английски като чужд език, а от него се очакваше да учи втори чужд език на основата на първия, който му беше почти също толкова непознат.
В началото английският на Йошико беше ужасен, но тя си постави за цел да го научи. Тя учеше и слушаше и така скоро си намери приятели. По време на пътуванията ми в случай че нямаше задължения във фирмата, тя водеше децата на ски в „Катскилс“ или ходеше на гости на приятелите ни около Ню Йорк. Ако бях в Ню Йорк през почивните дни, понякога ходехме на пикник. Йошико караше колата, а аз седях до нея като навигатор с карта на коленете. Освен това тя се оказа чудесна домакиня. Даваше вечери и коктейли със само една помощничка-японка, която бяхме довели със себе си. По време на престоя си в Ню Йорк сме посрещнали над 400 души в нашия апартамент. Йошико дотолкова се усъвършенствува в тази дейност, че след връщането ни в Япония написа книга, озаглавена „Моите размисли за посрещането на гости“. Книгата имаше огромен успех и все още се използува като ценен източник от японците, които посрещат гости от чужбина или посещават домове на чужденци, В Япония все още не е много разпространен обичаят да се канят гости, макар и напоследък хората, които имат опит в контактите с чужденци и живеят в апартаменти малко над средното ниво, канят по-често хора у дома.
Йошико изпитваше големи затруднения в началото, защото често я канеха на обед съпругите на американски бизнесмени и други жени, а единственият ни преводач в Ню Йорк по онова време беше мъж и не беше много уместно Йошико да го води на женски събирания. Освен това в Япония мъжете никога не водят жените си на обеди или вечери по служебна линия, а когато по други поводи се събират няколко семейства, мъжете и жените сядат един до друг. Разбира се, на Запад обичаят е домакинът да постави най- почетната си гостенка от дясната си страна, често доста далеч от съпруга й, така че на Йошико наистина се налагаше да се научи да общува.
В книгата си Йошико разказва, че е чувствувала прилив на смелост, когато тя — японката, която почти не беше пътувала по света и не говореше английски — присъствувала на приеми в Ню Йорк, където английският на някои французойки и испанки не бил по-добър от нейния. Книгата съдържа много практични съвети. Така например Йошико предупреждава японките да не носят кимона в неподходящо време. „Приемът се устройва, за да могат всички поканени да се чувствуват равни при храненето и разговорите. Когато всички носят еднакви тоалети, хармонията се засилва. Ако дори само един човек носи подчертано разкошна дреха, всички започват да се чувствуват неудобно и се губи топлотата на преживяването“. Тя се научи да забавлява гостите по елегантен и прост начин, така че те да се отпуснат. Тя знаеше от Япония, че чужденците понякога се страхуват да не им се сервират японски ястия и пръчици за хранене, въпреки съвременната обстановка в западен стил в дома ни. Когато се случваше да имаме такъв гост, тя отваряше вратата на трапезарията още отрано, докато пиехме аперитива, за да се види, че на масата са поставени сребърни прибори за хранене според западния обичай. Тя правеше списъци на гостите и на предпочитанията им. В тях може да се прочете например, че немският баритон Дитрих Фишер-Дискау обича сама месо на скара без сос и подправки; майката на пианиста Андре Уотс не обича риба; диригентът Ленърд Бърнстейн обича японските ястия суши и сашими и т.н.
Откритият й маниер допадаше на американците и понякога смущавал);; японците. Това се отнася и до мен самия, защото съм прекалено откровен за японец. Веднъж в Ню Йорк моят приятел, модният дизайнер Иси Мияке ми съобщи много разтревожен, че Йошико и Дайана Врийланд — редакторка на модно списание, която беше и негова приятелка — „се скарали ужасно“. Съвсем скоро след това Дайана се обади по телефона и потърси Йоши, както всички наричаха жена ми. Ами „ужасното скарване“? Нямало нищо подобно, просто различни мнения, което е съвсем естествено за американците и европейците, но японците старателно го отбягват. Много е трудно да се скараш на японски поради характера и структурата на езика. Самият език използува много косвени конструкции и избягва противопоставени фрази. Затова той просто налага учтивост, освен ако човек умишлено не иска да бъде подчертано груб. Повечето японци, когато чуят спор между американци или европейци, проявяват свръхчувствителност и преувеличават значението на репликите.
