанс да караме с такава висока скорост, каквато можем да си позволим в Германия. В Япония имам много удобна „Тойота“, с която често отиваме до планинската ни вила.
Обичам бързото пътуване, макар и да не се смятам за „демон на скоростта“. Веднъж на Вагнеровия фестивал в Байройт оперният певец Петер Хофман показа на мене и Йошико гордостта си — мотоциклет „Хонда“ с обем 1200 куб см. Тази огромна и мощна машина не се продава в Япония, но се търси много в Германия, където няма ограничения за скоростта по аутобаните. Той ме подкани да го подкарам. Отклоних поканата и му казах, че предпочитам той да кара, а аз да седна зад него и да направим една обиколка. При скорост 140 мили в час едва успявах да се задържа, въпреки че го бях хванал здраво. Все пак беше вълнуващо преживяване.
Спряхме и слязохме от мотоциклета. Той ме попита искам ли да се кача на специален самолет за висш пилотаж. Разбира се, че се съгласих — никога не се бях качвал на такава машина. Отидохме с колата до летището. Там се запознах с негов приятел, който беше шампион на Германия по висш пилотаж. Той ме покани да се кача и аз с радост приех. Седнахме в кабината и пилотът ми каза: „Ще Ви наблюдавам и ако Ви прилошее, ще се приземим“. Никога не ми беше прилошавало в самолет и затова уверено кимнах в знак на съгласие.
Излетяхме. Той ми подаде ръчките за управление и каза да изкача самолета на височина 4000 стъпки. Изпълних задачата, изравних полета и отново той пое управлението. Без да ме предупреди започна програмата — лупинги, превъртания, гмуркания и какво ли не. Стори ми се, че са минали часове. Неволно посягах към колана, за да се държа за нещо. Стомахът ми е много здрав, но наистина почувствувах облекчение, когато той ми даде знак, ме започваме кацане. При последната фигура зърнах Йошико и Петер Хофман на пистата, които се смееха и ни махаха.
Точно когато се приближихме до края на пистата, на височина 50 стъпки от земята пилотът обърна самолета с долната част нагоре и даде газ. Летяхме толкова ниско — струваше ми се, че стържа с главата си по пистата. Жена ми каза, че е видяла косата ми да виси право надолу от самолета, когато сме прелетели край тях. Обичам да се спускам с шейни по стръмни склонове, бобслей и други подобни неща. Но там спускането е само три минути. С Йошико се спуснахме с такава шейна на научното изложение „Експо 85“ в Япония. 30 минути висш пилотаж ми се стори най-дългото преживяване, май прекалено дълго. Трябва да си призная, че краката ми трепереха при излизането от иначе невзрачното самолетче. Страхувам се, че благодарностите ми накрая са прозвучали малко неубедително.
Обичам да ходя в Европа, особено заради музиката и големите музиканти, повечето от които познавам добре чрез нашата продукция и чрез общите ни приятели в бизнеса и изкуството. С маестро Херберт фон Караян се сприятелихме по време на турнето му в Япония през 1966 година. Тогава той не помнеше да сме се срещали преди, но през 1953 година бяхме разговаряли във Виена. По онова време Виена още беше окупирана от съюзническите сили и затова ми трябваше специално разрешение от Лондон за пътуването до там.
Току-що бях гледал филма „Третият“, чието действие се развива във Виена. Много се радвах, че отивам в този град на загадките. Чрез пътническия агент в Ню Йорк бях направил резервация за хотел. Пристигнах
