училище към колежа „Атлантик“. Исках да запиша там големия син Хидео, но не можах, защото той беше една година по-голям от възрастта, която се изискваше в училището. Когато децата се върнаха от Америка, решихме да ги върнем един клас назад, за да изучат основите на японския език, история и т.н.
Жена ми и аз прекарахме доста време в Англия в търсене на подходящо училище за Хидео, който тогава учеше във втори гимназиален клас. Йошико изцяло се посвети на тази задача и обикаляше из цяла Англия със съпругата на един от ръководителите на филиала ни в Лондон Мидори Намики — известна японска телевизионна звезда от времето, когато беше първата водеща на японската версия на детското предаване „Стая за весели игри“.
(По ирония на съдбата именно Мидори и съпругът й Маса Намики ни помагаха да търсим училище в Англия. Работата е там, че когато разработвахме системата за цветна телевизия „Хроматрон“, „Стая за весели игри“ беше единственото дневно предаване, което японската телевизия излъчваше в цветно изображение. Каквото и да правехме по онова време, щом някой изкрещяваше: „Хей, стана десет часа!“, всички се втурвахме в лабораторията, за да видим как работят пробните модели приемници. Най-важното беше да получим естествени, живи цветове, особено на лицата, Проверявах цветовете с особено внимание. Всъщност изучавах лицето на г-жа Намики в най-големи подробности. Със съпруга й се шегувахме, че може би аз съм я разглеждал по-отблизо, поне когато тя се появяваше по телевизията).
Мисля, че Йошико и Мидори посетиха над една дузина училища с пансиони в Англия, преди да намерят точно такова, каквото търсеха. Училището предлагаше двегодишен курс на обучение и приемаше само 50 ученика. На Хидео то се стори много трудно, но той се зае сериозно с учение и през втората година стана отговорник на класа. Взе всички изпити и го приеха в два университета във Великобритания. Поради по- слабите му познания по европейска история и литература, му предлагаха само природо-математическите факултети, а той не искаше да следва такава специалност. „Не искам да се съревновавам с баща си“, каза той. Повече го привличаше икономиката.
Масао се шегува, че насила е влязъл в колежа „Атлантик“. Директорът на колежа адмирал Хол беше на посещение в Япония и му бяха препоръчали да се срещне с мене, когато той търсеше източници за финансиране на колежа. По една случайност Масао имаше свободен ден в училище и беше дошъл при мен в службата, когато дойде адмирал Хол. „Хванаха ме натясно“, признава сега Масао. Адмиралът го препита на място и го прие в училището.
Колежът „Атлантик“ е интересно място. Той се намира в стар замък със 135 стаи в Сейнт Донатс, в южното графство Гламорганшър, Уелс, на около 50 мили от Кардиф. Замъкът е построен през 11 век и собствениците по-късно са пристроявали. Американският вестникарски магнат Уилиам Рандолф Хърст го купил през 1934 година и построил тенис кортове и огромен плувен басейн. Филмовата актриса Марион Дейвис, любовница на Хърст, веднъж казала, че когато тя и У.Р., както го наричала, дошли за едно от редките си посещения в замъка, около 40 уелски певци с цилиндри и дрехи, украсени с ресни, се събрали на поляната да им изпеят приветствена песен. През 1938 година Хърст обявил замъка за продан, но британската армия го реквизирала през войната и го използувала като офицерска школа. През 1960 година замъкът бил купен от богат дарител и предоставен за учебни цели. Масао учи там две години, завърши средно образование и беше приет в Джорджтаунския университет във Вашингтон, окръг Колумбия. Хидео се върна да учи в японски колеж. По едно време възнамерявах да купя животновъдно ранчо в Бразилия и Хидео поиска да го управлява. Затова той се прехвърли в Калифорнийския университет в Дейвис, където две години изучава икономика на селското стопанство и после се върна, за да завърши университета „Ашия“ тук, в Япония. А ранчото така и не купих.
Учението на Наоко беше по-сложно от това на братята й. Отначало тя заяви, че не иска да учи в колеж. Вината отчасти беше моя, защото бях написал книга, озаглавена „Забравете отличния успех в училище“ — своеобразен трактат против прекалено голямото значение, кое го се отдаваше на връзките от колежа в деловите кръгове в Япония. В моята фирма наложих линия, която не обръщаше внимание на училищния успех на сътрудниците. Така никой не се изкушаваше да съди за някого по дипломата му, а но по доказаните му способности и работа или по потенциалните му възможности. Това се дължи на прекалено голямото внимание, което се обръща в Япония на името на университета, кой го си завършил.