Йошико винаги се е интересувала от мода. Чрез новите си приятелки в Ню Йорк тя започна да донася модните новости в Япония. Използуваше новата ни видеоуредба формат U, за да интервюира модни дизайнери като Бил Блас, Оскар де ла Рента, покойния Пери Елис и други и за видеозапис на модни ревюта. След като се върнахме в Япония, тя води телевизионно предаване за модата в продължение на десет години. Пътуваше до големите световни центрове на модата, вземаше интервюта и носеше нови идеи в Япония, която тогава все още изоставаше, не оценяваше значението на модата и не беше такъв лидер в областта на модата, какъвто е в наши дни.
Бяхме запланували да прекараме две години в Ню Йорк, но престоят ни се съкрати поради неочакваната смърт на баща ми. Той ме освободи от задължения в семейния бизнес в края на войната, но аз бях първородният син. Сега ставах глава на семейство Морита и поемах отговорността за имотното му състояние. Трябваше да се върна в Токио. Веднага тръгнах от Ню Йорк. Йошико се изнесе от апартамента само за един ден, побърза да отиде в лагера „Уинона“, прибра децата в Ню Йорк, уреди всички въпроси, изпрати багажа отделно и след седмица пристигна в Япония. Децата не искаха да тръгват от лагера и изобщо от Съединените щати. Казаха, че тъкмо започват да свикват и да се чувствуват като у дома. Те продължиха образованието си в Япония за известно време, а после им намерихме училища в чужбина. Хидео и Масао отидоха в Англия, а Наоко — в Швейцария.
Смъртта в семейството кара човек да направи равносметка на изминатия път и да се замисли за бъдещето. Що се отнася до децата, бях твърдо убеден, че в новата следвоенна образователна система в Япония липсва дисциплина. Учителите, с някои важни изключения, не притежаваха някогашното достойнство и не получаваха дължимото обществено признание. Левичарският Съюз на учителите и натискът на други групировки влошиха качеството на образованието. Подготовката за изпитите се принизи до механично зазубряне.
По времето, когато бях ученик в прогимназията, дисциплината беше много строга и във физическото, и в умственото ни развитие. През зимата класните стаи бяха много студени. В тях нямаше отопление и не ни разрешаваха да обличаме горни дрехи. Във флота получих здрава закалка, макар и да бях в лагер за новобранци само четири месеца. Всяка сутрин правехме продължителен крос преди закуска. Тогава не се смятах за особено силен физически, но при тази сурова подготовка излезе, че в края на краищата не съм толкова слаб. Освен това като осъзнах възможностите си, придобих самоувереност. Същото се отнася до умствената дисциплина — ако не си принуден да използуваш ума си, той става ленив и потенциалните способности остават нереализирани.
При пътуванията си научих, че в Англия продължават да съществуват традиционни училища от този тип. Повечето американски училища ми се струваха прекалено разпуснати. От собствен опит познавах трудностите при изучаването на английски език. Знаех, че в бъдеще светът ще става все по-малък при все по-големите скорости на самолетите и все по-усъвършенствуваните съобщителни средства. Ето защо исках децата ми да научат английски и да възпитат у себе си самодисциплина.
Мислех за това още по време на първата ми обиколка из САЩ и Европа преди 11 години. Когато отпътувах от Америка за Европа, се колебаех дали да използувам ограничения си запас от английски думи, но на европейския континент се убедих, че много други туристи и гости от САЩ и други страни не говорят езиците на европейските страни, които посещаваха. Така се осмелих да проговоря английски. По влаковете срещах много хора, които не говореха местните езици, а понякога знаеха английски по-лошо и от мене. Аз не говорех добре немски, така че се оказвахме в еднакво положение.
Започнах да си припомнял познанията от началните гимназиални класове по английски и откъслечните си знания по немски и френски. Открих, че мога да се оправям. Веднъж във влака се оказахме цяла група пътници със същия проблем. Общият ни език беше английският и колкото и слабо да го владеех, все пак можех да се изразявам и да ме разбират. Когато се върнах в Ню Йорк след обиколката на Европа, всички се изненадаха от моя английски. Моят приятел-японец Шидо Ямада, който ми превеждаше при сделката за лиценза върху транзисторните радиоприемници преди да тръгна за Европа, беше изумен. Преди да замина от САЩ аз говорех само на японски в личните ни контакти и по време на преговорите. Сега, само след един месец, аз говорех английски! Той си помисли, че съм учил езика по време на едномесечното пътуване из европейските страни, където английският не е официален език. Обясних му, че всичко е въпрос на самоувереност и съм я придобил по време на пътешествието си из Европа.
Докато търсех училище за децата, много их британските ми приятели препоръчваха подготвителното