В гимназията Наоко учеше френски език. Изпратихме я да завърши в швейцарско училище в Лозана. Въпреки че беше отличничка (имаше и награда за добро представяне във волейболния и баскетболния отбор), тя сметна, че швейцарците не говорят парижкия френски, който искаше да усвои. Ето как се озова в Париж и учи една година, за да придобие желания акцент. После дойде редът на английския. Тя отиде във Вашингтон и се записа в курсовете по английски език в Джорджтаун, където по същото време следваше Масао. Оттам отиде да учи моделиерство и дизайн в Лос Анжелос и когато се върна у дома, беше станала съвършен космополит. Преди заминаването Наоко беше много срамежлива, а когато се върна беше жизнерадостна и самоуверена. Тя и съпругът й — инженер в търговската служба на фирмата „Киото Серамикс“ („Киосера“) — неотдавна се върнаха от Калифорния в Токио.
Аз самият научих много покрай образованието на децата. Разбрах, че досегът с други култури учи японеца-островитянин, че той е японец и е малцинство в света. Той се приучава да цени японското у себе си. Същевременно осъзнава, че гой трябва да се приспособи към света, а не светът към него. Йошико казва, че едно от важните неща, които се научават е, че „чужденците“ имат различна индивидуалност, различни убеждения, религия и произход. Ето как пътуванията ни в чужбина разшириха кръгозора на семейство Морита. Навсякъде по света ние можем да се чувствуваме добре, но истинската ни родина си остава Япония.
5
В средата на 60-те години пътувах повече, от когато и да е било. Още преди отиването ми в САЩ в „Сони“ упорито се занимавахме с видео. Идеята за видеоуредби за домашно ползуване фигурираше в мислите ни и на чертожните дъски в продължение на няколко години. Черно бялата телевизия все още процъфтяваше и ние продавахме толкова телевизори, колкото бяхме в състояние да произведем. В Америка „Ампекс“ произвеждаше големи видеоуредби за телевизионните компании. Ибука и аз си помислихме, че няма никаква причина хората да не искат да имат видео в дома си, също както притежават лични магнетофони. Тази наша вяра се поддържаше от няколко много прогресивни млади сътрудници и служители. Един от тях беше Норио Ога, който беше учел пеене в Токийския университет по изкуствата. По време на следването видял първия ни магнетофон. Това се случило през 1950 година. Оттогава внимателно го наблюдавах поради смелата му критика на първия ни модел. Той беше горещ привърженик на магнетофона, но към нас беше безпощаден, защото му се струваше, че първият ни магнетофон не е достатъчно сполучлив. Според него имало прекалено голямо люлеене и трептене на звука. Разбира се, той беше прав — първият модел беше доста примитивен. Поканихме го да стане платен критик във фирмата още преди да е завършил следването. Идеите му съдържаха много предизвикателства. Тогава той каза: „Балерината се нуждае от огледало, за да усъвършенствува стила и техниката си. Певецът има нужда от същото — от слухова огледало“. (Сега Ога е президент на „Сони“). Сравнението с огледало е много подходящо. Магнетофонът представляваше един вид огледало. Видеото беше още по-добро огледало, стига да можехме да го усъвършенствуваме.
Първите видеоуредби на „Ампекс“ за телевизионни станции бяха огромни. Понякога изпълваха цяла стая и струваха над 100000 долара. В тях се използуваше двуинчова лента на открити ролки. Уредът действително беше тромав. Ние трябваше да създадем малка система, която може да се инсталира по домовете. Знаехме, че разработката ще ни отнеме много време. Направихме няколко модела. Всеки следващ беше по-малък от предишния. Започнахме с двуинчова лента на открити ролки. Още в началото на 60-те години монтирахме такива уредби по самолетите на „Пан Ам“ и „Америкън Еърлайнз“ за развлечение на пътниците. После намалихме ширината на лентата до 3/4 от инча и я поставихме в касета, подобна на магнетофонната, но доста по-голяма. Нарекохме я формат U („U-матик“). След внедряването й през 1969 г. тя се наложи като световен стандарт и измести големите двуинчови уредби в телевизионните станции.
Уредбата с формат U намери приложение и за промишлени цели. Автомобилната компания „Форд“ купи 5000 броя за обучение на механици и търговски агенти. Хиляди уредби се използуваха от други фирми за същите цели. Такива системи все още се произвеждат, продават и използуват по цял свят. Видеото е най- популярната машина в едно телевизионно студио. Всъщност даже ние се изненадахме с какви темпове
